Сандвичът Po’boy е нещо като циганска баница, ама от Луизиана. Или по-скоро принцеса. В повечето случаи е с пържени скариди или пържени стриди- варианти, които пропускам, сигурно са вкусни. Поръчах си този с телешко.Класическата версия е с френска багета, щедро допълнена с жестока горчица (заверсията без морските дарове). Тогава си спомних за думите на журналиста РикБраг: “Обичам сандвичи с домат и Po’boy сандвичи с пържени стриди, ананасовкекс, и бисквити.”

По пътя след това преминах пред нови шоуруми на Ford, също и на Harley Davidson,окичени с малки знаменца и много голям американски флаг. По-надолу са старитесервизи, където мъже в гащеризони обсъждаха на чаша кафе разни автомобилнитегоби, трансмисии, инструменти, гуми, ходова част, ей такива работи. С по единPo’boy в ръка, домашен или по-скоро купен от близкото място за soul food,защото по тия южняшки места винаги има soul food.

Луизиана, Алабама, Мисисипи – вкусно звучат, сигурно затова храната постепеннополучаваше полагащата ѝ се действаща роля. Пътувайки от Атина, щата Джорджия,за Тускалуза, щата Алабама, първо спрях малко след границата в един отзадължителните информационни центрове покрай пътя. При влизане във всеки щатима такъв – пълен с брошури, карти, каталози и колкото повече на юг, толковапо-учтиви домакини. Безплатно кафе, безплатни каталози, групирани потуристически интереси. Този път останах по-дълго от обикновено – на чаша кафе иразговор за soul food ресторантите. Подметнах, че ми се обядва в малко изападнало градче, където дори съществуването на хубав ресторант е явление.Дамата не мисли дълго, докато ми наливаше втора чаша кафе: “Спираш в градчетоОксфорд, на половин час от нас е, търсиш табелата за Анистън, веднага следотбивката е Оксфорд. Провери първо Hubbard’s Off Main, не работи всеки ден, амаще се ориентираш. На ъгъла с главната улица, затова и се казва Off Main. Ако неработи – ще питаш някого там за нещо в Анистън, на десетина минути с кола отОксфорд.”

И ето ме пред Hubbard’s Off Main, малко след три следобед, прегладнял и готовза soul food. Тия ресторанти са като никои други ресторанти, фамилни места систория, отлична храна и много неща за разказване. Около Hubbard’s Off Main повечетомагазини изглеждаха запуснати, прашасали, на съседната главна улица едва линещо работеше, отсреща имаше малка кафетерия, която продаваше хубаво кафе вмалка каравана и ми хареса. Вътре в ресторанта Hubbard’s Off Main не сезабелязваха признаци на живот, а аз си спомних за разказите на Пол Теру завсички тия фамилни ресторантчета, предлагащи soul food – O Taste and See вАлъндейл, Dukes в Оринджбург, Лотис в Марион, Doe’s Eat Place в Гринвил или Granny’sFamily Restaurant в Уест Монро. Мястото пред мен, очевидно затворено днес,четвъртък, работеше от 11 до 2 за обяд и от 17 до 22 за вечеря. Хем бях гладен,но не ми се чакаше два часа, за да отвори. В дъното на ресторанта обаче видяхгосподин, който боядисваше някакви столове и почуках по стъклото.

Той излезе с четка в ръка, ожулено от слънцето лице, сигурнотъкмо ще премине 60-те, от онези каубои с остри скули на лицето, коитоприсвиват очи, докато говорят, сякаш се взират надалеч.

“Да, затворено е сега, отваряме не по-рано от пет.”

“Чака ме дълъг път обаче, а така ми се искаше да опитам.”

“Жалко наистина, днес за обяд имаше свинско с барбекю сос и карамелизиран лук.Но може да отидете надолу по пътя, там отварят за вечеря в четири, малко особене пътя обаче – ето там при полицейските коли, после надясно, ама веднага следтова наляво и само напред до светофара, а след това точно зад Red Lobster ще говидите. Казва се Garfrerick’s Cafe”.

Едва разбрах как се казва, почувствах се в някакъв много стар уестърн,интонацията на господина беше убийствена – като на онези каубои с дървенаклечка в устата, които сдъвкват думите. Но чух, че е зад Red Lobster, а това едостатъчно.

Garfrerick’s Cafe беше upscale ресторант,така му казват. Висока класа. Гурме летвата е вдигната високо. Невъзможно добромясто, наистина не е за вярване, особено за градче като Оксфорд. Ако не броимблизкото Анистън, в Оксфорд не живеят повече от 20 хиляди души, главната – спомнятеси – беше абсолютно встрани от приетото понятие за главна улица, притихнала иуморена, а последното, което открих за градчето е, че наскоро са приели т.нар. BathroomBill; буквалният превод е точен, да – не е позволено да влизате в тоалетна надругия пол, а вашият пол се определя от акта ви за раждане. Дрън-дрън, бяхгладен. Единственото, което спасява Оксфорд е близостта му до големи пътища,иначе навярно ще изчезне. Какво спасява този ресторант, не беше ясно, но маситебяха резервирани за вечерта.

В четири без три на паркинга пред Garfrerick’s Cafe имаше едно BMW 2, бяло, с две врати, по-скоро дамска кола, с включен климатик и още една кола,моята, сив цвят, също с включен климатик. В четири и една – две заключени коли с два изключени климатика. От беевмето 2, бялото, беше слязъл високгосподин, после го видях седнал на бара, потънал в сладък разговор с чаровнатабарманка, докато тя сипваше малкоуиски в чашата пред него, без вода, чисто. Аз бях на другия бар -кухненският, който отделяше откритата кухня от заведението, загледан илистъписан в чудно подредените зеленчуци, пресни и вкусни, особено доматите,както и рибата, която чистеха сръчно. Доматите бяха страхотни – виждах ги изнаех, че са вкусни.

Въпросните домати се нарязваха на парчета, за да попаднат в т.нар. Garfrerick’s Tomato Salad, която включваше иизключителната прясна царевица, балсамико,сос от чесън и босилек, козе сирене,ситно нарязан босилек, за 12 долара. Сервитьорът беше категоричен, че това есалатата на салатите. Както беше и категоричен, че ястието, което си струва, егрупер. Груперът беше чудесен – оказа се прав. Салатата – отлична. Не знам далитова е точно soul food, предвид малко по-луксозната претенция на обслужването,но беше вкусно като soul food.

Не пих кафе и тръгнах на път.

Тръгването на път в Щатите до следващото място е интересно, но и рутиннопреживяване. Дори да не направиш резервация, ще намериш къде да спиш. Дори даобъркаш пътя, ще попаднеш на хубав път. Дори да огладнееш в необичайно време,ще намериш къде да се нахраниш. Дори колата ти да се повреди, ще има къде да яоправят.

Това може и да изглежда като примамливо предложение за т.нар. road trip – не сетревожиш за разни логистични неволи, но всъщност всички тези удобствазатрудняват приключенията в т.нар. road trip. Спомням си едно пътуване до Дарес Салаам. Самото пътуване пишеше историята само, без никакви усилия. Дупки попътя, шофьорът ни – без документи, шантав екземпляр, колата – потънала в прах сраздрънкани чистачки и шибидах, който – веднъж отворил го – ръси прах напоразия, изведнъж сме в сърцето на дълга полицейска проверка, после ниизненадват затворени пътища и гигантски задръствания, липса на знаци, стъмвасе, а сме далеч, какво ли не. Американското пътуване е предсказуемо. Но именнозатова и интересно. Защото историите са други.

Когато нищо не може да те изненада на пътя, не можешда очакваш, че интересните истории ще се появят сами. Трябва да ги откриеш. Даположиш малко усилия. А това е лесно, когато си сит. При това soul food сит.

***

Всички останали истории може да откриете на untaggable.bg