Адам Гопник пише, че всички артисти отразяват идеите на времето, в което живеят, но само на малцина от тях е дадено да отразят интелектуалния романс на това време. А романсът, въпросният романс, винаги е по особен начин и критика на въпросната идея, човърка в идеята, разчепква я, после наднича смело в крехката човешка душа; навън – всъщност навън времето е застинало, остават две минути до три следобед, когато е уговорката ми за среща с Ода Жон и докато търся къщата й си мисля къде точно бях прочел нещо друго по темата, но не от Гопник. Трябваше ми този откъс, за да подредя мислите си.

Всеки от нас намира вътрешно равновесие, когато съзерцава изкуство и го разбира, усеща  го по определен начин. Има изкуство, което ни побутва по-навътре, по-надълбоко и оставаме там по-дълго. Не че е това е трик. Обратното. Първите минути, защото първите минути са по-бързи и когато се “запознаваш с творчеството” на някого за първи път или за първи път след дълго отсъствие, правиш го набързо, сякаш главата ти трябва да побере колкото е възможно, има непреодолим страх да не изпуснеш нещо, ако се задържиш прекалено дълго, чак при втори прочит отделяш време и се оставяш на вълшебното потапяне. Което пак е недостатъчно, но е време.

Намирам къщата и тъй като има два входа, поне на мен така изглежда, за малко се чудя къде точно да позвъня, почукам или извикам. Спомням си и за фразата, която търсих, не знам на кого е, приписват я на Йейтс или на Елюар, но е подходяща за работите на Ода, или поне аз така си мисля: “Има един друг свят, но той е в този свят”.  Изследване на реалното или нереалното, което обаче е тук, точно в реалното, точно в нереалното.

По-добре да си поговоря с Ода, тя ще ми обясни. На масата има сок от бъз, подредени или разхвърляни смокини, а морето е бурно, но не много бурно. Вълните създават един шум, който е постоянен, но като ги погледнеш – всъщност непостоянен и завинаги нов.

Константин Вълков: Когато стана дума, че може да направим този разговор този следобед, първата дума, която ми хрумна, беше самота. Твоят занаят е самотен. Не е ли така?

Ода Жон: Напълно си прав. Това е една много самотна професия. Самотата като дума има някакъв тъжен оттенък. И нещо негативно. Аз бих го определила така – идва от думата “сам”. Със сигурност си много сам. Всички решения вземаш сам. Всички последствия носиш сам. Хмм. Трябва да си измисля една нова нова дума (усмихва се). Ще го помисля, може накрая да се сетя.

КВ: Казваш, че сама вземаш решенията, но понякога налага ли ти се да търсиш мнение на друг човек и ако да, на кого.

Ода Жон: Няма никой, който може да помогне. Това е много интересно нещо, защото това са едни секунди, в които много неща могат да се променят. И те са хиляди решения. Започваш изправен пред един бял правоъгълник, платното, което е може би един от най-хубавите моменти. Защо? Защото всичко е възможно. И си сам.

Веднъж в съзнанието ти има всичко, което знаеш, че е било постигнато върху един подобен правоъгълник. Същевременно имаш вътре една мечта или една визия, която не е корава, не е ясна. Тя е много мека, тя е като един облак. И се променя всяка секунда.

Ако започна с дадена идея един ден, ако започна със същата идея друг ден или друг час – сигурна съм, че картината ще се развие по различен начин. И аз лично започвам без да имам рисунка преди това. Без да имам подготвителна скица, защото ми е важно да не знам какво ще се случи. И това е един път, който е непредсказуем. Тръгвам. Това е част, основната част от моята работа. Може би, ако знам какво ще се случи, няма да го извървя този път. Защото всяко начало е една надежда – дали ще постигна мечтата за тази картина, която си представям или не. И всеки път е едно разочарование, но само до една степен, където поне знам, че съм дала всичко за този момент. Така че има я и драмата. Но драмата е по-скоро конструктивна, защото помага да започна нова картина. И всичко това до момента, когато картините се видят от публиката, когато най-близките ти хора ги погледнат, може би от най-близките ми хора е една усмивка или нещо в очите. Моментът, когато я видят. Мисля, че за картини много не се говори. Лично е изживяването и всеки сам има собствена връзка с работата. И също затова не давам никакви заглавия.

КВ: Търсиш ли, очакваш ли да си в определено състояние на духа преди да започнеш да работиш?

Ода Жон: Най-доброто състояние всъщност е рано сутрин. На гладно (смее се). Това е много важно. Също и концентрацията. Този глад, много е интересно, той преминава и в душевен глад. Това може да се запълни с нещо, което е друг вид храна. Засищането, щастието – те не са най-добрите начални позиции. Тоест – по-скоро нещо, което не разбирам, което ме кара да нямам избор и да трябва да започна да рисувам. И също така сутринта, защото светлината е най-добра. Всякакви лампи, които съм изпробвала, не могат да постигнат това, което сутрешната светлина дава.

КВ: Работите ти продължение на ежедневния живот ли са или бягство от него?

Ода Жон: Няма нищо конкретно взето от това, което ме заобикаля. Аз нямам картина, в която да има хора, които познавам. Досега не съм рисувала, не съм си позволявала да ги взема като материал, може би защото това би ми наложило някакви ограничения в съзнанието. Информацията, чувствата, които имам за тях. Дори с модел ми е било трудно и избягвам да работя, защото само начина, по който се движи, ако вече сме си казали “добър ден”, аз вече знам прекалено много. Мисля, че имам това качество и затова предпочитам напълно анонимно да си взимам отнякъде. Интернет също е извор на живот, на реалност, която мога да използвам като материал, който мога да погледна, да наблюдавам, без да бъда аз наблюдавана. И това е много интересно за мен.

КВ: Самоцензурираш ли се?

Ода Жон: Точно обратното. Напълно се цензурирам, но точно в обратната посока. Защо правя нещо, ако то не е предизвикателство за мен? Аз го променям. Ако не премина някаква граница за себе си, вътрешна граница, се цензурирам и тази работа поема нова посока. Затова често се получава в картините да има много слоеве. И доста от тях са били, навярно на пръв поглед, много по-атрактивни. Но са минали под моята цензура, която не е позволила това така да продължи. Понякога изчезват хора, изчезват сцени, не остава почти нищо и започвам отначало. Затова всяка картина се развива по различен начин.

КВ: Стана дума за кино преди интервюто и по този повод какво мислиш за хепи енда в картините? Има ли въобще подобно нещо?

Ода Жон: Какъв интересен въпрос. Намирам в него няколко въпроса. Скоро си мислих колко би било интересно да се направи една поредица от филми, които от средата до края са както досега – става дума за филми, които съществуват, любимите филми – а после развитието им да се промени. Като проект. Също така някои книги. Много бих искала да променя края. Може би един ден ще имам времето да направя това. Тъй като седмото изкуство много ме интересува. Имам някакъв вид ревност спрямо него – какви възможности има и как най-близко се имитира живота, ако не и създава живота.

Всяка картина е опит да се създаде една реалност. Но каква е ситуацията там – не знам средностатистически колко секунди оставя един човек пред една картина. Навярно малко. Една картина се прави изключително дълго или поне този вид картини, които правя аз. Понякога минава година, докато картина е завършена, тоест една година от живота. Защото картината трябва да има и много сериозна вътрешна причина да бъде завършена, за да не се откаже човек по пътя. Колкото за края, мисля, че темите често са тежки, те са предизвикателства сами по себе си.

Не мисля, че рисувам за удоволствие. Мисля, че рисувам по нужда, голяма вътрешна нужда. Един вид съществуване под форма на рисуване, защото така преминава доста време от живота ми. Знам, че доста неща, с които се занимавам, теми, които не ме оставят на мира, са често неща, с които искам да се занимавам – човешката душа, човеката натура, присъствието ни тук, идеята, че всички сме едни и същи по някакъв начин. Да си обясня защо един човек е в състояние да направи нещо, защо един народ е в състояние да стигне дотам, защо една планета е където е. И всичко това мисля, че го правя с доста любов. Харесва ми да си мисля, че всички сме еднакви и същевременно всеки един е толкова уникален. Това ми дава безкрайно много теми, които са от най-основните, но вариантите, нюансите, през които може да се мине са много и според мен това е и начина, по който може един човек да възприема, да стигне до някакъв хепи енд. И да намери начало. Мисля, че в моите картини човек не може да намери край. Така бих ти отговорила.

КВ: Какво последно научи за себе си, докато рисуваш? Нещо, което не знаеше…

Ода Жон: Като че ли започвам отначало. Всеки пък е като първата ми картина. Това научавам. Стоя и преди да забъркам жълто с червено, има момент, в който си казвам – май за първи път го правя.

КВ: За първи път, а какво си спомняш за първите съзнателни опити в рисуването? Училището може би.

Ода Жон: Да ти кажа, винаги съм рисувала. Откакто съм проходила го имам и това с рисуването. Знам, че мечтата за рисуване беше оттогава.

КВ: Има ли в главата ти сега спомен от рисунка от училищните години?

Ода Жон: О да. Много често голи хора. Това много ме е вълнувало. Може би причина са всички тези книги, които имахме вкъщи, които бяха достъпни за мен от съвсем малка възраст. С Пикасо, с гръцките скулптури, а аз не можех да разбера защо учителката ме наказваше, когато аз решавах, че не е нужно хората да са облечени, а търсих това, което е отдолу. Много е интересно, защото това продължава и досега.

КВ: В процесът по създаване на едно произведение има някакво условно начало и някакъв условен край. Между това начало и този край има ли нещо, което не ти харесва?

Ода Жон: Хм. Знаеш ли кое – аз не живея с моите работи. Може би, когато картината е завършена, ако остане при мен, тя винаги ще ме кара да си представям едно друго развитие. Тоест тя ме притеснява, че днес бих могла да я продължа, да я променя. Това е едно истинско, физическо притеснение и чувство. Предпочитам, когато я видя пак, вече да не е моя. Или да е на някакво недостъпно място.

КВ: Слушайки те не бих си помислил за рутина и повторение. Но все пак… усещаш ли някога, че се въртиш в затворен кръг.  Желание коренно да промениш нещата?

Ода Жон: Аз всеки ден се опитвам коренно да променя нещата, които правя. До известна степен аз водя танца, но това е само в началото. Оттам насетне аз се оставям и той си върви от само себе си. И се получава нещо, което е трудно в последствие да отговоря на класически въпрос “какво е посланието, какво искате да кажете с тази картина”… Когато се върна в нормалния си начин на мислене, логика и рационалност, много е трудно ирационалността да бъде поставена в думи, особено неща, които картините могат да кажат. Не може с думи да се усетят.

КВ: Дразни ли те лошото изкуство?

Ода Жон: Лошото изкуство за мен е неискреното изкуство. Ако едно произведение е било направено със задната мисъл да бъде харесвано, купено, да бъде някакси, а не то само по себе си да бъде, защото трябва да бъде, аз не го приемам за изкуство. Може би, защото се занимавам доста с това и имам тази чувствителност. Понякога това изкуство изглежда много добре и хваща окото, изглежда декоративно, разбирам, че често не може да бъде разпознато, но като че ли излъчва … няма душа, това ме дразни. Предпочитам да погледна небето и да си кажа – има ли нещо по-красиво от тези облаци днес? Които никога няма да видим пак. Така че всичко е въпрос на чувство, мен лично ме притеснява тази комерсиалност.

КВ: За писателите казват, че трябва да четат два пъти повече чужди произведения, отколкото пишат свои. Как е при художниците?

Ода Жон: Мога да кажа само за себе си какво се случва и е много странно, защото се наблюдавам, когато съм в етап на голяма подготовка на изложба или някакъв проект, който не ме оставя, аз не ходя на тази земя и пропускам едни от най-изключителните изложби, които може би – ако бях в нормален стадий – щях да пътувам надалеч, за да видя. И това ми се е случвало под носа – да пропусна с месеци изложби. Мисля, че всичко е въпрос на чувство, на усещане, на момент, няма рецепта за това.

КВ: Коя е най-хубавата българска дума според теб?

Ода Жон: Хубав въпрос. Толкова много хубави думи. На мен много ми харесва “добре”.

***
Ода Жон представя пътуващия проект “Прегръдката” на 1 септември в с. Варвара. Предстои изложба през есента в Национална художествена галерия.

На 22 Ноември 2018 година Национална художествена галерия представя първата ретроспективна изложба в България на Ода Жон “Сърцевина/Heartland”. Планирана и разработена като ретроспективна експозиция, изложбата представя картини от различни етапи и теми, характерни за художничката, както и скулптури, които са нов етап в творчеството й.

В рамките на експозицията, на 1 Декември 2018 година, в балната зала на Националната художествена галерия, ще бъде организирана кино прожекция, на която ще бъде представен документалния филм на режисьорката Камила Пфефер – „Коя е Ода Жон“ (Wer ist Oda Jaune ). Документалната продукция бе представена на световноизвестния филмов фестивал в Берлин – Берлинале през 2106-а, а по повод премиерата в България, на представянето на филма ще присъства и режисьорката Камила Пфефер. На 1 декември, заедно с Ода Жон, те ще се срещнат с публиката на филма и ще участват в отворената дискусия.