Преди няколко години Салман Рушди гостува на Панаира на книгата във Франкфурт. Конкретният момент на самото му пристигане в района нямаше как да бъде пропуснат – черна лимузина, ескортирана от полицейски автомобили с включени сигнални буркани, бързо се придвижи към входа на едно от халетата. Всички спряха онова, което правят, за да си зададат въпроса за какво е целият шум. Отговорът дойде бързо – пристига писателят, за чиято глава иранският аятолах Рухола Хомейни е обявил награда над 12 милиона долара заради романа му “Сатанински строфи”, излязъл през 1988 година. И аз бях там по време на панаира и си спомням, че само си казах “егати, още ли не са оставили човека на мира?”.

Независимо дали си чел роман на Рушди, най-вероятно си чувал историята около забранената му (в някои държави) книга, която самият той твърди, че му се иска да е написал много по-критична. Този текст обаче не е за нея. “Сатанински строфи”, скандална за времето си повече заради славата си, отколкото заради съдържанието си, може да звучи страшно за част от мюсюлманското общество, но последният роман на писателя “Кишот” е далеч по-страшен. Макар да не изглежда, че много хора осъзнават това.

“Кишот” излиза на англоезичния пазар на 29 август 2019 година. Номиниран е за наградата Booker, но не я печели (Рушди е носител на същата награда от 1981 година за “Среднощни деца”). И някак (не заради наградата) остана в периферията на обсъжданите и важни книги за последните две години за сметка на други, доста по-неиздържани литературно. Когато говорим за съвременна литература, има много автори, които трябва да бъдат споменати заради една или друга тяхна книга. Малцина обаче са онези, които в рамките на няколко десетилетия са се превърнали в основните стълбове на модерната проза и чиито имена ще останат след изтичането на модните тематични тенденции, които времето и либералните му напълни изискват (романи за емигранти, евреи, тъмнокожи, хомосексуалисти, които отвоюват правата си, и др.).

Преди няколко години Рушди е поканен да напише текст по случай 400 години от излизането на “Дон Кихот”. Тогава той си припомня романа и му хрумва да го използва като изходна точка за новата си книга, която да се разгърне в по-голям географски мащаб и да обгърне голяма част от Америка от досегашните му произведения. Модерен дон Кихот. Кишот. И ако мозъкът на Кихот от 17.век е изпържен от твърде много четене на рицарски романи, то 4 века по-късно нещата са далеч по-посредствени и елементарни – мозъкът на модерния рицар е изпържен от телевизия. И разбира се, светът му е пълен с класическите проявления на парадоксалното в наши дни – религиозен фанатизъм, ненормални лидери, ненужна агресия към непознатото и други хубави неща.

Кишотът на 21.век е застаряващ зомбиран мъж на име Исмаил Смайл, чиято ръка се е сраснала с дистанционното. Доскоро е работил като търговски представител на скандален болкоуспокояващ продукт, произвеждан от негов роднина, който прозрял лудостта му, решава да го освободи от длъжност и да му връчи щедро обезщетение, което ще задвижи и историята на модерния идалго. Вече безработен, но с прилична сума пари в джоба, Кишот тръгва на пътуване към сърцето на своята Дулсинея, която е, разбира се, телевизионна водеща, с чието лице той е свикнал толкова много, че го вижда и без да го вижда. Като пътеводна звезда или нещо божествено. Само че телевизионно.

Името ѝ е Салма Р. И сходното ѝ име с това на Рушди е само първата малка стъпка в голямата игра на сенки и алюзии в “Кишот”. Салма, също като модерния идалго, е емигрант от индийски произход, но за разлика от него нейният живот не протича пред малкия екран, а в него, тъй като е страшно популярна водеща. Кишот решава да тръгне да я търси, пали раздрънканата си кола и тръгва на куест през САЩ, за да намери любовта.

Звучи простичко, да не кажа скучно, нали?
Да, ама не.

“Кишот” е класически пример за магически реализъм в 21.век. А абсурдът на 21.век се оказва доста плодородна почва за виреенето му. Не че това е нещо неочаквано за роман на Рушди, но в момента, в който измисленият син на Кишот се превръща в реално човешко същество от плът и кръв, което всеки може да види, чуе и докосне, разбираш, че книгата не е просто римейк на “Дон Кихот” в съвременен контекст. Рушди надгражда дотолкова историята за печалния рицар, че дори е време самата аз да спра да го връщам в текста. В романа се появяват герои, препратки и заигравки, както с други литературни произведения (“Алиса в страната на чудесата”, “Пинокио”, “Моби Дик”, “Лолита”), така и с кухи продукти на масовата култура.

“Мисля, че е основателно едно произведение на изкуството, създадено в настоящето, да изпраща посланието, че ние сме осакатени от културата, която сме създали, от най-популярните елементи в нея – отговори той. – И да, от глупостта, невежеството и фанатизма.”

Магическият реализъм е само едната страна на монетата. За да направи нещата още по-литературни и предизвикателни, Рушди добавя към структурата романа си и още един важен елемент – присъствието на Автора. Така “Кишот” се превръща в двупластов роман, който оперира паралелно на две нива – на първичното ниво е Кишот, който изживява приключенията, а на вторичното е неговият Автор (наричан Авторът), който създава тези приключение и ги пише. Това (безспорно) придава на книгата допълнителни плътност и цвят, които я обогатяват. Амалгамата между автор и персонаж е издигната на по-високо ниво от простичкото “роман в романа”, защото присъствието на трети персонаж и трета линия в книгата, лесно може да бъде уловена в авторството на самия Салман Рушди. Животите на автора, на Автора и на Кишот имат сходни изходни точки и съвсем естествено се сливат.

Вече започна да схващаш защо нещата не са толкова простички, нали?

Сега, за да направя нещата още по-пъстри (като ориенталски килим), ще добавя и аспекта със социалните и културни проблеми. Върховата точка в лудостта на Кишот съвпада с последния президентски мандат на Тръмп. Страната е разкъсвана от насилствен расизъм, безпричинно насилие и откачалки, които получават солидно ефирно време, за да дрънкат глупости от екрана. А Кишот напълно вярва на всичко, което вижда по телевизията, а и защо да не го прави? Нима най-добрият му приятел би го излъгал?

“Той научаваше например, че точно както един реален син може да стане нереален, така и въображаемото дете може да стане истинско, а развивайки се в противоположната посока, една цяла действителна страна може да се превърне в подобна на реалността нереалност.”

Стига толкова, тази книга не е за разказване, а за предизвикване на мисловен процес. Тя е достатъчно сочна и многопластова, за да даде храна за размисъл на всеки според възможностите му. А и ще спомена неизбежното клише – чете се наистина лесно, което ще рече че е постигнала онова ниво на бърза консумативност, която масовата култура има, но деликатно я заобикаля, като всъщност носи информация и реална стойност на консуматора. Романът звучи мащабно. Не знам дали това се дължи на географските му измерения и че не звучи локално, както повечето от предишните му произведения, или на широкия спектър от проблеми, които засяга. Или пък на идеята, че светът свършва и всичко вече е отишло по дяволите, с което съм силно съгласна. Но едно е вярно – “Кишот” е внушителна творба с тежки послания, облечени в опаковка на храна от ресторант за бързо хранене. Именно тази обвивка очаквах да привлече повече читатели към нея. Уви, това не се случва. Сигурно защото името на производителя подсказва, че става дума за мистификация.

“Кишот” си има и своите по-слаби моментни – прекалената бъбривост на Рушди на моменти буксува и убива динамичността на сюжета, като го изпраща в извън времево пространство на повтарящи се разсъждения. Но след като това му бъде простено, не остават никакви грехове, които романът да изкупува.

Сега е време да го прочетеш и ти. Или да погледат телевизия, ти решаваш.

View this post on Instagram

A post shared by Colibri Publishers (@colibripublishers)