Философията ми е да спра да дирижирам, т.е. да изляза максимално от мануалното и да вляза в същинската комуникация, която е нещо тотално и е много повече от каквато и да било мануална техника, с цел контакта със самия човек. Ако хората не се свържат същински, те не мога да имат същински резултати.

Просто привнесох още повече порядък в немския ред, още повече дългосрочност в немското планиране, още повече преживяване в немското сърце и безкрайно много риск в немската консервативност. Това бяха някои от задължителните елементи в стремежа ми за  принос и развитие в този европейски културен център.

Тяхната безкрайна перспектива и това, че човек им се възхищава интуитивно, без да има каквато и да било цялостна, завършена и сигурна концепция за тях. Музиката и космосът са неизвестни и непроходими за човека и ще останат такива.

За израстването на един млад музикант е може би почти достатъчно това, което вие изброихте, но за израстването на една изключителна личност, независимо дали това е музикант, лекар, писател, е необходим високият идеал, стремеж към нещо надбитово, нещо, което надминава нашето ежедневие, изобщо към онова, което Гьоте нарича “Неописуемото”.

Старая се да имам будността да уча непрестанно от всичко и всички, до които се докосвам, но ако трябва да отговоря една идея по-профилирано, бих казал следното: По отношение прохождането ми в дирижирането – моят велик професор Васил Казанджиев. По отношение разбирането ми в музиката – уникалната професор Нева Кръстева. По отношение на доверието във връзка с комуникацията при дирижирането, което е ключово – знаменитият главен диригент на Берлинска филхармония Сър Саймън Ратъл. По отношение преживяване на творческия процес и създаването на паралелно пространство – Мариус Куркински. По отношение на свръхмузикална компетентност – Николаус Харнонкурт. По отношение на прекрасност, искреност и възторг – децата. По отношение цялостна визия за структуриране на пространствата и света, още като тинейджър – Кубрат Томов. По отношение стремеж към знанието – моите родители. По отношение цялостна концепция за живота и неговия смисъл – Петър Дънов. По отношение абсолютната сила, абсолютната дързост, абсолютното смирение и абсолютната любов – Исус Христос.

Търсене на пътища и средства за докосване на самия Човек, което е родено от копнежа за споделяне на “Неописуемото”, което може да бъде преживяно и чуто във вътрешното акустично пространство на човека и да бъде споделено във външното акустично пространство на човека, т.е. с другите. Накратко казано – да се прави максимално смислена музика по максимално смислен начин, с максимално смислени хора, за да може да бъде споделено с останалите нещо максимално съществено.

Не знам.

По условията, които ми е създала за споделяне. Една артистична дейност се осмисля от това какви мисли, какви чувства и какви идеи могат да бъдат споделени с по възможност повече хора. Смисълът на проводника е да провежда. Т.е. тези, които са ми повишили проводимостта.

Идеал, стремеж, воля, състрадание, работохолизъм, възторг, сила, перманентно усещане за незавършеност, перманентно усещане за недостатъчност, човеколюбие, възхищение от Творението.

Всичко това, което споменах досега – това всъщност е основната цел и мисия на цялостната ни Концептуална културна платформа, представяна от GENESIS ORCHESTRA и Музикална лаборатория за Човека. Качество, смисленост, споделяне, истински професионализъм, докосване, трайно посаждане на идеи, усещане и разбиране.

Продължение на всичко досега и надграждане в посока съдържание и преживяване. Събиране на едно място на точния солист с точния композитор, точното произведение, с точния диригент (по думите на личния приятел на композитора – Петерис Васкс), с цел максимален резонанс и максимален транспорт на идеята. Не мога да си представя в момента друг певец, освен Лиса Джерард. Тя е един от творците, който нестихващо ме е възхищавал и изразявал повече от две десетилетия. Не съм сигурен, че има друг интерпретатор на планетата, който да има толкова дългосрочно и нестихващо влияние върху мен.

Това е една творба, която бих представял всеки ден, навсякъде, по цялата планета, безспирно, нестихващо и неуморно. Може би защото в тази уникална комбинация на хиперминимализъм и хипермаксимализъм намирам самия себе си. Радвам се да споделя това с всички в София. Никога през живота си не съм дирижирал партитура по-трудна и по-невъзможна за научаване наизуст. Тя надминава почти всички и интелектуални, и аналитични, и емоционални граници.

Като творчество, свобода, дързост, красота, безумие, футуризъм и безкомпромисност на личното преживяване – изпълнения на ансамбъла на Музикалната лаборатория за Човека, които са се случвали в затворени пространства, в присъствието на една шепа хора. Това са резултати на творчество и свобода, абсолютно непостижими в момента за конвенционалния професионален живот в световен мащаб. Убеден съм, че това е бъдещето и че след много генерации, векове или хилядолетия, този подход ще бъде общият подход за всички. Не го противопоставям на други върхови моменти, не по-малко истински, които съм преживял в Токио, Лондон, Берлин, Цюрих, но тук става въпрос за друга октава на приложение и мобилизация на колективната интелигентност и колективната чувствителност на хората.

Споменът за усещането колко е силна, умна и добра сестра ми.

Сестра ми. Бурният вятър. Гръмотевиците. Екстремните състояния и пространства. Рихард Вагнер. Планинските цветя. Опълченците на Шипка. Боят при Сливница.

Само Бог. Всички идеи, представи и пространства са от ден до пладне.

Сега нещо малко по-егоистично (смее се).

Нещо много алтруистично.

Миналата седмица. За дъщеря ми.

Осъждането.

Екстремист, учащ, животозащитник, концептуалист, преходен.

Непоследователността.

Когато като дете, отивайки към училище, хвърлих една филия с масло, намазана от баба ми, на улицата и един непознат ми направи остра забележка (основателна), която никога няма да забравя.

Първият седемместен автоматичен електрохибрид в историята на автомобилостроенето.

Не бих го причинил на никого. Засега май не познавам такъв човек.

Салата.

Да спра да бъда достоен за вдъхновението и силата, които ме посещават в определените моменти.

Струва ми се, че той е свързан с едно все по-органично разбиране и възприемане на Цялото. В този път, страданието е един от най-съществените, полезните и незаменимите елементи, което бавно, но трайно разтапя нашия егоизъм и отваря вратата към по-широката картина и замисъл на битието.

Мисля, че смъртта е залепена за нас. Ние никога не сме се отделяли от нея, независимо какво си въобразяваме. Това е един неизбежен преход. Усещам го всеки ден.

Една книга, която даже още не съм прочел цялата, въпреки, че я имам от 23 години. Повлия ми просто заглавието ѝ и самият факт, че беше в ръцете ми – Закони на доброто на Петър Дънов. Не знам защо. Още я изучавам. Дано някога да я разбера.

С някой, с който мога да споделя звездите, тишината и страховете си.

Амадеус.

Днес.

Да бъда адекватен, полезен, да не забравям Бога и да имам доживотна, органична връзка с децата си.

Великото.

Откъснатото от цялото.

Епопея на забравените.

На многая лета в изпълнение на Борис Христов (смее се).