В момента температурите в Южна Корея по-скоро навяват усещане за зима отколкото за есен, но само до преди седмица времето беше все още меко и слънчево, а обагрените в жълто, оранжево и червено широколистни дървета украсяваха градските улици и паркове.

Корейският език е изключително богат на думи, които нямат аналог в други езици. Корейският е език на нюансите, което проличава включително и в граматичните му конструкции, за които често няма директен превод в европейските езици.

Данпун (단풍) – така корейците наричат природния феномен, при който през есента листата на широколистните дървета променят цвета си. Когато корейците говорят за данпун обаче думата звучи така сякаш носи някакъв скрит смисъл. В думата “данпун” е втъкано обожание към цветовете на есента, което неминуемо ще усетите, ако се окажете в Южна Корея през октомври или ноември месец.

Фотография: Ванеса Николова

Предполагам не се заблуждавате, че наслаждаването на есенния пейзаж се ограничава до улавянето му в перфектния кадър? Разбира се, че не.

В Южна Корея всичко, към което колективът проявява интерес, се приема сериозно и към него се подхожда с необходимото внимание и респект.

Подготовката започва още през септември, когато се изготвят прогнозите за пика на сезона на данпун из цялата страна. На база на прогнозите се създават карти, които се разпространяват из социалните мрежи. Подобни карти се изготвят и през пролетта, но за цъфтежа на популярните японски черешови дръвчета сакура.

Фотография: Ванеса Николова

Цял живот съм смятала, че не харесвам есента, но Корея ме промени.

Тук есента е красива. Без валежи, с ясно безоблачно небе и приятни температури. Сухата есен предразполага към опазването на цветния есенен пейзаж за възможно най-дълго време. И макар вече 23 години наред да преживявам есен всяка година, първата ми есен в Южна Корея беше някак специална, като за пръв път в определен смисъл.

Може би заради килимите от яркожълти листа от гинко навсякъде из кампуса на университета. Или пък заради радостта в очите на всички международни студенти от тропически страни, които за пръв в живота си стават преки свидетели на смяната на сезоните.

А може би просто когато си далеч от вкъщи, далеч от всичко познато и от всичко, към което си дълбоко привързан, неусетно започваш да оценяваш всичко, което до този момент е било просто част от еднообразното ти ежедневие.

Подлезите на Сеул – паралелният свят на южнокорейската столица

Фотография: Ванеса Николова

Не, стоп!

Започна да звучи прекалено сладникаво. Така сякаш не просто съм си сложила розовите очила, а съм ги долепила до лицето ми, така че да отстраня и най-дребната вероятност да видя света около себе си отвъд тях.

След седмица ще се навършат точно три месеца, откакто кацнах на корейска земя. Три месеца, през които преминах през фази на очарование и разочарование, на културен шок и на възхищение от неща, които не бях виждала в Европа до този момент, на отчаяние и надежда. Някои дни се чувствам сякаш летя, нося се на крилете на мечтите, които са ме довели тук. Други дни се клатушкам като току-що прохождащо невръстно дете и не спирам да падам и да се боря с най-тривиалните ежедневни задачи.

Животът на толкова хиляди километри от дома, на друг континент, на място, което е буквално и преносно толкова далечно от всичко, с което досега си се сблъсквал, може да бъде много самотен. Особено веднъж щом първоначалното въодушевление от пристигането на ново място и запознанството с нови хора се изпари, а на дъното на чашата за кафе остане само горчивата утайка на рутината и сивотата на повтарящото се на всеки 24 часа ежедневие.

Фотография: Ванеса Николова

Понякога влизаш в тясната стая на университетското общежитие след поредния изморителен ден в езиковата академия и имаш усещането, че стените се доближават все повече и повече към теб, заплашвайки в някакъв момент да те смачкат в безмилостна имплозия. За щастие все още имаш достатъчно здрав разум, за да осъзнаеш, че всичко е плод на въображението и уморения ти мозък. И въпреки това, колкото и широки дрехи да носиш, ти се струва, че се задушаваш.

По благоприятно стечение на обстоятелствата усещането за затвор си е чисто и просто усещане и имаш свободата на избор дали да останеш в потискащата стая или да излезеш навън, търсейки щастието в малките неща.

Фотография: Ванеса Николова

Аз излязох.

Беше девет и половина вечерта в петък. Прохладна есенна вечер. Кампусът на университета беше празен. Винаги е празен в петък. Повечето корейци се прибират у дома при близките си през уикендите и оставят стопанисването на просторния кампус, в който има игрища за футбол, бейзбол, тенис и още куп съоръжения, на чуждестранните студенти, няколкото улични котки и любезните портиери, които болезнено напомнят на повечето портиери у нас, които отдавна са в пенсионна възраст.

Кръговратът на едно общество – размисли от една студентска библиотека

Фотография: Ванеса Николова

Обикалях в кръг из кампуса, докато не изхвърлих и последната мисъл от съзнанието си и докато не позволих на есента да ме погълне изцяло от всички ъгли.

И макар и да беше тъмно, жълтите листа, разпръснати по тротоарите, бяха моя пътеводна светлина.

 

Фотография: Ванеса Николова

В моменти на носталгия често си пускам песента Moja zemlja на сръбската група Amadeus. В нея се пее как “чуждото слънце грее, но не успява да ме стопли” и обикновено на тази строфа сърцето ми винаги прескача.

В онази вечер обаче, макар и без слънце, почувствах топлина някъде в областта на стомаха – там, където пърхат пеперуди, когато сме прясно влюбени. Носих се над килима от есенни листа и за пръв път усетих с цялото си същество истинското значение на думата данпун и разбрах защо за корейците тя е толкова важна.

Благодаря ти. Есен.