Чаплин, Кийтън, Харълд Лойд – имена, символизиращи златната ера на холивудското нямо кино. И дори сто години по-късно едва ли има дискусия, статия, филм или предаване по темата, в които да не присъстват поне две от тях, а най-често и трите.

Рядко обаче, ще чуете името на Лон Чейни…

Ако питате мен, именно ТОВА е една от най-големите несправедливости в историята на киното, а не Оскаровите неволи на клетия Ди Каприо!

„Да, ама никой не те пита,“ ще ми кажете вие, при това съвсем основателно. Само един вмирисан нахалник би се обидил от подобен коментар. Аз съм фен, а не киноексперт и винаги съм бил наясно с това. Мнението ми е любителско, нищо повече.

Но ето ви едно на професионалист, при това един от най-великите – Орсън Уелс, който казва следното: „Освен голям новатор в изкуството на грима, Лон Чейни беше изключително въздействащ и изразителен актьор. По мое мнение той не е получил и една прашинка от признанието, което всъщност заслужава. Той не беше само жанров актьор от филми на ужасите – беше универсален и умееше да играе всякакви роли.”

Кадър от The Phantom of the Opera, 1925

Най-прочутото изпълнение на Чейни все пак е в хорър филм. Когато през 1925-та му предлагат главната роля в първата холивудска екранизация на Фантомът от Операта (първата киноверсия изобщо е снимана в Германия и излиза през 1916-та, но от нея не е останала нито лента, нито дори един афиш), той създава един от най-запомнящите се образи някога прожектирани върху голям екран. Гримът с който оформя външния облик на Фантома, е толкова ужасяващ, че всички промоционални снимки от филма са забранени в медиите до самата премиера.

Това естествено предизвиква небивал интерес от страна на публиката. Рекорден брой зрители се тълпят пред киносалоните, еднакво развълнувани и притеснени от неизвестното нещо, което предстои да видят.

В най-прочутата сцена от филма, Мери Филбин сваля маската на Фантома и лицето му за пръв път изпълва екрана. През 1925-та година този момент редовно е предизвиквал небивали катаклизми в киносалоните – панически викове, писъци и обхванати от ужас зрители, бягащи към изходите!

Филмът е грандиозен касов успех и всички говорят за визуално поразителния главен герой. Гримът на Фантома e обявен за революционен и новаторски връх на професията. За самия Чейни това не е новина – той създава подобни чудеса от години със своята вълшебна кутия гримове, която днес е в музей. Неговият Квазимодо (1923) например, e не по-малко впечатляващ – отблъскващо уродлив, но с почти танцово плавни движения. Със също толкова противополюсна и сложна душевност, която Лон Чейни разкрива пред нас не с четка за грим, а посредством великолепна актьорска игра.

Леонидас Франк Чейни е роден в Колорадо Спрингс през 1883-та година. Родителите му са глухонеми и през първите години от живота си малкият Лон почти не говори, освен когато е навън с други деца. С родителите си общува чрез жестове, мимики и езика на глухонемите. Разбира се, тогава още не подозира, че това е безценна подготовка за бъдещата му кариера в нямото кино.

Едва десетгодишен е принуден да напусне училище, за да гледа болната си майка. За да я разсейва и забавлява, всеки ден си прави разходки из града, събирайки впечатления и случки, които след това ѝ разказва чрез скечове и пантомима.

По-големият му брат е сценичен работник в местната опера и Лон се присъединява към него. Вместо да реди декори по сцената обаче, той започва да играе на нея и получава бляскави рецензии за изпълненията си в поредица комедии.

Кадър от Laugh, Clown, Laugh, 1928

Така през 1902-ра започва неговата артистична кариера. Чейни обикаля страната с театрални и водевилни трупи, жени се за 16-годишна певица, която му ражда син (Лон Чейни младши), но в един момент откача и се нагълтва с живачен хлорид. Опитът ѝ за самоубийство търпи провал, но пък успява категорично да унищожи гласните ѝ струни. Това от своя страна я прави адски кисела и непоносима, което не оставя пред нашия герой друга алтернатива освен да се разведе и да загърби театъра за сметка на едва прохождащото по онова време нямо кино.

Останалото, както казват, е история.

В средата на 20-те години на миналия век Лон Чейни вече е кинозвезда. Наричат го Човекът с хиляда лица не само заради поразителния арсенал от визуални метаморфози, които ни представя, но и също толкова голямото разнообразие персонажи, в които изкусно се въплъщава – клоуни, призраци, пирати, морски пехотинци, бандити и каквото още ти хрумне – той го е играл.

Неслучайно един от популярните изрази в Америка по онова време гласи: „На пода има паяк – гледай да не го настъпиш, защото може да се окаже, че е Лон Чейни“.

Чейни е считан и за първият истински характерен актьор, станал звезда.

Изобретателността му като гримьор отговаря на дълбочината на персонажите, които пресъздава. Той ни кара да плачем заедно с тях, вместо да им се подиграваме отстрани. Гримира героите си като чудовища, с които ни стряска и плаши, след което ни принуждава да гледаме ужасяващите им физиономии, докато не проникнем отвъд грима, а там виждаме човешкото им лице. Ето защо някои от най-значимите фигури на седмото изкуство го смятат за основоположник на съвременното киноактьорство.

За най-трудна, Лон определя ролята си в Наказанието (1920), където играе гангстер, чиито крака са ампутирани. Чейни отказва да бъде сниман от трикови ъгли с камерата, които създават оптическа измама. Вместо това свива краката си назад, вкарвайки колене в две плитки дървени кофи, пристегнати с ремъци, покрити от дългото палто. Болката е зверска и го принуждава да спира на всеки 10-15 минути. Човекът с хиляда лица обаче, е несломим и в крайна сметка филмът се получава така, както го е планирал.

Наказанието е брутален (във всеки един смисъл) шедьовър, цензуриран от медиите в онези години, но безплатно достъпен за нас, стига само да изпишем заглавието му в YouTube например.

Съвсем логично, мнозина смятат, че ако не бе го застигнала смъртта през 1930-та (едва на 47), Лон Чейни вероятно щеше да е лицето на филми като Дракула, Джекил и Хайд и Франкенщайн.

Но тогава може би нямаше да имаме Бела Лугоши и Борис Карлоф …