Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца.

Атанас Далчев

Дългите студени вечери и домашното усамотение дават чудесна възможност на поетите да размишляват върху времето и неговото отражение върху човешките взаимотношения. Белият сняг и особено зимно настроение са вдъхновили не една и две поеми.

Тук събрахме няколко български поети с техните стихотворения за зимата.

Романтичният Валери Петров например измисля любовни приключения, възможни, но не случили се в зимната гора:

 

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ 

Така веднъж във снежната алея

видях следи: „той“ бе минал с „нея“.

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия и сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукването на кълвача.

И продължавайки след тях да карача,

представих си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и видях как на дългата и клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия и дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал

а той, разбира се, я е целувал,

мошеникът с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тая ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой,

тя тръгна вляво, а във дясно той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори

Как тъжни са тез букови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но – уви! – не са

подобно тази среща във леса…

Подобни нежни трепети правят зимата по-поносима и за Мария Донева:

 

ПОНОСИМА ЗИМА

Хайде някой да ме вземе

и да ме поглези!

Час поне безгрижно време.

Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.

Да ми върже шала.

Да походим по земята.

Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне

малко със ръкава.

Тя ще бъде много вкусна.

Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.

Цяла зачервена.

Глезене! Поне за кратко!

Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.

Поносима зима.

Да се смеем. Да се гледаме.

Да сме си любими.

 

Момичешката игривост излъчва и стихотворението на Петя Дубарова „Да си горещ и снежен“, написано, когато е била на 13 години и е посветено на любимия Бургас:

 

ДА СИ ГОРЕЩ И СНЕЖЕН

Улицата бяла, като котешка опашка

искам да подръпна за измръзналия край.

Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,

с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.

Колко рядко виждала съм зимата такава!

Колко рядко виждала съм своя град такъв!

С улиците, снежните, луната като брава,

с жиците, опънати от бяла снежна връв.

Може би затуй ми става толкова горещо —

устните, косите ми изтръпват като сняг.

А да си горещ и снежен е чудесно нещо.

Да си цяла снежна, ала топла пак.

 

Дамян Дамянов пък проявява малко реализъм и прагматизъм към настъпващата зима:

 

ЗИМНА ПОВЕСТ

Виелица. Въртопи сняг.

И студ с език на пепелянка.

Една замръзнала ушанка.

Едно шосе от смърт и мрак.

И рейс над пропастния ръб.

И той – с ушанката, безгласен,

Тях всичките, комай пренася

Не с автобуса, а на гръб.

Виелица. И сняг. И път.

И рейс, надвиснал с вик на хора.

Еднички фарове в простора –

Очите в тъмното горят.

Обикновен. Съвсем безличен.

Съвсем на всички нас приличен

И все пак друг…

Със поглед мек,

Върви той тихо през света.

Светът дори не го познава.

Със кичур снежен оттогава,

Минава, тихо поздравява.

Но хората не го и помнят –

Отминала е пропастта…

 

Може би предвиждащ настоящото положение в квартал Красна поляна, Христо Смирненски е  най-песимистичен в погледа си към зимните вечери в първата част от едноименния цикъл:

 

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,

оскрежената топола — призрак сякаш —

в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,

и снегът, поръсен с бисерни искрици,

хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп.