(Истанбул, 26 август – София, 28 август)

Когато синьото мастило от перото на Стамболийски докосва последната страница на договора, българите не знаят какви новини им праща Париж. Няма ги социалните мрежи, не се чува звучното кудкудякане на разбирачите. Часът е малко след десет и половина сутринта, 27 ноември 1919 година, четвъртък. Стамболийски натиска силно перото, на определени места по подписа му мастилото изглежда плътно, на други – разредено.

Преди това Стамболийски, все още само обикновен министър, пътува осем дни за Париж заедно с тогавашния министър-председател Теодор Тодоров.

Стамболийски полага подпис под Ньойския договор веднага след поканата на Клемансо да стори това. После оставя перодръжката настрана, донякъде демонстративно, както пише тогавашният секретар на делегацията Константин Муравиев. Разни петльовци с булгар-булгар манталитет, понастоящем (чудно защо) на държавна хранилка, ще пропищят орталъка за “счупената златна писалка”, леле-мале. Нищо подобно.

Нещо повече – със същата перодръжка са се поставили и други подписи. На същото място. На същата маса.

Ако имаше социални мрежи щеше да изригне лава от народна врява и творчество. Не кудкудякане, ами кудкудякане на квадрат.

В представите на патриотите с булгар-булгар нрав една счупена златна писалка пред всички щеше да превърне България в страна-герой. Едно счупена чаша с турско кафе – също. Една отказана руска водка – уха! Един хвърлен американски хамбургер – жестоко. Българската силна външна политика сякаш има необходимост от демонстрация. Примерно – Бойко Борисов, ако случайно види две турски знамена (дори в разширен кадър да са две български и две турски), да стане, да запокити в единия ъгъл на залата турското, да извади от джоба си сгъваемо българско и да го пльосне най-отпред за кадъра. Снимайте. Жестоко.

За щастие по време на подписването на Ньойския договор няма от днешните социални мрежи, ала има истинска социална мрежа – улицата. Когато по тукашните земи се разбира какво се е случило в парижкото предградие и какво всъщност е подписал Стамболийски, хората излизат в центъра на София, лутайки се, плачещи. Събират се пред къщата на Вазов, той се показва на балкона, за да поплаче с тях. Хората се спират. За съвет. За утеха. Спират, за да видят очите му. Спират за надежда.

Днес, когато български премиер взима разстоянието от Истанбул до Берлин за три часа, а не за осем дни, сменяйки два самолета на летище София, няма пред коя къща да поплачем. И това е далеч по-трагично от каквото-и-там-точно-се-е-случило в Истанбул. Не че я няма къщата на Вазов. Не че няма нови къщи. Няма ги хората, които обитават тези къщи. Няма ги хората, които да поплачат под техните балкони. Има разни разпищолени въздухари, които кудкудякат и припяват, но дори и някои мъничък нов Вазов да надигне глава, той бива смачкван.

Ще се намери някой да напише я за морал, я за нещо хубаво, ала – фрас – смачкват го. Оня ден, когато питаха Първанов за морала, набързо претупахме темата. Какъв морал, бе селски. Какъв морал – че срещу къщата на Вазов, където преди стотина години се събираха българи да търсят утеха, наскоро един депутат-шматка биеше, а едни полицаи театралничеха все едно се явяват на изпит в НАТФИЗ. В същото време пак кудкудякаха из социалните мрежи, кеф. Няма го онзи балкон, на втория етаж, гледащ към ул. Раковски. Няма го човекът, който да застане на него.