Истината я няма. В момента истината няма бизнес модел. Лъжата има доста успешен бизнес модел, докато истината я няма. Ред причини има заради това, преди всичко изчезването на вестника в глобален мащаб. Но до истината много трудно се стига и това не е само заради фалшивите новини. Тук има какви ли не други проблеми. Например ефектите, които фейсбук носи. Обаче виж колко интересно ще стане. Моето предвиждане съвсем кратко е, че ние така ще се залисаме с истината и с нейното удостоверяване, така ще навлезем в проблема, че истината не съществува, че ще намерим технологични начини да намираме истината. И накрая проблемът ще стане лъжата. Проблемът ще стане точно обратният. Какво искам да кажа. Човечеството в момента е в шокиращ момент, лъжата си пробива път, тя има бизнес модел. Но в един момент ние ще намерим технологиите, които да доказват, че едно или друго е вярно, и тогава ще станем техни роби. Тогава ТЕ ще ни превземат и малко на шега, бих казал, ще дойде моментът, в който лъжата ще стане основно човешко право. Способността да се скриеш, да имаш собствена биография, такава каквато я поръчаш ти. Способността да имаш частен живот встрани от всички останали, това ще се окаже по-голям проблем. Но фактът, че ние се занимаваме с истина и лъжа показва, чe сме на този етап от развитието на технологиите, в който ще се решават големите въпроси.

Да, това е абсолютно възможно. Тези модели започнаха да се разработват в САЩ още в началото на 21. век. Там имаше един гениален специалист Карл Роув, който до такава степен беше математически свел логиката на американските избори, а те са лесно изчислими, че ставаше въпрос до това да повлияеш на две-три общини буквално, за да обърнеш един щат, а от там целия избор.

Това е малко като принципа на Хайзенберг във физиката, малкото обръща голямото. Една община ще обърне един щат, един щат ще обърне целия избор.  Обяснявам го съвсем нагледно. Американските избори са такива, че са важни щатите. Най-важни са така наречените „повратливи“ щати, тези, които днес са републиканци – утре са демократи. Един такъв щат е, да речем, Охайо. И самото Охайо е перфектно разделено на общини. От тези общини има чисто републикански, има  чисто демократически, където нищо не можеш да направиш. Но има две-три общини, където има баланс. Следователно ти трябва да научиш – хората, които са в тези общини, телефонните им номера, политическите им пристрастия, интереса им, какво купуват, какво ядат, какви филми гледат, какво правят в свободното време.

Абсолютно. Ти насочваш целия ресурс точно там. Стреляш с всички оръдия точно към тези, виж колко малък брой хора. За 300 млн. –  говорим за няколкостотин, хайде да кажем хиляди или няколко хиляди. Но дори да са няколко хиляди, ти можеш да се прицелиш в тях и буквално да ги залееш с информацията, която те искат да я получат, за да гласуват за твоя човек. Следователно, казваш им, че ако гласуват за твоя човек, еди какво си при тях ще се промени. Заливаш ги според предпочитанията им с точно тази реклама, която им е нужна. И накрая дори, ако знаеш, че са твои, пращаш кола да ги изведе и да гласуват. Виждаш ли колко е лесно. Пак казвам малкото обръща голямото. Оправяш малкото, прицелваш се там. Особеностите на американската политическа система са, че да речем, огромните щати нямат никаква роля. Калифорния винаги гласува за демократите, Тексас винаги гласува за републиканците. Какъв е смисълът да хвърляш каквито и да е усилия в най-големите американски щати, напротив, прицелваш се в малкото, то обръща щата, той обръща избора.

Абсолютно. Само че този пример, който давате, e лъжа с бизнес модел, но онзи предишния с таргетираното гласуване, е проблем вече с истината. Проблем в навлизането на личното пространство, боравенето с лични данни, което е на ръба на морала. И вероятно на ръба на закона. Тоест, виждаме в двата примера, които вие давате, двете лица на проблема, който ние имаме. Първо, проблемът с истината, това, че тя няма бизнес модел. Второ, утрешният проблем, в който лъжата ще стане невъзможна, следователно свободата ни ще стане невъзможна – свободата ни като индивиди.

Аз бих казал друг пример. Ние не си даваме сметка какво огромно значение има за световната журналистика големия хартиен вестник. Той прави разследванията, телевизиите следват. В момента, в който този вестник изчезне…

А де? Много е интересно, защото всички смятат, че – да, отиваме в интернет. Но в интернет прочитаме безплатно неща, които някой срещу пари вече е написал. А, ако на този някой няма кой да му плати – и ето истината няма бизнес модел. А лъжата, лъжата обаче има изключителен бизнес модел. Изследвайте последните американски избори, хайде нищо не говоря за България, където се лъже нашироко и вижте колко от нещата, които се казаха – бяха истина, колко бяха лъжа, и как тези, които бяха лъжа, обърнаха нещата.

Аз вярвам, че хората се ориентират безпогрешно. Просто трябва да вярват на очите си. И там, където те получават това, което искат – да отидат там. Особеното на българската журналистика е, че тежките битки обикновено се водят зад кадър, тежките битки за свободата на словото. И в никакъв случай не можем да кажем, че тези, които най-много викат за свобода на словото, са най-свободни, обикновено точно обратното. Тежките битки се водят преди публикацията, след публикацията. Тежките битки се водят там, където трябва не само да извоюваш собственото си пространство, но и да го защитиш. Тежките битки се водят там, където въобще се поставя въпроса да има битка. Защото много от нас не искат да има битка, искат лесно и простичко да си свършат работата по най-малкото съпротивление, да си вземат парите и след това да отидат на екскурзия в чужбина.

Аз бих казал, че трябва да се примирим с това, че ръкопляскания няма да получим. Журналистиката не е касов филм, на който ръкопляскаш. Може да е филм на Гай Ричи, но публиката си отива тихо от салона. Не сме на арената, за да ни ръкопляскат, и трябва  да се примирим с това, че никой няма да ни аплодира. В 90% от случаите те дори няма да отчетат най-голямата смелост, която сме проявили. Затова журналистика се прави напук. Журналистика се прави, когато това е призванието ти, и с мисълта, че след това трябва да се спи спокойно.

Аз се сещам, но и вие се сещате за колеги, които са доволни от това да имат малка, но красива агитка, която ще ги приюти, ще им даде психологически комфорт при всяко положение. Аз не искам това и не смятам, че това е важното. Журналистът е човек, на когото му плащат, за да събере различни гледни точки, за да стигне до истината. Всичко останало – викането, кряскането, аплодисментите, ръкоплясканията, се нарича фейсбук.

Първо, още като ученик човек си заплюва групата, моята група беше Щурците. И досега аз обожавам Щурците. Но второ – „Хамлет“ за мене е особен сюжет, защото малко след като излезе тази песен, едно есе за Хамлет беше първото нещо, което се публикува под името Бойко Василев – в резултат на заговор на моята учителка по литература и покойната ми майка, без мое знание, едно мое есе излезе в Родна реч.

Тезата на есето беше това, което  оттук нататък ще ме вълнува цял живот. Беше една мисъл на Гьоте, че през сърцето на Хамлет минава една пукнатина, вечна пукнатина на човечеството и аз ето оттогава цял живот досега разсъждавам винаги от това какво е да си на пукнатината. Какво е да си там където е сблъсъкът, какво е да си нито с едните, нито с другите, а да се стремиш да разбереш – какво има по средата там, където е пукнатината, там, където се сблъскват нещата. (“Хамлет”).

Джудас Прийст. Друга ваша любима група. Защо?

Музикалните вкусове за нашето поколение бяха изключително важни. Когато бяхме на 13-14-15 да кажеш какво слушаш не означаваше просто, че харесваш дадена група. Ти може да слушаш опери, Висоцки или Окуджава или каквото и да е, но когато кажеш, че слушаш хевиметъл, а от тях Джудъс ми беше любимата група, това означава, че се поставяш в определена част от обществото. И така, по моите скромни наблюдения тези, които слушаха хевиметъл – бяха хората, които искаха да променят нещо, които имаха внимателно отношение към обществото и към всичко останало. Които слушаха диско бяха конформисти. А които слушаха ню уейв, бяха самотни интелектуалци.

Да, това беше друг лагер.

Не знам. Революцията е цял живот. Тя е път, тя не е цел. Така или иначе обаче хевиметълът беше наистина начин да гледаш света. И рокендролът въобще.

Аз имам хищническо отношение към литературата. Потребявам я масово. Да кажа, че имам вечни любими автори не мога и не смея. Една от първите книги, които прочетох, беше Записки по българските въстания. И по-добър начин да се обясни България, страната, в която живеем, и която обичаме, аз не съм намерил.

Да, Възвишение е прекрасна книга. Въобще литературата е дълбока вода и обикновено аз подхождам към нея като кажа кое е последното хубаво нещо, което съм прочел, а то е една книга на Давид Гросман, когото имах честта да интервюирам. Невероятен писател – Един кон влязъл в бар, великолепна книга на ръба на пълното разпадане.

Васил Балев. Невероятен. Надеждата на младата българска поезия, бих казал аз. Млад поет.

Стихотворението се казва „Псалм“ –

 

Прахта ми

Ето, виждам стихотворението, което прочетох, то е за смъртта и за това, което е преди нея, и което единствено има смисъл – творчеството. Или поне аз така разбирам това стихотворение, защото прахта и прашецът са не само семантично сходни, а те показват, че това което правим, е мимолетно, но то се сравнява само с едно-единствено нещо – със смъртта, с края. Затова поезията за мен е начин да се преходи смъртта, може би единственият.

Харесвам филми, в които се разказват приказки. Но също харесвам и италианско кино, харесвам Фелини с това богато невероятно въображение. Само че наскоро си направих експеримент да видя как гледаме стари филми вече. Някак начинът на гледане се е променил, гледаме много по-бързо и същият експеримент си направих със стар мач. Първо, всички футболисти ти се струват дебели и бавни, а мачът сякаш е на забавен кадър. Бавните неща са хубавите неща. И затова някак гледането на тези блестящи образци, Тарковски също бих посочил, невероятен – са лечение, лечение от бързането. Бързането е проблем и то ще стане почти толкова голям проблем, колкото и истината и лъжата.

Вчерашните тийнейджъри сме ние. И мога да кажа, че и ние харесвахме бързи филми. Аз си спомням Междузвездни войни например, когато за първи път се появи в България. Вероятно вие не сте били роден още, но това се случи в началото на 80-те и си спомням усещането, с което го гледахме. Аз дори се пошегувах в един текст. На една конференция се чудеха много кое точно е победило социализма и казваха – програмата на Роналд Рейгън за бързо въоръжаване в Космоса, която се наричаше „Инициатива за стратегическа отбрана“ и разговорно Междузвездни войни, че тя е вкарала Съветския съюз в надпревара с въоръжаването, което той не е могъл да издържи. И аз казах да, наистина Междузвездни войни само че не програмата, а филмът. Защото той показа, че Западът има по-добри технологии, че Западът може да направи неща, които съветската система не може и така това реши въпроса с нашето поколение.

Това се доказа, че не е така. Сега е точно обратното. Ние бяхме изгледали всички съветски филми и само най-хубавите американски. Сегашното поколение е изгледало всички американски и само най-хубавите руски. И е много лесно да повярваш, че това, което е скрито, е доста по-хубаво. Истината е винаги някъде другаде.

Точно така. А за младежите особено. Затова аз не се сърдя, че някак Западът, който ние толкова обичахме, губи в очите на младите, това е нормално.

Спомням си, че я слушах на 15. Нека да я чуем.

Това с езиците е интересен въпрос, защото пряко опира в политиката в тези страни. Джордже Балашевич е невероятно явление. Ние нямаме такова, можем да кажем, че това е сръбският Окуджава или сръбския Висоцки. Един невероятен шансонер и неговите стихове са поезия. Песента “Не ми сечете акациите” е за Косово. Още преди войната Балашевич разказва една история за сблъсъка между съседите, между комшиите, които започват да се провокират, почват да се ядосват, и накрая малкото нещо, което обръща нещата, е, че съседът от другата националност – (става въпрос за сърби и албанци в Косово) – но съседът отсича акациите. Което не е нищо, но някак обръща нещата и стига до конфликт. Разговарял съм два пъти с Балашевич, имал съм тази чест и мога да кажа, че неговата твърда позиция против войната, от една страна, и неговото дълбоко разбиране за конфликта, за проблема, са нещо, което ми е дало много в много мои филми, в които съм се опирал на неговите песни. И винаги, когато съм се опирал на неговите песни никога, никога не съм бъркал.

Аз имам малко по-особено отношение към Кустурица, както и много други хора. Аз не смятам, че той, заемайки твърдо една от позициите, беше в право. Но само да кажа, понякога ние се заблуждаваме като казваме обикновените хора са добри, а политиците объркаха всичко. Според мен тогава ще бъдем на прав път, когато си зададем въпроса за нашата лична отговорност. Защото ние сме хората и да разберем, че най-големите гадости понякога ги правят хора като нас. Тогава ще разберем, че вместо да прехвърляме вината на този или онзи, трябва да застанем сами срещу собствената си съдба.

***

Партньори на Нова култура по Дарик и проекта Стиховете остават са:

БНП Париба

Стихотворенията от проекта ще бъдат включени в специалното издание на издателство Сиела – Антология на съвременната българска поезия 

Снимките на специалните гости са правени с новия смартфон Samsung Galaxy Note