По въпроса се водят спорове, но в поне няколко престижни класации „Семейство Сопрано“ (The Sopranos) е определян като най-добрият телевизионен сериал някога. Този януари честваме 25 години от излъчването на първия епизод. Тъй като това е текст за българска медия, за да го наречем „смятания за най-добър телевизионен сериал“ е достатъчно мнението на Тити Папазов. Същата оценка от критиците на The Guardian и сп. Rolling Stone дава сходна тежест, макар и с известна доза елитарност.

Толкова значима продукция, каквато е сагата за мафиота Тони Сопрано, не може да убегне на българския телеман. Любопитно е, че Канал 1 я излъчваше паралелно със заснемането в началото на новия век, което говори много за някаква напредничавост в минало време. Защото The Sopranos е произведение-пионер – от тази и още няколко поредици, като The Wire, започва революцията на кинематографичните сериали. Ако го нямаше успеха на „Сопрано“, впоследствие нямаше да има нито Lost, нито Prison Break, нито Breaking Bad, нито Sucession. Нямаше да ги има и главните антигерои, като Уолтър Уайт, Сол Гудман или цялото семейство Рой. Тони Сопрано беше първият кръвожаден убиец, алчен лицемер и цялостен боклук, едновременно с това объркан и депресиран човек, когото сме готови да извиним и обичаме. Защото делим същия свят на несправедливи правила и ценности.

Представете си следния несъществуващ епизод на един имитиращ продукт – между изнасилванията, разстрелите и рекета, на престъпния бос Джаро му се налага да се разправя със служител на мобилния му оператор относно срока на договора му. И е принуден да се съобрази с прецакващи го условия, понеже може да прати хора на някой конкурентен дилър, но не и на огромна корпорация. За съжаление, пластовете на героите в имитиращия продукт стигаха най-много до реклама на цигари.

Но това нас не ни интересува. Още при телевизионното излъчване на „Семейство Сопрано“ в България, двама почитатели на сериала влизат в контакт покрай рубриката с читателски писма в едно вече несъществуващо лайфстайл списание. В един и същи брой Георги от Берковица и Станка от Хасково пишат с въодушевление за сюжетното майсторство на Дейвид Чейс (създател и основен сценарист на сериала – б.а.) и компания. „Въодушевих се, че има и други ревностни зрители“, разказва Станка, която пише на списанието за координатите на Георги. Тогава още няма GDPR, получава ги и двамата влизат в лична комуникация. Тя води до създаването на IRC-канал и интернет форум – #BadaBingBerkovica, където български фенове на сериала обменят мисли. Във Facebook-ерата за кратко съществува и група със същото име.

За да почетем гениалната продукция на HBO, свързахме се с няколко от основните потребители на форума, които след толкова години продължават чат-пат да си пускат сериала. Помолихме ги да ни насочат кои са любимите им епизоди на The Sopranos и така да си направим сметка за целия български народ.

Ако трябва да кажа един любим епизод, ще е този. На първо място, защото показва кинодълбочината на сериала. Това е една от малкото серии, която се развива почти само на едно място – къщата на мафиота Боби Бакала до красиво езеро. Припомням – към този момент въпросният Боби вече е женен и има дете заедно с Джанис, сестрата на шефа и главен герой в сериала – Тони Сопрано. Мафия босът пристига в къщата заедно с жена си Кармела, за да отпразнува рождения си ден далеч от шума около последния му арест. Празненството прераства в класическа семейна кавга, породена от много алкохол и засегната чест.

Затварянето на епизода около отношенията на 4-ма души, на фона на къщата и езерото, напомня на реалистичен психологически трилър от средата на миналия век. Неподправеният реализъм, който отличава целият сериал, изпъква в много готини моменти. Особено ми харесва как двете актриси Еди Фалко (Кармела) и Джанис (Аида Туртуро) най-напред пресъздават фриволно пиянство, пеейки, танцувайки и разказвайки мръсни истории, а после тежък и нервен махмурлук. После много ме кефи как тези две двойки, потомци на италиански имигранти, са станали банални републиканци и си говорят как по границите трябва да се вдигат стени. Неподправен реализъм. Свирката, която Тони получава от Кармела за рождения си ден, цялото пиене на партито, назряването и избухването на семейната кавга и страхотния бой между него и Боби – докато го гледам винаги се сещам как на една Коледа баща ми не спираше да пуска тъпи бъзици за стария опел на калейко ми, накрая полетяха пестници и после двамата не си говориха три години. Не че сравнявам Джанис със стар опел.

Soprano Home Movies е сред многото епизоди на сериала, които могат да се гледат като отделен среднометражен филм. Те имат своето място в цялата сюжетна линия, но можеш да им се насладиш и без да си гледал нито един друг. Black Mirror сякаш е най-популярният съвременен пример за stand-alone епизоди, четох за подобна култова американска поредица от миналото – Playhouse 90 – но при „Сопрано“ е особено яко, че такива епизоди са част и от по-голямата история.

Тъй като по онова време Чейс и HBO разделят последния сезон на две части, този епизод на практика е и началото на края на цялата поредица. Докато лови риба, Тони говори как ще свърши мъртъв или в пандиза. Боби му отговаря, че сигурно изобщо не разбираш, когато те застрелят – може би най-популярното предположение за завършека на сериала. А в рамките на епизода Тони покварява Боби – част от непрестанното морално падение на главния герой в рамките на The Sopranos.

В интернет можете да прочетете как този епизод е променил телевизията, създал е „антигероят“ и т.н. Кур за всичко това. В днешно време глупаците се надпреварват да дават определящо значение на това или онова, а други глупаци после се надпреварват да ги оборват. И това ни е почти цялото публично говорене. Реално няма значение дали „антигероят“ се е появил в този епизод на „Семейство Сопрано“ или 5 години по-рано в „Спешно отделение“, можем просто да гледаме и да се наслаждаваме.

Всъщност какво е антигероят? Основен персонаж, на когото симпатизираме заради човешките му черти и слабости и едновременно с това презираме заради моралното му падение, най-често престъпник. В случая имаме загрижен родител, Тони Сопрано, който обикаля университети заедно с дъщерята-абитуриент и се опитва да бъде честен с нея относно противоречивия начин, по който изхранва семейството си. Но същият човек е мафиотски бос, а в рамките на епизода става и хладнокръвен удушвач. Между другото, дебненето между Тони и доносникът сякаш е извадено от филмите на Американската Нова Вълна през 60-те и 70-те – демонстрация как още в първите епизоди „Семейство Сопрано“ вкарва най-висш киноезик в телевизията. Благодаря ви, г-н Чейс!

Това е програмен епизод – за пръв път пълнокръвно ни се разкриват противоречията, които движат целия сериал. Едното е това на Тони, който трябва да балансира между изискванията на двете роли – тази на родител и обикновен човек, който живее с промените на собственото си време и тази на общностния лидер (капитан от мафията) – традиционалистът, който следва определен кодекс, дори това да означава огромна жестокост. В самия край на епизода виждаме и цитата от Натаниъл Хоторн – „Никой не може да има едно лице за пред себе си и друго за пред останалите без най-накрая да се обърка кое е истинското.“ Аз все пак мисля, че всички сме сложни личности, а и в рамките на сериала Тони така и не прави избор между двете лица, а се научава да ги смесва.

Наблюдаваме и основната драма пред другия главен герой– Кармела. Докато мъжът й и дъщеря й обикалят учебни заведения, жената на Тони прелъстява собствения си свещеник. Лесно е тук да ни се привиди някакъв първороден грях, библейската порочност на жената, особено ако сме консервативни малкопишковци. А е много по-интересно. Кармела е разкъсана между ролята на майката-домакиня, възнаградена с лукс, и съзнанието на обикновения човек, изпитващ както слабост пред греха, така и ужас от собствените си компромиси. По време на пиянската изповед за пръв път виждаме мафиотската жена в един от образите, които ще се повтаря през сериала – този на единствения герой, който искрено съжалява, че целият му начин на живот е захранен от престъпления и човешка мъка. Това едновременно прави от Кармела най-добрия герой в тази сага на злодеи, както и най-големия злодей, защото тя не прекратява този начин на живот въпреки осъзнаването на порочността му.
Както казах, програмен епизод. И съвършено телевизионно забавление.

Почти съм сигурен, че някой от колегите в групата е бил толкова банален, че любимият му епизод да е „Колеж“ (S01/E05) – една от най-всепризнатите серии на „Семейство Сопрано“. За да ви е лесно да ги комбинирате, моят е „Университет“ (S03/E06) – един от по-скритите шедьоври в сериала. В същия сезон е епизодът „Pine Barrens – Борови полета“ – най-високо оцененият изобщо и т.н. За него и „Колеж“ е казано почти всичко, за „Университет“ не толкова много. И няма как да е иначе, защото това е и най-социалистическият епизод в сериала, а солидарността между хората днес се разглежда като лечима болест.

В епизода имаме нещо, което рядко се случва в “The Sopranos” –персонаж да бъде „роден“, развит и брутално убит в рамките само на един епизод. Става дума за стриптизьорката Трейси – красива жена, работничка, отношението спрямо която ни демонстрира двуличието и жестокостта към уязвимия в съвременния свят. Когато тя все пак научава урока си – че не бива да разчита на никого и може да е нещо повече от изтривалка– това води до грозна смърт. Може би любимото ми нещо в The Sopranos е, че той не спира да бъде точно толкова циничен, колкото е живият живот. Такава е и функцията на Тони – едновременно емпат, на моменти загрижен за момичето и впоследствие потресен от смъртта му, но недостатъчно заинтересуван и загрижен, за да й помогне преди това.

Паралелно с това наблюдаваме „обучението“ на Медоу – жена на същата възраст като стриптизьорката, но отраснала в привилегиите на големите пари. Докато Трейси получава висше образование от улицата, богаташката дъщеря е в истински университет от скъпите. Но и тя се научава какво е двуличие, докато я чукат. Кавалерът е лайното и хавиерен интелектуалец Ноа – несъмнено един от най-противните персонажи в целия сериал – който не раздава шамари, а самодоволство и пасивна агресия. Обектът на лицемерие и двойни стандарти отново е уязвима жена – психически нестабилната съквартирантка на Медоу. Както към стриптизьорката, така и към това момиче, солидарност в „края на историята“ (намираме с в 2001г., малко преди 11 септември, завършека на Американският век) не съществува

„Университет“ и изобщо целия сериал „Семейство Сопрано“ ни демонстрират как телевизията беше прогресивна преди квотите за транс персонажи. Разбира се, това е само един прочит на български комунист. Четох как големият Гандолфини (б.р. актьорът, изиграл главната роля на Тони Сопрано) е щял да напуска сериала заради посоката във въпросния трети сезон – брутално насилие, демонстриращо, че всички тия мафиоти не са ти „Приятели“, а стриптийз барът „Бада Бинг“ не е „Бар Наздраве“. Това, което мога да кажа е, че винаги след като гледам „University” после съм брутално изнервен.

Семейство Сопрано/ The Sopranos го има в HBO Max