* You can read the original English text here below. Scroll down and enjoy!

Откакто загубих девствеността си на снега съм се връщала на пистата общо два пъти. Въпреки, че последно трябваше да премина през двучасово чакане на опашка за лифта, паник атака в края на детската писта (трябва да помня да дишам!) и безброй синини, наистина започвах да се наслаждавам на цялата тази сноуборд еуфория.

И така потеглих към пътешествие №4 наистина развълнувана. Успяхме да се измъкнем от големия град сравнително рано. Пътуването беше спокойно, а българското небе обляно в огнени цветове вещаеше красив уикенд.

Малко след 19.00 часа вече завивахме по главния път на Банско и аз се обърнах към моя сноуборд гуру: “О, между другото, сложила съм ти чистата блуза за сноуборд в обувките.”

На, което той отвърна с въпрос: “В багажа ли е останалата част от оборудването ми-панталон, ръкавици и каска?”

Оооопа.

Някога идвало ли ви е да се хвърлите от кола в движение?

Въпреки, че надзорът над опаковането на багажа беше взаимен, се чувствах ужасно, помахвайки му докато се отправяше към пътуването си Банско-София-Банско секунди след пристигането ни за да си вземем панталоните!

До следващата сутрин в 8.30 всичко беше опростено и бяхме готови за купона на пистата. С цялата сериозност на изражението си, бях силно концентрирана и си заслужаваше. Скоростта не ме притесняваше и наистина усещах борда като продължение на тялото си, реагирайки на движенията от бедрата ми. Но все още нямах увереността за завоите. Бях, както един приятел го определи, “не завива, а променя посоката на падащото листо”.

Това беше ОК за мен на този етап. Знаех, че ще се случи рано или късно, защото наистина започвах да усещам как парчетата на пъзела заемат своето място. И до края на деня бях върха.

Но настъпи неделя…

Вторият ден винаги е усилие с ниски енергийни нива, мускулна треска и скапана концентрация. Но, знаейки това взех осъзнатото решение да не се насилвам за нищо. Времето беше прекрасно, затова ще направя едно-две спускания, след което ще седна някъде отпусната под слънцето докато моя Г-н Мъж се наслаждава на стръмните писти, разтягайки сноубордистките си крака.

Около 14.30 часа решихме да направим последно спускане за деня. Докато минавахме покрай бар 180 Градуса набирах скорост по склона надолу към равната част от терена, когато внезапно десният ми крак се приплъзна напред с инч, закантвайки. Дъската влезе под снега и бордът ме преобърна напред. Инстинктивно опитах да спра падането си с ръка и…

ПЛЯС!

За част от секундата светът почерня и само светкавици проблясваха наоколо.

Преобърнах се и се приземих с трясък на земята. Останах легнала. Проклинах това, което знаех, че се е случило. Сноуборд Гуруто ми дотича до мен.

“Добре ли си, Рубс?”

“Китката ми е счупена.”

“Сигурна ли си?”

“Чух я как се чупи.”

И Господи, усетих я. Помести ме встрани от пистата за сигурност и побягна към бара за помощ. Няколко минути по-късно чух благозвучния сигнал на сирената от линейката. Още един ски патрул пристигна и между двамата ръката ми беше шинирана и обездвижена.

Боли. Това много боли.

Бих казала, че съм с доста висок праг на болка. Имам 7 татуировки. Цели 6 часа съм стояла неподвижна, докато някой провлачва високо оборотна проникваща в плътта ми игла, уплашена до смърт. А след това се върнах за още и плащах пре-доволно за удоволствието всеки път.

Но това? Това беше изцяло ново ниво.

Виждайки страданието ми, момчето от патрула любезно ме попита: “Искате ли инжекция болкоусп…”

“ДА!”

Когато се приближихме до медицинския пункт на пистата видях маскиран лекар, който се приближаваше към мен със спринцовка в ръка: “Мисля, че ти казах да спреш със ските?”

“Какво?”

“Нарани си коляното.”

Погледнах надолу към очевадната превръзка обхванала в обездвижена поза ръката ми: “Ааамммм. Не…”

Този човек да не е опустошил собствените си запаси от болкоуспокоителни? – помислих си.

Тогава той добави “Медицинската професия трябва да бъде уважавана, знаеш ли.”

Вече се приготвях да ударя този задник със здравата си ръка, когато той оголи иглата и каза “Това трябва да поставя на задните ти части.”

Давай дрогата по дяволите, си казах докато разкопчавах колана си и свалях панталоните си с една ръка.

Тогава д-р Остроумен добави “Когато стигнеш до медицинския център им кажи, че си си наранила коляното.”

“Какво? Защо?”

“Не те ли лекувах по-рано днес след ски инцидент?”

“Не.”

“Оу.”

След това объркване и напълно нереалния фарс откараха мен и сноуборда ми до кабинковия. Чакай, мислех, че…. никой ли не идва с мен?! Последва най-дългото пътуване на лифт EVER.

Моята по-добра сноубординг половинка, който следваше шейната, трябваше да се върне до седалковия за да вземе колата. Бяхме само на 2 минути път от нея когато се случи инцидента.

Колко точно каръшко беше това?

Докато стоях самотна в кабинката, стенейки от болка и крещейки на лифта да побърза, мамка му, не можех да не се замисля за иронията, че последната ми статия тук беше относно това как карането на борд ми е помогнало да преобърна “каръшкия” си комплекс.

И ето ме сега със счупена китка на самотно пътешествие в кабинката на лифта, в добре завършен от болкоуспокоителните ступор след като си бях оголила задника насред претъпканите писти в Банско за пробождане от д-р Остроумник!

Предизвиках Съдбата и Кучката си го върна.

Лесно можех да се спусна отново към сигурността на каръшкия комплекс.

Но до какво добро ще доведе това?

Ако не бях се отърсила от оковите му на първо място, разбира се, нямаше да премина през тази болка, но нямаше и да преживея оживлението от пистите или радостта от мини-победите след усвоена новост. Нито щях да имам спомените от хубавите споделени моменти (на и извън пистата!).

Плюс, ако го потърсиш, късметът винаги е наоколо. Бях наранила лявата си китка, а не дясната и фрактурата беше чиста, без измествания. Което идва само за да покаже, че когато лошият късмет ни повали, винаги има опция да бъде пречупен.

 

Since losing my virginity on the snow we had returned to the slopes twice more. Despite experiencing a two-hour queue for the gondola, a panic attack at the bottom of the nursery slope (must remember to breathe!), and countless bruises I was really starting to enjoy this whole snowboarding malarkey.

 
And as we set off on snowboarding trip #4, I was pretty excited to get back out there. We had managed to leave the city earlier than usual. The drive was smooth and the Bulgarian sky on fire promised a beautiful weekend.

 

It had just gone past 7 pm as we turned into the main road to Bansko and I mentioned to my handsome snowboarding guru, “Oh, by the way, I put your clean top in with your boots.”

 
He asks, “Did you also pack my trousers, gloves and helmet?”

 
Oopa.

 
Have you ever wanted to throw yourself from a moving car?

 
Even though he took a share of the oversight, I still felt awful as I waved him off for the round trip back to Sofia to pick up his pants!

 
But by the time we hit the slopes at 8.30 am the next morning, all was forgiven and we were ready to get the party started. I also had my game face on. I was concentrating hard and it was paying off. I was much more at ease with the speed and could really feel the board move with my hips now. But I still wasn’t confident leaning into turns. I was, as one friend put it, “not turning but changing the direction of the falling leaf”.

 
That was okay with me for now. I knew it would happen eventually as I really felt like the pieces of the puzzle were starting to come together. And by the end of the day, I was on a real high.

But then Sunday came…

 
The second day is always a struggle as my energy levels are low, my muscles ache, and my concentration is a bit shit. But being aware of this, I made a conscious decision to take it easy. The weather was glorious, so I would do a run or two, then sit and bask in the sunshine while my Mr. Man would zip down the fast slopes, stretching his snowboarding legs.

 
Around 2.30 pm we decided to make our last run of the day. As we passed by the 180 Degrees Bar, I was picking up speed coming down onto the flat when, suddenly, my right foot drifts forward an inch, catching an edge. Snow packs onto the board flipping me forward. Instincts take over. I put my hand out to stop my fall, and…

 
SNAP.

 
For a split second, the world is black with lightning strikes.
I go head over heels and land with a body slam onto the ground. I just lie there. Cursing what I instantly know has happened. My snowboarding guru comes running.

 
“You alright Rubes?”

 

“My wrist. It’s broken.”

 

“You sure?”

 

“I heard it.”

 
And, my God, I felt it. He moves me to the side of the slope for safety then runs to 180’ bar to get help. A few minutes later the sweet sound of the ski-doo siren can be heard. Another ski patrol guy arrives and between the two of them, they put my arm in a splint and sling.

 
This HURT. This hurt a lot.

 
I would say I have a pretty high pain threshold. I’ve got seven tattoos. I’ve sat for six hours straight as someone has dragged a high-speed stabbing needle over my skin, scarring me for life. And then I’ve gone back for more and paid handsomely for the pleasure each time.

 
But this? This was a whole new level.

 
Seeing that I was struggling, the patrol guy kindly asked “Do you want a painkiller injecti…”

 
“YES.”

 
As we pull up to the ski slope medical station, I see a masked doctor walking towards me wielding a syringe saying, “I thought I told you to stop skiing?”

 
“What?”

 

 

“You hurt your knee.”

 

I look down at the very obvious sling across my chest. “Ahhhhmm. No…”
Has this guy been raiding his own medicine cabinet? I thought.

 

 

Then, he adds “The medical profession is to be respected, you know.”
I’m getting ready to punch this asshole with my good hand when he flicks the needle and says, “This has to go in your butt.”

 
Give me the goddamn drugs, I say to myself as I undo my belt and trousers, pulling them down with one hand.

 
Then Dr Prick adds, “When you get to the medical center, tell them you hurt your knee too.”

 
“What?! Why?”

 

“Didn’t I treat you earlier today for a skiing accident?”

 

“No!”

 

“Oh.”

 
After that confusing and completely surreal interlude, they took me and my snowboard and put me on the gondola. Wait, I thought…isn’t anyone coming with me?! Cue the longest gondola journey EVER.

 
My better-snowboarding-half who had been following the ski-doo, had to go back up the chairlift to get the car. We had been less than two minutes away from getting off the slope when I stacked it.

 
How unlucky is that?

As I sat alone in the gondola, moaning loudly and screaming at it to just hurry the fuck up, I couldn’t help but think how ironic it was that my last article had been about snowboarding helping me shake my “unlucky” complex.

 
And now here I was nursing a broken wrist on a lonely gondola ride in a drug-induced stupor having bared my ass on the busy Bansko slopes and jabbed by Dr. Prick!

 
I had tempted fate and the bitch bit me.

 
I could easily backslide into the safety of the unlucky complex.

 

 

But what good would that do?
Had I not shaken off the shackles in the first place, sure I wouldn’t be going through this pain, but neither would I have experienced the exhilaration of the slopes or the joy of mini-victories that comes from learning a new skill. Nor would I have made memories of shared good times (on and off the piste!).

 
Plus, if you look for it, there is always luck to be found. It’s my left wrist in a cast and not my right, and a clean fracture with no displacement. It just goes to show that even when bad luck strikes, you can still catch a break.