Боян Крачолов: Не, не, „не ми харесва, скучно ми е“, това никога не съм си го казвал. „Няма да се справя“ съм си го казвал по-често, отколкото искам да си го призная. Има моменти, в които усещам, че не съм на нивото, на което искам да бъда и не съм това, което искам да бъда, и не съм там, където искам да бъда, и не съм това, което изисквам от себе си да бъда и което настоявам да бъда. Не съм това, което трябва, според мен и затова си го казвах доста често. Това бяха четири години и аз все още си го казвам. Във всеки нов процес, който започвам, съм много странен и е имало моменти, в които съм си казвал: „Аз изобщо не ставам за това! Аз нямам психиката, нямам въображението, нямам воля, за нищо не ставам.“ И след това се събуждам и отивам на репетиции. Тия мисли ми идват, когато не репетирам, когато съм извън процеса, когато съм вкъщи или не съм зает, тогава ми нахлуват в главата, когато репетирам нямам време за тях. Изобщо не мога да се занимавам с това тогава.

Боян Крачолов: Това е много особен въпрос. Това не е нещо, което знаеш от самото начало. Аз знаех, че театърът е моето нещо. Аз кандидатствах и актьорство, и режисура. Актьорство не бях приет, бях приет режисура и в последствие ми стана много интересно, страшно по-интересно. Винаги съм искал да пробвам разни неща, да изследвам, да създавам някакъв свой си свят, да го изледвам и него. Това са клишета, които се повтарят, но са валидни, което е странното. Театърът да се използва като инструмент, с който да се разберат повече неща за хората, за истината, нещо отвъд това, което сме свикнали да виждаме. Това е начин да се ровичка, да се експериментира, да се търси. Проф. Младенова, защото аз съм завършил и при двамата, имаше една много хубава реплика, че театърът е „човекознание“, и аз още вярвам в това. Театърът и писането, респективно, защото аз двете неща малко ги жонглирам, ми помагат да разбера нещо за мен, което не съм очаквал, и нещо за другите, което не съм очаквал. Това е възможност за източник на чудо, на изненада, на удивление от човека, на това какво може да се случи от човека, но и на това какво е възможно да се случи и на актьорите. Някак като ми дойде хубава идея и то това е „чудо“. Според мен театърът е едно постоянно чудо и то трябва да бъде такова. Една налудничaва вяра на човека в едно чудо, което уж се случва извън теб, обаче дали в теб се извършва или в другите, на теб ти се струва, че е отвън, обаче, според Платон с неговите идеи, ти припознаваш само това, което вече е в теб. Затова може би режисурата ми стана толкова важна. Именно да създаваш чудеса, да виждаш как се случва нещо съвсем различно от това, което си очаквал.

Боян Крачолов: Гледам да нямам такива случаи. Аз като решавам какво ще правя, гледам да избирам точно актьорите, с които ще работя, защото все още в момента сме на фриилансерство, през това се движим. Имам една група от хора, с която работя и знам всеки един от тях какво може, не знам напълно на какво са способни, но знам, че могат много повече от това, което аз мога да си представя и това ме кара да искам да работя с тях пак и пак, и пак, да ми е интересно да работя с тях. Аз знам, че като правя нещо, го правя с тези конкретни хора и това е обща наша работа, която, естествено, е стартирана от моя идея, от мое хрумване. Но е работа на актьорите да го направят свое, да го развият още повече, да ме изненадат и мен, и тях самите. В този смисъл очакванията ми са най-вече към мен, да мога да издърпам актьорите до това, което съм видял или съм усетил.

Боян Крачолов: Може би съм още много млад, за да мога да отговоря на този въпрос, но засега мисля, че в моментите, в които се е получавало, е защото сме си вярвали безрезервно един на друг. Аз вярвам напълно в тях и те – в мен. Тогава се образуват неща, които дори не сме очаквали. Това е повод и да се слушаме, защото вярваме, че правим нещо, което ни носи смисъл, има някаква стойност. И в този смисъл си вярваме, че всеки един ще помогне на другите да потеглят повече по тоя път, да се доберат повече до тая идея. Това е – вярата ни един в друг и вярата в това, което правим.

Боян Крачолов: Никога не мога да кажа, че идеята ми е добра. Аз мога да кажа, че съм усещал, че съм във вярна посока, но добра… Външната оценка много често заблуждава, вътрешната – може би също. Виж, интересна, може би, е по-добре. Да ми хрумне нещо, което да ме завърти, да ме завихри, да не ме оставя на мира. То си е като влюбване малко, даже обсебващо, като че ли. И това обсебване после гледам да се отложи в процеса. Ако аз усещам, че с актьорите звъним на една струна, че дълбаем, значи сме на прав път. Значи сме там, където трябва да бъдем. Това да кажеш дали една работа е добра, или не …, аз не мога да говоря по този начин за своята работа, те са част от мен – някои части от мен са окей, други не са, но не мога да правя такива оценки. Може би други хора могат, аз не мога. Говорим след представление с актьорите къде може да тръгне повече, къде може да отиде, какво може да се промени, за да стане по-вярно. Но избягвам такива характеристики. Имам чувството, че не са способни да обемат същината на работата.

Боян Крачолов:  Върху една версия, базирана на пиесата „Хамлет“, и, по-точно, на репетицията му с градските трагици. Исках да изследвам, да проверя дали е възможно тия хора толкова да се увлекат в играта, че да започнат да я приемат за абсолютна реалност. Да стигнат дори до това да предрекат какво ще стане, да се намеси и духа, да може тая репетиция неусетно да се взриви и да се превърне в истина. И исках да видя как Хамлет би стоял в нея – би ли се опитал да я спре, или пък точно обратното – дали не му е страшно интересно докъде ще стигнат. Той ли е луд, или пък те са луди, или точно те са нормалните в цялото нещо, ако изобщо може да се говори за норма. Има едно нещо, което съм забелязал, може би не само аз, може би и други колеги, че когато започнеш да репетираш нещо, да се вдаваш в него изцяло, то като че ли започва да се материализира, да се случва наистина. И някак именно „Хамлет“ ми се стори подходящата пиеса, защото тя се занимава точно с това, с театралното, с размаскирането, със свалянето, окастрянето на привидното. Възможен е опит да се артикулира истинното точно през лъжата, през преструвката. И този „карнавал“, „маскарад“ да се превърне в брутална истина. Това представление продължава една моя тема за актьора, тема, която мисля, че е доста моя, неговата способност да създава нови пространства, нови хора, нови места, дори, да влиза в тях, безусловно и категорично, да завлича и гледащите след себе си, с такава енергия, че да достигне дори до границата на пророкуването. Мисля, че все повече живеем в един свят на визуалното, където всичко трябва да се извади на показ, да е видимо… Мисля, че Кончаловски казваше, че звукът в новите филми нарочно е усилен максимално, за да може да се чува сред хрупането на пуканки в залата. Все по-малко внимание се обръща на едни такива „вътрешни“ сътресения. А театърът за мен е именно едно такова вътрешно сътресение. И точно то ни прави всъщност хора.

Боян Крачолов: Не съм мислел. Това е много дълга тема. Наскоро се върнахме от Ню Йорк, бяхме там с екипа на представлението ни „ Това не е Хамлет“ и там, в Америка, виждаш, че има случаи, в които за един месец хората изкарват представления. Имат една седмица на маса, имат три седмици да работят на сцена и излизат. И това се прави само заради парите,  това се прави изцяло с финансова насоченост. В тия случаи няма друго. Там се мултиплицира едно и също нещо. Щом драматургът е Бог, хората отиват на театър, за да чуят историята и това е. Това е разбирането. В мига, в които парите започват да завземат, не искам да звуча идеалистически и клиширано, гледам винаги да се пазя от това нещо, но когато парите станат главна цел, то е за сметка на качеството. А ето, че там има и представления като „Sleep no more”, които са интересни, истински театрални, наситени, любопитни, с вкус… Ето, те успяват да те изстрелят извън всякаква конвенция. Пък и Боб Уилсън е тръгнал точно от Ню Йорк. Там контекстът е страшно краен – може би пък е за хубаво, след като има такива постижения. Има много малко неща, в които имам свобода да вярвам. Имам много малко храмове, даже да кажа, че той е един, защото театърът и литературата се допълват. Не мога да седна и да троша някакви неща вътре, не мога. Дали мога да използвам качествата си като режисьор за нещо друго, ами неудобно е. Гадно е на вкус. Пак казвам, не искам да звуча клиширано, идеалистично, революционно, банално, не е там работата. Ти, докато го правиш това, имаш усещането за някаква святост, имаш усещането, че си там, където трябва да бъдеш, където принадлежиш, и е много чисто това нещо, ако му измениш, после става гадно, мазно. Извхърля те. То е като любовта. То е любов. Любовта не може да се материализира, да се прехвърлят различни квалификации от едно място на друго. И тя държи да присъстваш в нея изцяло. Всичко друго е имитация.

Боян Крачолов: Мога да те поканя на „Това не е Хамлет“ или на „Мишеловката“, за да си направя нагла автореклама, но няма да го направя. Даже забрави, че съм го казал. Но пък, ако искаш, заповядай.

Боян Крачолов: От много време си мисля за Берлин, за Словения. Мисля, че в славянските държави се правят страхотни неща. Ето този Лоренци, който гостува на два пъти, той има много хубави неща. И веднага ги сравнявам със запада. Може би Германия или бившият Източен блок са места, където има много интересни неща, от малкото, което съм успял да видя. Там ми е очакването, че има хубави неща . Много искам да видя, защото знам, че все още се играе, представление на Пина Бауш, на Пуркарете също, други неща на Лоренци, или пък точно на Боб Уилсън, но това е в „може би“ графата, заедно с всичките там „дали, дано, евентуално.“ Ще видим.