•
16 януари 2019
КВ: Какво е българският вкус, какво ще кажеш за репликата: „ Това представление, тази картина, този клип, тази песен и т.н не е за българския вкус“?
Йордан Върбанов: Българският вкус според мен е контекста, в който живеем, в точно тази ширина. Определя се от исторически натрупвания, от влиянието на артисти, медии, политика и е нещо, което е в движение през цялото време. Не е нещо, което фиксираме и си казваме, че то е една рамка, от която не можеш да надникнеш някъде навън. Според мен мисията и смисълът на работата на артистите е точно в обновяването на контекста, в който живеем и обогатяването му. Това не означава, че можем да се възприемем като крадци на идеи от артисти от други държави, а това е да можеш да комуникираш дори през YouTube, през това да гледаш филми, които те провокират, да гледаш представления в чужбина. Аз така възприемам комуникацията в тая работна среда. Смятам, че това те обогатява като личност и ти имаш възможността да го прехвърлиш върху своята работа.
КВ: Ти как възпита своя вкус? През какви периоди мина, през какви книги, филми? Какво точно ти се случи, за да си ти сега? Кое беше определящото?
Йордан Върбанов: Кое точно е било определящото не мога да конкретизирам. Това, което си мисля, е, че със сигурност е било низ от случки. Още когато бях в училище просто исках да правя нещо интересно и почнах да се интересувам какво мога да правя – да ходя на йога, да свиря на китара – неща, които винаги съм искал да правя. И реших, че искам да се занимавам с театър, не знам защо исках, просто така стана, случайно. Започнах да посещавам студията към „Славянска беседа“, където по някакъв начин се възпита уважение и интерес към театъра у мен, а след това се превърна в мечта да се занимавам с театър.
КВ: Какво не ти хареса тогава, а и сега какво не харесваш в театъра? Какво те дразни, какво ти е скучно, досадно?
Йордан Върбанов: Това, което ме дразни…. Не знам тогава какво ме е дразнило, не смятам и че то би могло да бъде достатъчно адекватно, защото и самият аз в началото, когато започнах да ходя на театър, просто исках да разбера кои са тия хора, които излизат на сцената, какво искат да кажат, какво правят. Помня това – гледах един път представленето „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ с Ивайло Христов и Бойка Велкова и ми беше интересно, наистина имаше една атмосферата, която беше много притегателна, не можех да формулирам защо. След това отидох и си взех пиесата, която е много дебела, впрочем.
Прочетох я, връщах се на някакви моменти по два, три пъти, то и самото копие беше с много лошо качество, след като успях да я прочета отидох и гледах пак представлението. И след толкова дълъг процес на запознаване с тоя текст успях да разбера за какво става въпрос. Най-вероятно и аз самият съм бил доста непроницателен, не знам как се казва. Вярвам, че и сега, макар да съм прекарал доста повече часове в театрални зали гледайки спектакли, най-вероятно не бих се учудил, ако ми трябва доста време, за да разкодирам определен спектакъл. Това, което ми харесва в театъра е честността, не знам каква е формулата на честността, но това е нещото, което със сигурност се вижда. Има една интересна практика на реклама, чрез театъра, която е нещо, което ме притеснява и е нещо, което не съм сигурен, че би повлияло добре на контекста, в който живеем ние. И това да се правят продукции, продукции, продукции, само и само, за да се реализират проекти, е нещо, което на мен не ми харесва. Това, което на мен ми харесва е, да имаш причина да се занимаваш с даден текст, с определена тема и действително това да те вълнува. Това, което не ми харесва в театъра е да видя, че едни хора правят нещо, което не ги вълнува. Тогава всички ние сме замесени в една лъжа.
КВ: Но все пак трябва да има определена цикличност, последователност, присъствие. А и в един момент става дума за пари.
Йордан Върбанов: Разбира се, че е така. Това е професия. Това да си журналист, фотограф, редактор, актьор, режисьор, сценограф в обществото, в което живеем, ние заемаме тези позиции, според мен именно заради това е трудно и отговорно да се занимаваш с подобна дейност, защото трябва да поддържаш в себе си това вълнение и да можеш да се залъгваш всеки път, това да те вълнува всеки път действително. Според мен това е истинско постижение. Аз самият смятам, че е много по-вълнуващо да се залъжеш в нещо, което на пръв поглед ти се струва или банално, или е нещо, което не ти е интересно. Да се залъжеш, да се заинтересуваш и да започне да те вълнува нещо, което в началото не ти е било интересно, не ти е било важно. Това е игра на съзнанието, която си заслужава да се практикува и вече относно това да изкарваш пари, да всички трябва да изкарваме пари, няма как иначе. Аз лично сега – днес, един ден след последната ни премиера в НАТФИЗ се чувствам странно, защото въпреки че ни остават няколко месеца, в които ще сме в академията, ние вече няма да имаме тези репетции, тази натовареност, която сме имали досега. Да, ще играем представленията си, но не сме в този цикъл на репетиции, опити, упражнения. Единствените упражнения остават представленията, които имаме. Все по-силно започваме да се замисляме какво следва, какво ще правим, как искаме да се развиваме. Всички, които завършваме от нашия клас, искаме да се занимаваме с театър или с кино и всички знаем колко трудно се изкарват пари в момента от това.
КВ: Кой е кризисният момент, който трябва да преодолееш, за да не се
откажеш? Дори във времеви аспект след завършването.
Йордан Върбанов: Още не знам, не съм го усетил. От моите приятели, с които съм разговавял знам, че това са първите една-две години след като завършиш, защото се получава някакъв колапс. Много е различна действителността от това да си в този режим на работа на едно място с едни и същи хора, много дълго време, той е свързан с изключително много емоции и от това, когато това свърши. Това е някакъв шок за съзнанието, предполагам.
Ние сме всеки ден заедно. От понеделник до неделя. Почти всеки ден трябва да си от девет сутринта и да си тръгваш в десет вечерта. И това като го няма, може би има някакъв период, в които се чудиш какво да правиш, имаш нужда да работиш нещо, да правиш нещо, не можеш просто да си седиш. Според мен това е най-трудният период, в който преминаваш от един режим на обучение в един друг режим, в който взимаш нещата в свои ръце. Не че през обучението си нещата не са в твоите ръце, но сега трябва да си по-възрастен в много отношения.
КВ: Амбициозен ли си? Имаш ли поставени цели, които ще те спасят, за да не се откажеш от тази професия?
Йордан Върбанов: Аз със сигурност няма да се откажа да го правя това нещо, защото съм положил много услия, за да мога да го практикувам и някакъв късмет съм имал, защото самото ми влизане в НАТФИЗ беше много дълго. Не смятам да се отказвам, даже не ми е минавало през главата. Даже напротив, по-скоро мисля как да се развивам в тази посока. Нещо, което сега правя е да се запознавам с представления на чужди режисьори. В YouTube могат да се гледат. Повечето постановки, които ме вълнуват, са на руски, аз за съжаление не говоря езика. Смятам, че това ще ми бъде полезно за професията, това да можеш да разбираш какво ги вълнува тези хора. Има много големи режисьор в момента. Искам да се запозная със спектаклите на Римас Туминас например. Той е директор на „Вахтангов” театър в Русия, латвиец е, има представления на руски, превод отдолу има, но не мога да разбера контекста на всички изречения. Това е нещото, което искам да развивам и засега това е начина. Не смятам да заминавам в чужбина, искам да стоя тук в България, да правя моите си неща тук в България и да бъда с хора, с които сме се запознали и сме имали възможността да работим или имаме такива планове.
КВ: Последен въпрос. Важно ли е името на героя, когато приемаш ролята?
Йордан Върбанов: Не. Важно е какво… Сега, първо на мен все още не са ми се случвали толкова много случаи, в които да дойде някой и да ми каже „ Абе, искаш ли да изиграеш тая роля, това ми е идеята, това е финансирането, там ще се играе“, даже бих казал, че доста малко такъв опит имам. За мен това, което има значение е, каква е темата, идеята, защо точно аз мога да бъда човека, който да изпълнява ролята, а не някой друг, с какво аз мога да допринеса за това. Въпреки че самият факт, че някой идва и ти казва „аз искам да работя с теб” е достатъчен, но името на персонажа, на героя, няма никакво значение, значение има проблема, който те занимава. А вече колко голямо предизвикателство е, ако персонажът е Хамлет или Крал Лир, или Ричард III, това е много известен персонаж, тогава това е по-трудно решение дори, но има време дотогава. Има време докато започнем да се чудим кое ми харесва, кое не ми харесва. Но със сигурност това, което искам да правя, е нещо, което ме вълнува. И то да работя с хора, които ми харесват и се надявам това да се случва.
***