Павел Червенков не е фотограф. Но авторските му портретни фотографии казват: той емечтател, особняк, присвоител на времето. Психотерапевт с фотоапарат, вместо диван.Проницателен екзекутор на рекламни изображения. Хищен колекционер на фотосантименти. Снима от 13-годишен, завършва ВИТИЗ, учи се и от италианския Vogueи започва да възприема фотографията не като самоцел, а като средство. Средствоза сюблимация. Днес работи като умиротворител и балансьор между светлината итъмнината – в името на добрата фотография.   

Автор е на стотици впечатляващи фотографии за кориции сесии в списания като егоист, EGO, Max, Playboy, EVA, Amica, Elle, Grazia идр. Сантиментаруим е първата му голяма самостоятелна изложба, след катодосега отклонява предложения от различни галерии. Но поканата от Софийскаградска художествена галерия приема като голям жест на внимание и признание.Подкрепа за изложбата получава и от Фотофабрика и Еми Барух. 

Изложбатави съдържа най-вече портрети на изявени артисти. Кое е най-важното в работатави с тях?
– Не само когато снимаш артисти, а когато снимашхора – важното е да обичаш хората. Или може би да ги мразиш – също върширабота. Просто не трябва да си безразличен. Тогава е вероятно нещо да стане.

Моят живот, неясно и за мен точно как, сесвърза с театъра. Всъщност от театър не разбирам нищо и се отнасям с жестокострахопочитание към всички там, режисьорите, актьорите, сценографите,композиторите… С някои от тях сме приятели още от ВИТИЗ и предполагам, четова е понапълнило изложбата с актьори.

Закакво ни е фотографията, освен за производство на спомени?
– За мен – средство да спра времето. Страхът мие от това, че много скоро идва края и всичко ще се загуби без следа.Фотографията ми помага. Това не означава че непрекъснато правя снимки, нокогато направя се успокоявам, че някъде е складирано и мога винаги да се върнакъм него.

Когаедна портретна фотография надмогва своя обект?
– Когато е добра фотография. А ще познаеш еднафотография че е добра – по това че спира да има значение кой е на нея и започвада има значение кой си ти. Всичко друго са просто илюстрации на някого.

Какновите технологии влияят на фотографията?
– Разказаха ѝ играта. Също така и много й помогнаха. Разказаха ѝ играта, защото наситиха всичко с изображения идевалвираха образа ужасно. А помогнаха много на хората, които знаят какво искат- с новите технологии много бързо можеш да видиш резултата от работата си. Магиятаи тайните на фотографията бяха в латентното изображение. А сега го няма. Вечене е необходимо да имаш специални умения, за да направиш качествена снимка -просто вдигаш телефона и щракаш.

Въввреме, в което всеки носи в джоба си фотоапарат – как се отстояват ценноститена истинската фотография?
– Дали ще го направиш грамотно, добро, живо италантливо е въпрос на теб, отколкото на медията. Първо, трябва да го направишсам за себе си, за да съхраниш някакво зърно, което да достигне до някого иевентуално в някакъв момент да покълне и да даде плод.

Кои саголемите влияния по пътя ви?

Фотографът, който най-вече е повлиял върху мене Ричард Ейвидън. Втова, което аз търся той е вдигнал летвата там, където никой не може да скочи.И то не в модните му фотографии, а в портретите. Въобще, портретите му сачудовищни, много са хубави, дълбоко проникновени. Така както филмите наТарковски.

Харесвах италианския Vogue. Той беше учебникпо стил. Вътре публикуваха ПетерЛиндберг, Стивън Мейсъл,Паоло Роверсии прочее светила на комерсиалната фотография. Тук пристигаше три месецапо-късно срещу смешни пари. Купуваш си го и гледаш първокласна фотография и тона хартия. На екран не е същото.

Гледам ужасно много снимки. И ги гледам вече30-ина години. И си спомням много добре всяка една от тях. В по-свободните сидни гледам между 1500 и 4000 изображения на ден. Повечето от нас го правятнеусетно. Разликата между мен и обикновения потребител във фейсбук и инстаграм е, че аз съм запомнил нещо като една трета от видяното. Въпрос на интерес. Нещокато хоби ми е.

Вмомента работите основно в рекламата, за сметка на списанията. Защо?
– Снимам реклами, защото там знаеш защо гоправиш. В списанията вече не знаеш защо го правиш – там рекламодателитедиктуват безапелационно. Вече всички списания изглеждат почти по един и същиначин. И ти отиваш, за да обслужиш нещо, което не е твое, не е нищо кой знаекакво и не е добре платено. Защо да го правиш?

В рекламната фотография е много хубаваанонимността. Повечето от нещата е по-хубаво да не знаеш, че си ги правил ти.Не можеш да се гордееш с тях – по една или друга причина. Докато в списанията -ти допускаш големи компромиси, но на финала – пише твоето име – на човека,допуснал този компромис.  

Фотографътна Бенетон Оливиеро Тоскани казва, че зад една успешна рекламна кампания можеда стои една фотография. Кога според вас това е възможно?
– Когато фотографията е достатъчно жива.

Повратнаточка за вас е списание егоист. Какво промени то?
– Егоист беше нов живот. Генерално нов погледкъм живота. Предполагам, че успехът му беше най-вече в това – че предлагашенещо, което никой друг не предлагаше. Това което Сашо Жеков, Ивайло Нойзи Цветков, Емо Захариев,Емилиян Събев, Мариета Ценова правеха тогава – е абсолютно без аналог заБългария. И до сега е така.

Може би тогава е било такова времето. А днеспък да е толкова наситено, че да не можеш да изпъкнеш така. Всичко след тях еили имитативно на тях или се мъчи самоцелно да не бъде като тях.

За мен егоист беше шанс да стана част от нещо,на което съм се възхищавал. Преди него отказвах да правя каквото и да е запари. Казвах си – аз съм студент и не мога да си позволя да подведа хората, чемога да им свърша работа. Тогава се появи списание егоист с отворени обятия къммен и това беше огромен фундамент.

Казвате,че не се фотограф. Тогава с какво се занимавате?
– Не гледам на това, с което се занимавам катона изкуство или занаят. За мен то е трето нещо. По-скоро бих могъл да го нарекапсихотерапия. Може би съм мечтател, особняк. Нямам интерес към фотографията попринцип. Не ми се снима кон, който тича през полето и е замръзнал във въздуха.Или пък гола мацка на скалите на Варвара. Не мога да получа удоволствие простоот снимането.

Защо гоправите?
– Същият въпрос си задавам поне три-четири пътив годината. Нямам представа.

Портретиранитеза портретиращия:

ТеодораДуховникова, актриса:
Павелне е фотограф. Той е дете на хиляди години. Той е като живота, ако животът бибил простота и красота, и тъга без драма. Когато заставам пред обектива му – неме е страх, нито съм суетна, нито мисля как изглеждам. Сякаш него го няма. Имасамо нещо, което ме прегръща и пази. И обича.

Проф.Д-р. Иван Газдов, художник:
ПавелЧервенков е постигнал нещо май невиждано скоро в нашата развихрена фотография.Деликатен артистизъм, показан чрез сантимент, уважение, преклонение ивъзхищение към своите обекти. Няма нищо нахално, превзето и рекламно, какватое обичайната портрето-звездна фотография. Така ни се пада на нас, участниците втази авантюра. Да се видим, че не сме никакви артисти, художници, шивачи(Бенетон) или модели, а сме станали стърчащи сталагмити и сталагтити впленителния свят на изкуството.

КамелияТодорова, певица:
Снимкитеми от изложбата направихме, докато снимахме клип. Той е изключителна личност.Ако има примери за интелигенция в България – той е един от тях. Не самофотографиите му, а самото му мислене и говор издават този тип възпитание. Умееда намира вътрешния свят на човека и успява да го предаде чрез фотографията.  

ВалентинГанев, актьор:
Възхищаваме умението на Павел Червенков да се вглежда отвъд видимото, да улавянеуловимото, да създава чувствена фотография, която се родее с живопистта. Портретът,който присъства в изложбата Сантиментариум е правен по време на фото сесията заспектакъла на Театър 199, Сарабанда от Ингмар Бергман, постановка – ИванУрумов.

Изложбата Сантиментариум е в Софийска градска художествена галерия и продължава до 29 януари 2017.