На 16 февруари в галерия Синтезис в София (бул. Васил Левски 57) се открива изложба фотографии на Константин Вълков, която се нарича “Голямата малка Америка”. Курирана от Калин Руйчев, изложбата ще представи в периода 16 февруари – 15 март един необичаен поглед към Америка, разположена около 100-ия меридиан. Авторът пътува в седмиците на изборите за президент миналата година от Тексас, през Колорадо до Уайоминг и Южна Дакота. В рамките на една седмица се установява в Уайоминг, пленен от вятъра, пустота, характера и твърдостта на мястото. Необичаен пейзаж, който или обикваш от пръв поглед, или никога не посещаваш отново. Тук представяме само малка част от фотографиите, които ще може да видите, както и описание от автора.

***

Стотният меридиан, величественият меридиан.

Той разделя Америка на две, Америка на изток и Америка на запад, две равни половини, досущ като отсечена по средата диня, търкулнали се половини към двата океански бряга. Стотният меридиан е отправна точна на това пътуване. 

Пътуване по време на пандемия. Пътуване, случило се точно в изборната седмица в Щатите, когато американците избираха кой да бъде следващия им президент. Изборна седмица, която отбеляза рекорд – никога досега не бяха гласували толкова много хора.


Тази фотографска история е свързана не толкова с избори и пандемия, колкото със земята, с въздуха, с водата, с вятъра. Тъй дълбоко осезаеми в Дивия запад, където се озовах.

Първото, което усещаш в Уайоминг – най-слабо населеният щат – е прословутия вятър. Започнах с град Шайен и пътят започна да очертава онова, което очаквах така настървено – простор, равнини, никакви дървета (колкото и кощунствено да звучи, че търся място без дървета), някаква особена нискотревна растителност, която не мога да назова с точни думи и вятър, ала не свистящ, а от онзи, който очакваш, за да прочисти съзнанието ти, а той не спира, нищо, че го е прочистил вече. Постоянен вятър.

На някакъв си индиански делауерски или-какъвто-е-там диалект “уайоминг” означава “обширни равнини”, такива бяха те. Плоски, равни, гладки, водоравни, сухи, еднообразни.

Дали обширната равнина не е безсъдържателна със своята повтаряемост, еднаквост, вялост? Дали липсите не създават еднотипни усещания или обратно?

Някъде в далечините има планински възвишения, някъде още по-натам са скалистите планини, ски-курортите на Уайоминг, но тук, където съм аз, на път за Орегонската пътека, използвана от някогашните емигранти и търговци, няма нищо кой знае какво.

Пусто е, но усещането е за пълнота. Удивително.

Улавям се как нямам никакво желание да завивам към въпросната пътека, макар знаците, да ме приканват.

На места около пътя има остатъци от сняг, септемврийският сняг. Зимата в този щат е дълга и студена. Обикновено през януари е около минус 15. Понякога пада много сняг, който парализира живота. Не е толкова студено като в Северна Дакота, но все пак. Зимата продължава почти половин година, смразяваща мисъл, но само на пръв поглед. После животът се пробужда и радостта от това е различна от радостта другаде.

Всяко ново съвземане е животоспасяващо, досущ като поемане на въздух след дълбоко потапяне под вода, като комат топъл хляб след седмица на сухари. Как ли дънките биха се смразили от студа по краката ми само след няколко седмици, а сега пече слънце, което – поради някаква особена причина – е особено слънце от всички други слънца, които съм виждал. Не си внушавам. Все още не съм се влюбил толкова в Уайоминг, че да го правя. И макар едно и също слънце, огряващо Земята, дяволското му тукашно слънце пламти различно. Свирепо е като вятъра и сушата, непоколебимо грее, без да жали, усещам го по себе си, докато шофирам и по фотоапарата, докато снимам – неотстъпчиво слънце пред камерата, не поддаващо се на технически машинации, не се дава огнището жарко, опитвам се да го опитомя, ала то озверено жигосва и безпощадно желае да развали всеки кадър. После го оставям такова, каквото е. Кадър след кадър.

Слънцето пече косо, грубо и кораво, без да се различава по нищо от българското слънце, да повторя. На моменти пари до люто, а земята, по която стъпвам, е все едно изпарена, суха и тиха. Вятър и вода – едното в повече, другото никак, това е Уайоминг. Едва ли има ден без вятър, едва ли има ден с достатъчно вода. Нечувана концепция, в която или се влюбваш неусетно, когато я усетиш, или заминаваш за друг щат, защото не си я усетил.

Усещане за голямата малка Америка. Усещане.

* Изложбата “Голямата малка Америка” може да видите от 16 февруари до 15 март в галерия Синтезис в София.