* You can read the original text in English here below. Scroll down and enjoy!

Никога не съм била това, което наричаме “спортен” тип. Израствайки през 90-те със Спайс гърлс треската, бях определено “Страшната”. Дали заради къдравата ми грива или друго, не съм сигурна. Едно е ясно обаче, винаги съм била по-скоро фен на филмови маратони и течащи води, отколкото потенето по писти и полета.

За съжаление, не можеш да си позволяваш да ядеш и пиеш каквото си поискаш, излегната като Савската царица Шева и в същото време да се побираш в онзи прилепнал любим чифт джинси. Изведнъж осъзнах, че мъфиноподобната горна част на тялото ми започва да прилича по-скоро на триетажна торта. След този момент дори не харесвах десерти вече и реших, че трябва да направя нещо по въпроса.

Не ме разбирайте погрешно, изцяло подкрепям идеята за позитивност към телата си. Ние сме повече от размер на рокля, повече от номер, по която и да е скала. Докато сме щастливи и здрави, това не е ничия работа.

Но аз не бях нито щастлива, нито здрава. Така започнах с опитите си да правя по-здравословни избори. Не диети по прищявка или драстични мерки, просто малки и устойчиви промени. Обичам храна, обичам вино и искам да продължавам да им се наслаждавам, защото нека бъдем откровени, малко хубави истории започват със салата и чаша вода.

Преди около 6 месеца започнах да завличам баницоподобните си задни части във фитнес залата. Не, че не обичам физически упражнения, но предпочитам да са замаскирани като нещо друго. Това е и причината сноуборда да ме привлече. Напрягаш цялото си тяло сред снежните склонове, скорост, невероятни гледки и apres-ski остатъка на деня, след спускания.

Няма да ви заблуждавам, в помощ на решението ми бе доста красив сноуборд ентусиаст до мен.  Като опитен професионалист по планинските склонове му доверих снежната си девственост. Не ме разочарова.

Преди да стигнем до пистите ми трябваше някакво подходящо облекло. Тази нужда ни отведе до дълбините на “Овча купел”, където се срещнах с човек със съкровищни находки от сноуборд оборудване в подземния си гараж. Така се сдобих с доста приличен борд, автомати и обувки. Последва бърза визита до един от магазините за дрехи втора употреба в София, от където се сдобих с панталон и бях готова за пързаляне или спускане… или падане, какъвто вероятно ще е случая.

Тръгваме към Пампорово, където се натъкнахме на забележителна липса на сняг…

Но, Господи, каква гледка!

За щастие, липсата на сняг беше долу в подножието, но по високите места на планината имаше доста от бялото. Първото нещо сутринта беше да се екипирам и натоваря на автобусчето, приличайки на жената Michelin. И крайно изнервена.

С години избягвах всякакви занимания свързани със ски и сняг, казвайки на себе си и другите, колко голям карък съм и как със сигурност ще си счупя врата.

Но понякога историите, в които вярваме и разказваме за себе си не са реални. Вероятно са родени от реален момент и ние се вкопчваме в тях, защото ни служат за определени цели – да ни защитят. Но колкото повече повтаряме историята, толкова повече й позволяваме да ни дефинира, съответно да формира идентичността ни и как се заявявам в живота си. Така, вместо да ни поддържат в безопасност, историите могат да понижат увереността ни в самите себе си и ограничат преживяванията ни в света и с останалите.

Моята “каръшка” история най-вероятно идва от едно счупване на крак докато играех футбол в парка с няколко мексиканци, което сложи край на пътуването ни в Перу, планирано цели две години преди това. (Друга история за друг път.)

Беше липса на късмет и в моята глава, по тази причина аз съм карък. Трябва да съм внимателна, да не правя нищо авантюристично, да не връзвам краката си за дъска и да се хвърлям надолу по планинските склонове покрити със сняг…

Но не искам да се определям от някакъв момент във времето. Аз съм повече от някакъв си момент. Аз съм цяла енциклопедия от моменти, мамка му. Всички ние сме! Та, защо да оставяме един такъв да ни дефинира. (Кой би предположил, че решението да карам борд може да е толкова себеутвърждаващо?)

Обратно към Пампорово.

Взехме си ски пасовете и се запътихме директно към моя нов Еверест. Склонът за начинаещи. Там прекарах следващите няколко часа нагоре и надолу по мини планината, схващайки чувството да бъдеш на дъска върху снега…, който беше много мокър.

Оказа се, че ски панталоните ми втора употреба не бяха толкова водоустойчиви, колкото са създадени да бъдат. Има ли нещо по-неудобно от това да сваляш прогизналите си панталони в тоалетната? Но нямаше да позволя да бъда поразена от някакво си мокро долнище!

Нуждата от повече пространство за практикуване на прекантването (преден-заден кант) ни доведе до решението да пробваме Зелената 6-ца. Натоварихме се на лифта и потеглихме към облаците. На върха нямаше никаква видимост. Както изглежда, имало телевизионна кула.

Първият участък от пистата беше наистина труден, но веднъж измъкнали се от облака надолу по склона стана по-лесно. Казвам това, въпреки че падах на всеки 10 метра и ми отне цяла вечност да стигна до подножието. Последната отсечка беше най-лошата. Не можех да стоя на краката си и колкото повече падах, толкова повече се разстройвах. Всяко движение беше последвано от падане, изправяне. Повторение. До безкрайност.

При последното си падане, повалих щеките на скиори оставени пред един бар и си установих, че съм на предела! Откопчах автоматите и тръгнах пеш редом до красивия си сноубордист, който каза “Е, поне не се разплака!”.

“Бях близо.” – отговорих му. Гласът ми трепереше. Но го направих! Слязох от върха на планината до подножието, макар и в по-голямата част от времето по задник, но без да счупя нито част по себе си. Последва чувство в изтощение, че все пак съм постигнала нещо.

Следващият ден се усещах като ударена от камион. Всичко ме болеше. Но без болка няма успех. Нарамих борда и се запътих към Ден 2. Бях малко по-уверена затова само след няколко загряващи по склона за начинаещи се запътихме към 6-цата. Не ми отне и една трета от времето за да стигна подножието и прекарах значително по-малко време на задните си части. Без мокрто долнище. Йей!

Въпреки че, не бях овладяла спускането, все още можех да стоя изправена по-дълго време и да контролирам скоростта си, а на този етап това беше достатъчно!

Що се отнася до онзи последен участък, който почти ме пречупи предния ден? Бях като в част от пирует по това лошо момче! Трябваше да го отпразнувам… греяно вино и парче хладна пица. В това apres-ski настроение поръчах още 3 чаши вино. Мога да свикна с това!

След няколко дни почивка около новогодишните празненства и възстановяване бях отново на снега, но този път в Банско. Първото ми впечатление беше добро – повече сняг и ски лифт, който не разплакваше от ужас всяка клетка в мен. Гледката ми спря дъха. Небето беше толкова синьо, че планината изглеждаше като насложена към него.

Не беше най-добрият старт с борда на паничковия лифт. Но нищо друго няма да бъде добавено по тази тема. Шибан лифт. За късмет имаше друг склон за начинаещи с травелатор, което е доста по-цивилизовано решение.

Установих, че тук снегът е много по-плътен и всяко движение беше преекспонирано, по-бързо и по-хлъзгаво. Предполагам, това в последствие ще са хубави неща, но за момента бях се върнала на вълна вкаменяване.

Пируетите, на които бях способна в Пампорово вече бяха зад гърба ми. Усещах правилният момент, в който да завия, знаех какво трябва да правя, но точно в тази част от секундата губих кураж всеки път. Просто моята увереност не съвпадаше със скоростта. Почувствах се наистина разочарована от себе си. Но както каза красивият ми сноуборд гуру: “Няма изгубен ден щом си го прекарала на борда. Всичко е част от процеса на обучение и трябва да преминеш през това. Всички минаваме.”

Това беше самата истина, на снега и извън него. Всеки ден прекаран в преодоляване на самия себе си, научаване на нещо ново, или просто опитвайки се, е добре прекаран ден. Ако не нещо друго, то поне се разчупих своята “каръшка” кутия. Време е за нова история…

 

I have never been what you would call the ‘sporty’ type. Growing up in the 90s with Spice Girl fever, I was most definitely “Scary”. Whether that was because of my curly mane, or other reasons, I’m not sure. But, one thing is certain, I have always been more into movie marathons and running baths than breaking a sweat on track and field.

 

Unfortunately, as you get older, you can’t eat and drink whatever the hell you like, lounge about like the Queen of Sheba AND still fit into your skinny jeans. I suddenly realised that my muffin top was more like a three-tiered cake. And since I don’t even really like desserts, I decided that I needed to do something about it.

 

Now, don’t get me wrong, I’m all for body positivity. We are more than a dress size, more than a number on a scale. As long as you’re happy and healthy, then it’s nobody’s business.

 

But I wasn’t happy nor healthy. So, I started by trying to make healthier choices. No fad diets, no drastic measures, just small and sustainable changes. I love food and I love wine, and I want to continue to enjoy those things because let’s face it, very few stories start with a salad and a glass of water.

 

About 6 months ago I finally started to drag my banitsa-butt to the gym. It’s not that I don’t like exercise, I just prefer it when it is masquerading as something else. Which is why, I think, snowboarding appealed to me. It’s a full-body workout wrapped up in snow, speed, stunning scenery, and apres-ski!

 

I’m not going to lie, it also helps that I have a rather handsome snowboarding enthusiast by my side. As a seasoned pro in the ways of the slopes, I trusted him with my snow virginity. He did not disappoint.

 

Before we could get on the slopes, I was going to need some suitable gear. We headed into the depths of Ovcha Kupel, to meet a man with a treasure trove of snowboarding equipment stashed in his underground garage. I got myself a decent board, bindings and boots. Then, a quick visit to one of Sofia’s secondhand shops for some ski trousers, and I was ready to rumble or slide…or fall as the case would most likely be.

 

Off we set to Pamporovo. Where there seemed to be a distinct lack of snow…

 

But, my God, what a view!

Thankfully, while there was no snow looking down the valley, further up the mountains had plenty of the white stuff. First thing in the morning, I kitted up and boarded the ski bus feeling like the Michelin woman. And extremely nervous.

 

For years, I had avoided all things ski and snow-related, telling myself and others that I was so unlucky I would surely break my neck.

 

But sometimes the stories we believe and tell about ourselves aren’t real. They may be born from a moment of realness and we cling to it because it serves a purpose— to protect us. But the more we repeat this story, the more we let it define us, the more it shapes who we are and how we show up in our lives. Instead of keeping us safe, these stories can end up lowering our self-confidence and limiting our experiences in the world and with others.

 

My “unlucky” story most likely stems from the time I broke my foot playing football in a park with some Mexicans, putting an end to a trip to Peru I had been planning for 2 years. (Another story, for another time!)

 

It was unlucky, and in my head, therefore, I was unlucky. I should be careful, don’t do anything daring, don’t strap your feet into a board and hurl yourself down the side of a mountain covered in snow…

 

But, I don’t want to be defined by a moment. I am more than a moment. I am a fucking encyclopedia of moments. We all are! So why should we allow ONE moment to call the shots? (Who knew the decision to go snowboarding would be so self-affirming?)

 

Back to Pamporovo.

 

We get our ski passes and head straight for my new Everest. The nursery slope. I spent the next few hours going up and down this mini-mountain getting to grips with the feel of the board and the snow…which was very wet.

 

It turned out that my secondhand ski trousers weren’t as waterproof as they perhaps once were. Is there anything more uncomfortable than going to the bathroom, and pulling up wet pants? But I wasn’t going to be defeated by a soggy bottom!

 

Needing more space to put into practice my toe side and heel side, we decided to give the Green 6 a go. We boarded the ski chair and headed up into the clouds. At the top, you couldn’t see shit. Apparently, there is a TV Tower.

 

The first section was really difficult but once we got out of the cloud and down the slope a bit, it got a little easier. That said, I still fell every 10 meters and it took what felt like an eternity to get to the bottom. The last stretch was the worst. I just couldn’t stay on my feet and the more I fell, the more frustrated I became. I would move, fall, get up. Repeat. Ad infinitum.

 

On my last fall, which saw me take out a skier’s poles outside a bar (sorry), I thought this is close enough! I took my bindings off and walked to my very patient handsome snowboarding man who said, “Well, at least you didn’t cry!”

 

“It was close!” I replied. Voice shaking. But I had done it! I had gone from the top to the bottom, albeit mostly ON my ass but without breaking any bones. I felt an exhausted sense of achievement.

 

The next day, I felt like I had been hit by a truck. Everything hurt. But, no pain, no gain. Kit on and off we went for Day 2. I was a little more confident, so after just a couple of warm-up runs on the nursery slope, we headed for Green 6 again. It didn’t take even a third of the time to get down and I spent much less time on my ass. No soggy bottom. Yay!

 

Although I hadn’t quite mastered going forward yet, I was able to stay upright for longer and control my speed, and at this point, that was enough!

And the last stretch that had almost beaten me the day before? I was fucking pirouetting down that bad boy! This called for a celebration…hot wine and a slice of lukewarm pizza. With apres-ski mode unlocked, I ordered another three cups of wine. I could get used to this!

After a couple of rest days for New Year’s Eve festivities and recovery, I was back on the snow but this time in Bansko. First impressions were good— more snow and a ski lift that didn’t scare the crap out of me. The scenery took my breath away. The sky so blue, it looked like the mountains were superimposed.

The boarding didn’t get off to the best start though as I attempted the button chair drag lift. No more shall be said about that. Fucking thing. Luckily, there was another nursery slope with a stand-on travelator which was much more civilized.

 

I found the snow here was much more tightly packed and every movement was magnified, faster and much more slippy. I’m guessing this will eventually be a good thing, but for the moment, I was back to being petrified.

 

The pirouettes I was able to do in Pamporovo now seemed beyond me. I could feel the right moment to turn, knew what I had to do but in that split second, I bottled it every time. My confidence just wasn’t a match for the speed. I felt really disappointed with myself. But as my handsome snowboarding guru said, “No day spent on the board is wasted. It’s all part of the learning process and you’ve to go through it. Everybody does.”

 

And how true that is, on and off the snow. Any day spent pushing yourself, learning something new, or just trying is a day well spent. If nothing else, I’ve broken out of my “unlucky” box. Time to write a new story…

***

България отвън навътре: Любов в кашоните на Битака