* You can read the original text in English here below. Scroll down and enjoy!

Обичам добрите битаци. Да обикалям и разглеждам странности и красоти. Но нищо не по странно, нито по красиво от Битака в покрайнините на София.

Качването на автобус номер 86 за пръв път, беше малко притеснително, защото не знаех къде трябва да сляза. Но мой приятел ме беше уверил “Ще разбереш. Просто слез когато всички останали го правят и следвай тълпата.”

Беше прав. Препълненият автобус се изпразни изведнъж. Последвах тълпата към отсрещната страна на пътя, зад супермаркета, през пътечка в жив плет и по криволичещ път докато най-накрая стигнах обетованата земя.

Разглеждах постланите на земята одеяла обсипани с произволни неща, от кредитни карти до огромни вибратори със също толкова изпъкнали вени. Кой по дяволите си купува втора ръка дилдо… от бит пазара?!

Забутано в един от ъглите на битака имаше нещо много по-интересно, множество кашони един върху друг препълнени със стари пощенски картички. Някои празни, повечето надписани… ръчно изписана човешка история за продан.

Има нещо много тъжно в това. Как тези “Мисля за теб” моменти, считани за достатъчно ценни да бъдат пазени години наред стигат до циганския пазар, продавани на непознати за дребни стотинки?

Бавно се ровех из кашоните, повдигайки някоя картичка от време на време, завъртах я и разглеждах. Една хвана погледа ми – дата беше 20-ти февруари 1918 година.

Аз поглъщам с интерес истории от Световните войни. Дори дисертацията ми в университета беше за филми от войната. (“Белег за Война: Семиотично проучване на “Спасяването на редник Райан” и “Тънка червена линия”“, в случай, че ви е любопитно.)

Но датата не беше най-забележителното нещо в тази картичка. Беше почеркът. Най-красивият почерк, който някога съм виждала!

Не можех да прочета и една дума, но бях сигурна без капка съмнение, че е любовно послание. Перфектно оформен ръкопис, сякаш следващ някаква невидима, но прецизна поредица от прави линии. И нито една грешна драскотинка някъде. Това беше написано не само с ръка, но със сърцето.

Тази артистична творба заслужаваше да бъде оценена, затова платих 1 лев и я взех със себе си вкъщи. Благодарение силата на социалните мрежи, успях да получа груб превод…

“Най-после ти вече си там и моя карта без друго там ще те намери. Пиша ти в деня, в който твоята отпуска се свършва. Мене ми се струва, че ти много рано се разделяш с милите си хора и за Тетова най-малко дни си оставил. Не се съмнявам в добрия прием там, където не по-малко от мен те обичат.

“Пиши, ако имаш настроение.” Казано странно! За теб у мен винаги може да се създаде настроение, защото ще те обичам повече от всичко – наравно с тях. Ти изпълваш съзнанието ми и мисълта за теб никога не ме напуска. Всеки ден все повече и повече те желая обаче не намирам за необходимо да ти съобщавам, че нищо не пречи на моята любов към теб. И, ако не ти говоря открито, прекрасно се разбираме, тъй както някога в мълчанието. В този момент в душата ми е по-радостно. Пълна тя е с хиляди копнежи.

Бих писала често на бащата, но нямам куража да сторя това. Защо знаеш. Аз също съм съгласна с теб да мълчим…

Твоя, Лила”
***

О! Сърцето ми! “…душата ми е по-радостна. Пълна тя е с хиляди копнежи.” Лила, ти поет такъв! Какъв прекрасен изказ.

Но толкова много въпроси! Кой е “бащата”? Защо не може да му пише тя? Защо и е необходим кураж да го стори? Каква тайна имат помежду си за да трябва да останат в мълчание?

И тогава, малкото ми сърце на писател пропусна пулсация. Картичката е номерирана с “N6” в горния десен ъгъл. Ако има номер 6, може да има номер 7, 8, 9!

Следващият уикенд отново бях в автобус 86, но този път запътена на мисия.

Насочих се директно към мъжа в ъгъла с кашоните, преливащи от история на любовта! Прегледах всяка една от пощенските картички, отчаяно търсейки същият отличителен почерк, датирана 1918-та и номерирана в горния десен ъгъл.

Ето я и нея. “Твоя Лила” на номера 12 и 21. Драмата продължава…

“Mon Cher, бих ти писала и повече, но ти тъй ме разсърди и аз няма да ти пиша докато не ми мине лошото настроение.

Ако получаваш моите писма, то ти би видял те са отговор на твоите. Съдържанието на твоите ме отчайва, а сюжетът успокоява. Ако пратиш някой, ще пиша писмо и ти ще разбереш как аз не съм виновна!

А през туй време, когато ти ще си наложиш мълчание, за да поправиш грешката си, която се състои само в твоята любов, знай че ужасно ще страдам! Днес имах и от бащата, и веднага му отговарям!

Потърси в дружината писмата ми от февруари. Не мисли лошо за мен!

Твоя, Лила”

***

Любовно спречкване… сюжетът се заплита!

Но онази трета последна картичка, беше тази, която постави сърцето ми в менгеме. Лила определено беше подбрала картината да отразява настроението й…

“Mon Cher,

От три дни нямам нищо от теб и не знам с какво да си обясня мълчанието, което нарушавам. Аз няма да подражавам на теб и за това и пиша. Днес имаме суров зимен ден и снегът вали-ли, вали, и доста навява от обяд до сега, а часът е вече 9. В тоз момент всичко спи, но аз не мисля още да си лягам. Ще стоя и ще мисля за теб, ще чета старите писма, за да прогоня далеч лошите безпокойства и съмнения, и може би по-малко ще страдам. И от днес аз искам да не се боя за себе си- ти си достатъчно силен със своята любов и младост, и аз трябва най-после да ти вярвам! А знаеш ли колко много искам да ти кажа как сърцето те жадува бодър и спокоен както винаги, какъвто ми се струва вечно ще бъдеш! Необходимо е да ти говоря по-сериозно и да те предупредя в нещо, а пък като че ли е срамно да сторя това. Впрочем, то е в зависимост от теб. Но лошо не е.

Поздрави и лека нощ.”

По ръба на картичката е изписано: “Ако така мълчиш, ти така ще ме забравиш… 28.III.1918 г.”

Прочитам това настръхнала и със сълзи на очите. Сърцераздирателно!

Нейните думи са толкова пропити с копнеж и страх, страх за него, но и за нейното собствено сърце. Дали бе жив все още? През 1918-та, три дни мълчание могат да се усетят като цяла вечност, но могат и да означават точно това. А може би неговото мълчание се дължи на съдба по-лоша от смъртта… дали не бе спрял да я обича?

***

Имам тези картички от 2 години вече и съм препрочитала превода множество пъти. Винаги объркват романтичното ми сърце. Има нещо в отдавна загубената любов и трагични истории, което ме подпалва!

 

Но докато аз може и да съм самопризнал се романтик, не съм безнадежден. Имам прекарани доста години като професионален циник. По някакъв начин съм съюзила двамата в себе си в нещо по-реалистично тези дни.

 

Когато реших, че ще разкажа историята с картичките в тази публикация, си мислех, че ще е много сладко, любов и светлина. Но колкото повече изучавах съдържанието на написаното, толкова повече започвах да се чудех… Дали Лила не е била в някакъв собствен любовен балон?

Да предположим, че писмата са получени и запазени, а “Mon Cher” е оцелял във войната. Фактът, че тези картички все още съществуват след над 100 години означава, че те са пазени и скъпи за някой, нали?

 

Пазени, да. Но не непременно скъпи на сърцето…

 

Внезапно си спомних за собствената си кутия с любовни писма, такива, които пазя от точно определен човек. Не го правя по сантиментални причини, далеч съм от това. Не са напомняне за загубена любов, а по-скоро за отклонен куршум.

 

Бяха написани като любовни писма, но са съхранявани като указателна маркировка. За мен, те са като огромни неонови знаци, указващи посоката към мястото, където никога не искам да се връщам, а именно “в капана”.

 

Каква ли е причината “Mon Cher” да запази тези картички?

 

Или може би са върнати към подателя?

 

Дали Лила ги е пазила всъщност? Дали това е било напомняне за нейното разбито сърце?

 

Разполагаме само с нейната гледна точка на историята, но мисля, че неговата също е там, между редовете…

 

Да се върнем към написаното още веднъж.

 

Картичка N1

Сякаш “Mon Cher” се е подсигурил да прекара възможно най-малко време в селото при Лила. Ако това е голямата ти любов, няма ли да искаш да прекараш възможно най-дълго време с нея? Особено насред война и с реалната перспектива това да е последната възможност за получиш обич!

И: “Пиши, ако имаш настроение.”

Това много напомня на: “Може да ми пишеш, ако искаш, но не ми пука в двата случая еднакво.”

 

О, скъпа Лила, нещата не изглеждат добре, мила.

 

Картичка N2

Звучи сякаш “Mon Cher” иска да ти каже да изчезваш, но не знае точно как. Вместо това, ще се държи като задник за да опита да те накара да го зарежеш, защото няма топките да го направи той.

 

Да, този стар номер.

 

Картичка N3

Опа Лила. Той те е подготвил като призрак. Вероятно буквално – времената са били несигурни все пак! Но ако не е мъртъв и не отговаря на писмата ти 3 дни, приеми го като знак.

Просто не си пада по теб.

***

Не възнамерявах това да бъде депресивна или цинична статия!

Все още съм под дълбокото въздействие на тези картички и силата на любовта, на Лила. Това са ръчно изписани прозорци към миналото и нечий личен емоционален опит. Няма значение дали любовта на Лила е била желана или не, тя е чувствала това, което е чувствала. Била е истинска, дори и да е било истина само за нея.

Фактът, че днес сме тук 102 години по-късно, чудейки се за тайните в нейните думи, доказва валидността й. Любов толкова истинска, че резонира през времето. Само мога да се надявам да обичам един ден и аз толкова силно.

 

 

 

I love a good flea market. Wandering around looking at The Weird and The Wonderful. But none have been so weird nor so wonderful as the Bitaka on the outskirts of Sofia.

 

Jumping on the #86 bus for the first time, I was a little worried about knowing where to get off. But a friend of mine reassured me, “You’ll know. Just get off when everyone else does and then follow them.”

 

He was right. The packed bus emptied all at once. I followed the crowd across the road, round the back of the supermarket, through a gap in the hedge, and onto a winding road before finally reaching the promised land.

 

I browsed the blankets on the ground strewn with random items, from credit cards to huge veiny dildos. Who the hell wants to buy a second hand dildo…from a flea market?!

 

But tucked in the corner of the market was something much more interesting, boxes upon boxes all overflowing with old postcards. Some blank, most filled…handwritten human history for sale.

 

There is something so deeply sad about that. How did those “Thinking of you” moments, that were deemed precious enough to keep, end up at a gypsy market to be sold to a stranger for a few stotinki?

 

I slowly thumbed through the box, lifting a few postcards here and there, carefully turning them over to inspect them. One caught my eye— dated 20 February,1918.

 

I’m a sucker for stories from the World Wars. Even my university dissertation was about war films. (“Signs of War: A Semiotic Study of Saving Private Ryan and The Thin Red Line”, in case you were wondering.)

 

But the date wasn’t the most notable thing about this postcard. It was the penmanship, it was the most beautiful writing I have ever seen!

 

I couldn’t read a word of it yet I knew without a doubt that this was a love letter. The perfectly formed script flowing along invisible but precise straight lines. And not one scribble of an error anywhere. This was written not just by hand but with the heart.

 

This work of art deserved to be appreciated so I paid my 1leva and took it home. Thanks to the power of social media, I managed to get a rough translation…

 

 

“At last you are in and this postcard will reach you there anyway. I am writing to you on the day your leave ends. I have a feeling that you leave your beloved ones too early and you planned to be in Tetovo for the fewest days. I don’t doubt the warm welcome where they love you not less than me.

“Write to me if you are in the mood.” That is strange. I am always in the mood for you. I want you more and more but I don’t think it is necessary to tell you that nothing stops my love for you. And even if I don’t speak it openly, we can understand each other perfectly well in the silence. At this moment, my soul is full of a thousand cravings.

“Write often to the father”. But I don’t have the courage to do that. You know why. I agree with you that we have to keep silent. All these thoughts made me feel…

Yours, Lila”

 

***

 

Oh my heart! “…my soul is full of a thousand cravings.” Lila, you poet. What a wonderful line.

 

But so many questions!  Who was “the father”? Why couldn’t she write to him? Why did she need courage? What secret did they share that had to remain silent?

 

And then, my little writer’s heart skipped a beat. There was a “N’6” written in the top right-hand corner. If there is a number 6, there may be a number 7, 8, 9! The next weekend I was back on the #86 bus and this time, I was on a mission.

 

I headed straight to the man in the corner with the boxes overflowing with the history of love! I poured over every single postcard desperately looking for the same distinct script, dated 1918, and numbered in the right-hand corner.

 

And there she was. “Yours, Lila” on numbers 12 and 21. The drama continued…

“Mon Cher, I would have written even more but you angered me so much and I will not write until the bad mood passes. If you are receiving my letters then you would know they are the answers to yours.

The contents of yours make me feel desperate while the script calms me down. If you send someone, I will write a letter and you will understand how I am not guilty. And in that time when you impose silence on yourself in order to repair your mistake which consists only in your love, know that I will suffer terribly!

Today I also received from the father and I wrote back to him right away.

Search in the company for my letters from February. Don’t think bad of me!

Yours, Lila”

 

***

 

A lover’s tiff…the plot thickens!

 

But it was the third and final postcard that had my heart in a vice. Lila clearly chose the postcard to match her mood…

 

“Mon Cher, I haven’t received anything from you for 3 days, and I don’t know how to understand this silence that I’m breaking now. I won’t do like you and that’s why I’m writing.

Today was a harsh winter’s day, the snow falls and falls. It has been piling up since noon and it’s now 9pm. In this moment, everyone is sleeping but I can’t think about going to bed yet. I’ll stay up and think about you. I’ll read your old letters to chase away the bad worries and doubts, and maybe I’ll suffer less.

Then from today, I don’t want to fear for myself anymore- you are strong enough in your love and youth and I should finally trust you.

Do you know how much I want to tell you how my heart craves for you? Joyful and calm as it seems to me, you will always be.

It’s necessary to talk more seriously to you and warn you about something, but I’m ashamed and shy to do so for the way it depends on you. But it’s not bad. Greetings and good night.

(Along the edge of the card, she writes…)

If you keep your silence you’ll forget me this way… 28.3.1918″

 

I read this with goosebumps and tears in my eyes. Heartbreaking!

 

Her words, so heavy with longing and with fear, fear for him but also for her own heart. Was he still alive? In 1918, three days of silence could feel like an eternity but could also mean it too. Or, was his silence due to a fate worse than death…did he no longer love her?

 

***

 

I’ve had these postcards in my possession for 2 years now, and I’ve reread the translations many times. They always stir my romantic heart. There’s just something about long-lost love and tragic tales that just gets my fires going!

 

But while I may be a self-confessed romantic, I’m not a hopeless one. I also spent many years being a professional cynic. I seem to have married the two into something more realistic these days.

 

When I decided on the postcards as the topic for this article, I thought it would be all sweetness, love and light. But the more I started to study the content of the letters, the more I started to wonder…Was Lila in her own little love bubble?

 

Let’s assume that they were received and kept, and that “Mon Cher” survived the war. The fact that these postcards still exist over 100 years later means they were cherished, right?

 

Kept, yes. But not necessarily cherished…

 

I suddenly remembered my own box of love letters, the ones I received and kept from one particular person. I haven’t held onto them for sentimental reasons, far from it. They are not a reminder of a lost love but of a bullet dodged.

 

They were written as love letters but kept as signposts. They are, to me, like massive neon signs pointing to a place I never want to be again, and that is “trapped”.

 

It made me wonder the reason “Mon Cher” kept his postcards.

Perhaps they were “returned to sender”?

Did Lila keep them? Were they the remains of her broken heart?

 

We only get her side of the story, but I think, his version is there, in between the lines…

 

Let’s look at the postcards again…

 

Postcard #1

It seems “Mon Cher” made sure to spend the least amount of time in the village with Lila. If this was your big love, wouldn’t you want to spend as much time with them as possible? Especially when you’re mid-war and you might not get another chance to get some loving!

 

And, “Write to me if you are in the mood.”

 

This reads very much like, “You can write if you want to, but I don’t care either way.”

 

Oh dear Lila, it’s not looking good girl.

 

Postcard #2

This sounds like “Mon Cher” wants to tell you to beat it but doesn’t know how. So instead he will act like a bit of a dick to try and make you dump him instead cos he doesn’t have the balls to do it.

 

Yeah, that old trick.

 

Postcard #3

Oppa Lila. He’s ghosted you. Possibly literally— they were uncertain times after all! But if he isn’t dead and hasn’t replied to your letters for 3 days, take it as a sign.

 

He’s just not that into you.

 

***

 

I didn’t intend this to be a depressing or cynical article!

 

I am still deeply moved by these postcards and the power of Lila’s love. They are a handwritten window into the past and someone’s personal emotional experience. No matter whether Lila’s love was requited or not, she felt what she felt. It was real, even if it was just real for her.

 

The fact that we’re here today, 102 years later, wondering what secrets her words hold, proves its validity. A love so real it resonates through time. I can only hope to love so hard.