Есента проби кецовете и намокри краката ми по онзи категоричен начин, който задължава горещият чай да се превърне в религия. Ето, че се започна отново. Редуването на преоткриването на домашния уют и тихите кафенета с необяснимата потиснатост, породена от всички климатични особености на сезона. В клишетата на есента има безобразна красота и след като споменах чая, е редно да обърна внимание и на поезията.

Но не на поезията на съвременния хаос. А на крехката сила на модерната класика. Която е достатъчно близка до нас, за да бъде лична и достатъчно далечна, за да бъде значима. Може и да си я чел,може и да не си. Независимо кое от двете важи, то не трябва да ти попречи да прочетеш по едно стихотворение от тези петима поети.

Робърт Грейвс (1895-1985)

Експерименталната работа, като такава, няма бъдеще. Миналогодишната експериментална поема е демоде така, както е демоде миналогодишната шапка и трябва да настъпи време,може би съвсем скоро, когато ще се появи носталгия от страна на футуризма към традиционализма и накрая всичко ще опре до Шекспировия сонет…

Първият от петимата модерни поети. Който, за разнообразие, не схваща модерността и нуждата от абстрактни форми. Това не пречи на поезията му да звучи оригинално, съвременно и дръзко. Според него тя трябва да се създава в името на смисъла и поетичността на езика. След първата световна война Грейвс обръща особено внимание на войната в поезията си. Напуска Англия и заживява в Майорка. Родното му място вече е осквернено, индустриалните и технологични промени са символ за обезчовечаването на света. Бягството е в думите.

The Cool Web

Children are dumb to say how hot the day is,

How hot the scent is of the summer rose,

How dreadful the black wastes of evening sky,

How dreadful the tall soldiers drumming by.

But we have speech, to chill the angry day,

And speech, to dull the rose’s cruel scent.

We spell away the overhanging night,

We spell away the soldiers and the fright.

There’s a cool web of language winds us in,

Retreat from too much joy or too much fear:

We grow sea-green at last and coldly die

In brininess and volubility.

But if we let our tongues lose self-possession,

Throwing off language and its watery clasp

Before our death, instead of when death comes,

Facing the wide glare of the children’s day,

Facing the rose, the dark sky and the drums,

We shall go mad no doubt and die that way.
Дилан Томас (1914-1953)

Баща му е рецитирал Шекспир. Още преди да се научи да чете Дилан Томас е приема големи дози поезия, благодарение на родителите си. Майка му е голям почитател на детските римувани стихотворения и постоянно му чете такива. Ритъмът и усетът към мелодиката на думите са нещо,което може би започна да се наслагва още тогава у Томас.

В кулата на негово само съзерцание думите му са от плът и кръв и са по-важни от чувствата и събитията, които обличат. Те живеят свой собствен живот, в който временната картинка, която създават в читателя е по-важна от буквалния им смисъл. Томас обожава концепцията за сенестезията –състоянието, когато хората чуват цветове и виждат звуци. Той го умее.

Do not go gentle into that good night

Do not go gentle into that good night,

Old age should burn and rave at close of day;

Rage, rage against the dying of the light.

Though wise men at their end know dark is right,

Because their words had forked no lightning they

Do not go gentle into that good night.

Good men, the last wave by, crying how bright

Their frail deeds might have danced in a green bay,

Rage, rage against the dying of the light.

Wild men who caught and sang the sun in flight,

And learn, too late, they grieved it on its way,

Do not go gentle into that good night.

Grave men, near death, who see with blinding sight

Blind eyes could blaze like meteors and be gay,

Rage, rage against the dying of the light.

And you, my father, there on the sad height,

Curse, bless, me now with your fierce tears, I pray.

Do not go gentle into that good night.

Rage, rage against the dying of the light.
Тед Хюз (1907-1973)

Суровият и минималистичен пейзаж на пустия Майтълмройд,Йоркшир никога не напуска съзнанието на Тед Хюз. Въпреки че той живее там едва до 7-годишна възраст, поезията му остава там. Голяма част от мислите – също.

Флората и фауната в поезията на Хюз създават едно неповторимо място, където значението им трябва да бъде търсено на много различни нива. Той предизвиква читателя си, изисква от него внимание, емоция и отдаване. След което го кара да изпита болка, смущение, страх, наслада и желание за още.

Two Legends (откъс)

II

Black is the wet otter’s head, lifted.

Black is the rock, plunging in foam

Black is the gall lying on the bed of the blood.

Black is the earth-globe, one inch under,

An egg of blackness

Where sun and moon alternate their weathers

To hatch a crow, a black rainbow

Be ntin emptiness

over emptiness

But flying

Едуард Томас (1878-1917)

Едуард Томас започва литературната си кариера като критик. Упоритостта и съсредоточеността му помагат да пише по 15 ревю таза книги седмично. За него поезията е висша форма на изкуството и често пише за нея. Но самият той започва да пише стихотворения на много късен етап от живота си. Преди това – основно проза.

Войната се превръща в катализатор за поезията на Томас. Отчасти я създава и развива. И отчасти е онази, която поставя преждевременния й край със смъртта на поета през 1917 година по време на битката при Арас,Франция. 16 години по-рано той опитва да се самоубие, не защото иска да умре, а защото не харесва живеенето. Години по-късно съпругата му опитва да обясни опита за самоубийство на Томас с трудния му живот, който го е изпълнил с горчивина.

Е, онова, което човек търси, понякога го намира само.

Rain

Rain, midnight rain, nothing but the wild rain

On this bleak hut, and solitude, and me

Remembering again that I shall die

And neither hear the rain nor give it thanks

For washing me cleaner than I have been

Since I was born into solitude.

Blessed are the dead that the rain rains upon:

But here I pray that none whom once I loved

Is dying tonight or lying still awake

Solitary, listening to the rain,

Either in pain or thus in sympathy

Helpless among the living and the dead,

Like a cold water among broken reeds,

Myriads of broken reeds all still and stiff,

Like me who have no love which this wild rain

Has not dissolved except the love of death,

If love it be towards what is perfect and

Cannot, the tempest tells me, disappoint.
Филип Ларкин (1922-1985)

Наричат го един от най-значимите поети на XX век. Освен поет е и библиотекар, джаз критик и романист. Наричат го и мрачен. Понякога и претенциозен. Но въпреки това високо оценен приживе.

Филип Ларкин живее скромен живот и прекарва 30години от него, работейки като библиотекар. Славата не е по вкуса му и опитва да страни от нея. Опитва и да разграничава личния си живот от този на лирическите си герои. Самата му поезия е разнородна – понякога стриктна и стегната до последната строфа, а понякога значително по-свободна. Предполагам,че всичко това е част от английския чар и на очарованието да си затворен аутсайдер.

The Trees

The trees are coming into leaf

Like something almost being said;

The recent buds relax and spread,

Their greenness is a kind of grief.

Is it that they are born again

And we grow old? No, they die too,

Their yearly trick of looking new

Is written down in rings of grain.

Yet still the unresting castles thresh

In fullgrown thickness every May.

Last year is dead, they seem to say,

Begin afresh, afresh, afresh.