Иво Димчев е може би един от най-ярките съвременни български изпълнители. Трудно се описва с една дума. Ето няколко: пърформанс артист, хореограф, режисьор, танцьор, художник, певец. Жител е на света и трудно се задържа на едно място. Между турнетата си, като че ли между другото бе финалист  британския „X Factor” под крилото на Роби Уилямс. Истински работохолик. Автор е на над 30 представления, преподава в шест европейски академии по изкуствата и има множество международни награди за танц и театър на трите континента Европа, Америка и Азия. От 2014 г. движи независимото си пространство в София „MOZEI“ – съвременен музей за експериментална култура. Ненавижда мързела у хората и това го кара да измисля непрекъснато нови форми за своето изкуство. И май нищо не може да го спре. Дори и вируса, който заключи всички ни вкъщи за три месеца. Тогава Иво пренесе сцената в домовете на хората. Дали ще пее на самотна баба и нейната котка или на някой студент далеч от центъра, това за него няма значение. Както Иво казва: всеки е специален, стига да си купи тениска и подкрепи пространството му. Tой е готов да дойде на всеки адрес с антивирусната „Corona kush kush”, за да повдигне духа на хората. Концертите се записваха на видео, а от тях бе направен и кратък документален филм. За него чу и Дейвид Линч, който не само го изгледа, но даде и неочаквана рецензия. Има нещо силно мистично, филмово в цялата работа с Иво, гласът му, атмосферата… И, за да разбера какво, го поканих на интервю.

Автори на филма: 60 Second Docs

Колко концерта направи и какво те накара да преосмислиш музиката?

През годините съм имал много концерти, но са били все импровизации. Дълго време бях противник на този тип творчество. Винаги съм бил циничен в спектаклите си, а песните – някаква иронична препратка към поп културата. И ето през 2016 престанах да бъда циничен и започнах да пиша песните заради самите песни. От една страна ми беше писнало от импровизации. Често, за да споделя нещо в мрежата, избирам някаква завършена музикална структура, която изглежда като песен. В един момент си казах, че ако толкова обичам мелодиите и искам да ги съхранявам, може би песента е най-удобният начин. Това не е съзнателна мисъл, а функционална, която да ми даде възможност да пакетирам тези мелодии. Така в спектаклите започнаха да се появяват все повече песни. И тук си казах: Aз да не правя спектакли само за да мога да пея? Това, разбира се, не е така, защото драматургията за мен винаги е била от голямо значение. Но музиката ми е изключително важна, независимо, че съм се гаврил с нея или съм бил циничен, арогантен или пък прекалено изтрещял.

От друга страна много хора започнаха да казват, че им харесват парчетата от спектаклите. Така се появи песента „I cure”, например, която създадох като мелодия за една сцена чисто функционално. В последствие уж на майтап направих един концерт с песните от представленията. И изведнъж отношението в мен се промени. Те станаха уязвими, оголени, незащитени от спектакъла. А това от своя страна изисква сериозен подход и с него не бих се изгаврил.

Така стана прехода ми към песните. До този момент не знаех, че ако седна на пианото, мога за половин час да завърша една песен. Ако го знаех преди 10 години, щях да отворя сергия за песни и да ги продавам по 50 лева парчето онлайн.

Промени ли те този преход по някакъв начин, където заменяш иронията с музиката и искрен ли си в нея?

Дълго време съм искал да бъда мил и нежен. В спектаклите си обаче винаги съм бил много краен, експанзивен, с много високи динамики. И винаги съм смятал, че човек, за да бъде добър актьор трябва да оперира с огромни количества енергия. Никога нe съм се чувствал убедителен в обратната, нежна, мила светлина. И след като направих спектакъла „I Cure”, това беше първият момент, в който се опитах да използвам по-малка, по-лека и мека енергия. Да използвам тази част от себе си, в която съм нежен, уязвим. Често и на студентите си обяснявам, че голямото количество енергия говори за несигурност. Тя е някакъв тип щит, който крие истинските усещания и чувства, освен ако не си непрекъснато във война и се доказваш. Усетих, че песните са проводник именно на тази част то мен, която никога не съм си позволявал да показвам. Чисто концептуално и драматургично не ми е било интересно да говоря за чувства, емоции, близост, любов – едни елементарни клишета. Клишета, които смятах за глупости и, че един съвременен артист не трябва да говори за тях.

По този начин провокираш себе си, отваряйки се към публиката, махайки маските, които по време на спектаклите си носиш?

Тези маски са били нужни. Там съм защитавал съвсем други концепции. Не ми е било нужно да говоря за такива теми. А и не смятам, че един истински интелигентен човек би трябвало да е занимава с тях (смее се). Намирам ги за примитивни и инфантилни, и все още моят мозък отказва да ги възприеме. Но в песните си ставам абсолютно беззащитен. Мелодиите са извинението, в което единствено мога да си позволя да споделям такива чувства. Тази слабост всъщност става сила, защото тя се еманципира, сублимира се. Предполагам това е и усещането в публиката, когато ми казват, че песните ми им дават сила, усещане, приемане на някакви неща, които е трудно да се приемат, осмислят. Тази музика наистина дава някакъв покой.

Така е, аз също го усещам като ги слушам. Казват, че музиката ти лекува. Излизайки от твоя дом за чуждите по време на изолацията ти беше като някакво лекарство, като едно пътуващо „джипи“. За твоите чувства и емоции ли пееш и искрен ли си в тях?

Искрен съм, но по-скоро влизам в някакво общо поле на полусъзнание, някаква обща слабост, по която всички си приличаме, независимо колко сме интелигентни, бедни, богати, опитни, неопитни, млади, стари, всички сме много уязвими именно в любовните отношения, в това дали сме приети от някой, дали имаме тази близост, дали сме я загубили, дали копнеем за нея и дали искаме да се върне, да повторим тези грешки, дали сме готови да простим на себе си, на другия. Знам, че както на мен ми действат тези песни, така и на деветдесет процента от хората ще им въздейства.

За мен това очевидно е терапия, тъй като го намирам за единствения начин да изразя тези емоции, без да ги съдя или смачкам.

Интересно е твоето развитие през различните изкуства. Първо минаваш през драматургията, театъра, после към музиката, а сега се появява дори и трети етап, в който от сцената влизаш в публиката. Вместо тя да идва при теб, ти отиваш при нея. Дали това те промени, надгради?

Винаги съм обичал да експериментирам с форматите. Още докато правих спектакли за сцената, голяма част от тях бяха доста интерактивни: излизам от сцената или вкарам хората в нея, играя с тях драматургично или хореографски, или на каквото и да е било визуално ниво. В този случай на криза намерих, че това е единственият начин да се срещна с публиката на живо – да вляза в домовете им, където те бяха затворени. Иначе трябваше да отида в Билла и да отворя щанд там и да им пея любовни песни. Или трябваше да стана една пеещата касиерка. Имал съм вече пееща барманка, така че нямаше да е трудно да запея до щанда с месото, например. Така реших да ходя при тези, които се бяха престрашили да ме поканят. Така през април, месец след като беше настъпила изолацията, осъзнах, че не искам повече да гледам неща онлайн. Два часа по-късно след като направих публикация в мрежата започнаха и многото покани. Същевременно трябваше да подкрепя моето пространство MOZEI, тъй като програмата беше спряна и нямаше събития. Реших да го съчетая – домашни концерти срещу принтирани тениски. Хората си поръчват, а в замяна получават концерт.

Едно е да си лицето и публиката седи и те гледа, друго е, когато ти влизаш в тяхното лично пространство, на какво те научи директната интеракция с хората?

Различно е, защото хората стават нещо като „свръх-випове“, каквито не са били или няма как да бъдат в друга ситуация. В повечето случаи те са анонимни – всеки зрител се превръща в едно общо тяло, наречено „публика“. А когато влезеш в дома му, той става най-важният и единствен зрител. Интензитетът, който се получава по време на музиката и контакта, който имам със зрителите в домашните концерти е все едно съм влязъл в самия зрител. Всеки един дом е продължение на човека с много аспекти от характера му. Така аз навлизам в свръх личното. Особено, когато сме само двама и няма друг, няма гости. Много пъти съм пял на една жена и нейната котка или майка със сина си, или само на един човек. Винаги е много интимно. Когато вляза и усетя каква е енергията тогава решавам дали концертът да е „по-парти“ или да е по-акустичен, любовен и интровертен. Тази чувствителност да адаптирам енергията към публиката много се изостри след тези близо 70  домашни концерта. Другото, което се промени е, че развих много силно чувство към локацията. Започнах да гледам много „кинаджийски“ на нещата. Музиката променя смисъла си, въздействието си, формата в зависимост от средата, както и от това, какво има на стената зад мен, как е боядисана, има ли тапети или не, има ли предмети, цветя, мебели. Тук идва и въпросът дали ще съм върху кухнята, печката или ще пея върху някоя пералня, а защо не върху мивката, в шкаф или на фотьойл. Гледам как това въздейства на музиката. Една песен дали ще бъде изпята в кухнята или двора на някой носи различни послания. Така се пристрастих към това във всяко едно лично пространство да преоткривам песните си. На голямата сцена няма как да разсъждаваш как локацията въздейства със съдържанието или тялото.

И ето, че може би десет дена след като започнах с концертите Крис Николова, режисьор живееща в Ню Йорк успя да открие колко интересно е това и да ме покани да направим документален филм. В него има много кино, а героите са още повече. Филмът вече не е само за мен, а за всеки един, който ме е поканил. Тук е цялата тема за карантината, болестта, за страха от вируса и преодоляването. Всеки един концерт представлява една малка революция за този, който ме е поканил. Той няма да се противопостави на всички ограничения по закон, но превръщайки своя дом в театър, в публично арт пространство, той се явява нещо като партизанин. Това са хора, които са много смели и горди, че са преодолели страха си. Освен това и срама си. Някои от тях имат голямо уважение към мен и много са се срамували да ме поканят. Да паднат и притесненията, защото те знаят, че аз ще дойда с камера. Това беше точно на пика на паниката. Хората се усещаха много горди, че са част от това революционно движение.

И тук това е добре, защото промяната идва двустранно, не само от теб, но и от тези хора. Как решихте какви моменти да влязат в документалния филм и защо е толкова кратък?

Първоначално идеята беше за пълнометражен филм. Това са 70 концерта – материал за пет документални филми. Аз още продължавам тези концерти. Това е по-скоро като въведение в цялата идея и затова решихме да е късометражен формат от пет минути, който е много удобен за гледане. Той дава достатъчно ясна представа за това какво се е случило.

Когато го гледах си представих атмосферата от филмите на Дейвид Линч. И понеже той, освен че е режисьор, прави и музика, приличаща доста на твоята. В нея има мистиката, ирония, а използва доста опера като жанр, работи с определени специфични гласове. Напомни ми на теб и може би не случайно е дал тази обратна връзка. Може би да попееш в неговия дом?

Дълбоко се съмнявам, но нищо не се знае в този живот. Когато материалът бе изпратен, никой не очакваше. Много се очаровах, не съм очаквал, че ще върне цяло послание. Това е много красив жест от негова страна.

Има ли стил, който те дразни най-много и не би изпълнил?

 

Реге. Рап бих изпял, но реге не.

А кой ти е любимият?

Не знам дали въобще имам стил за пеене. Пея под душа, пея навсякъде. Аз още не съм разбрал песните ми какъв стил са. Дори и специалисти не са могли да определят. Има много „Броудуей“, някои казват, че са театрални, тип мюзикъл или експериментална класика. И у нас и по света е трудно да се определи. А и аз нямам музикално образование, за да се сертифицирам. Не познавам нотите. Научавам всичко наизуст.

Сам ли се научи да свириш и пееш и кога?

Сам, да. Всичко стана, когато започнах да пиша песни, тогава започнах и да свиря на пиано. Това беше през 2016 г.

Бях сигурна, че навремето вашите са те карали да ходиш на пиано.

Бих искал, защото ако беше така, нямаше да свиря толкова зле (смее се). Но през 2016 се научих да си държа ръцете на пианото в една тоналност. Може би понеже не знам нотите като започна да свиря и пея не знам къде ще ми отиде ръката. Така намерих хармонията, а гласът ми намери заобиколен начин да оправдае този преход. Така се раждат и странните ми песни, чрез музикалните случайности, които харесвам и съхранявам в структури, наречени песни. Някакви грациозно оправдани грешки. Наскоро в Международната академия по филмова музика имаше лекция на двама американци и говориха за моите песни. Там те разказваха, че така трябвало да се композира музика за кино.

Пял си навсякъде: в тоалетни, в душ-кабини…

По време на домашните концерти съм пял на невъзможни места: в гардероб, на балкон, на люлка, в двор с куче, на куче, с котки по мен, върху пералня, мивка…

View this post on Instagram

Social distancing in the house of Veneta Fileva ❤️ … As part of the project "Buy an Ivo T-shirt and get a free concert in your home "

A post shared by Ivo Dimchev (@ivo_dimchev) on May 6, 2020 at 11:02pm PDT

На кой би искал да попееш и на кой не би?

Бих искал да попея на Бойко Борисов, винаги ми е било мечта. Много ми е интересна тази неговата толкова първична, груба чувствителност. Иска ми се Бойко да ме покани да пея в хола и ми е интересно дали след втората песен нещо ще се пречупи в него и той ще разбере, че може да вибрира и на друга вълна.

Не бих пял на Тръмп. Въпреки че това са личности с много власт, докато други обикновени и беззащитни хора са в техните ръце и зависят от тях. И тук ми се иска на тези личности, които имат толкова много власт да мога да им повлияя по някакъв красив начин и да обърна някакви емоции в тях.

Понеже си говорихме за страховете в хората, вирусите, политическите и социални посланията, там, където музиката може да променя, ми се иска да отворим темата и за един друг тип страх, друг вирус, за който открито казваш, че си носител – това е HIV вирусът. Може ли хора като тебе да говорят повече за това и да се създава правилната видимост и посока на възприятие? Малко хора у нас знаят, че той вече не е това, което беше и, че с него може да се живее пълноценно и безопасно.

В момента съм единственият HIV позитивен в България, който го казва открито и говори за това. Може би ако бяхме десет човека публични личности щеше да има по-силно влияние. Както казват, една птичка пролет не прави. Макар че, може да се зададе тон. Задавам го и винаги съм бил абсолютно откровен, че съм напълно здрав, приемам терапия, която ме прави напълно безвреден, както за моите любовници, така и за хората около мен. Но знам и лично познавам поне още 50 известни българи, които могат да имат много силен глас и са също HIV позитивни. И ако те всичките говорят в публичното пространство и казват, че вече не е същото и, че има терапия, с която те могат да живеят дори и по-дълго от другите, че това не влияе нито на работа, нито на отношения, семейство и здраве. Ето тогава може би нещата ще се променят, тъй като има много хора, които все още се страхуват.

Достъпна ли е терапията в България като в Европа за хора с такъв вирус?

Напълно безплатна е и у нас, и в цяла Европа. Поема се от държавната каса и се дава всеки месец. В Лондон, например, ги дават за шест месеца напред. На половин година се правят пълни кръвни изследвания. Това е. Бях започнал да пиша книга по тази тема, но не съм я дописал. Исках да избягам от фактологията и да я превърна в нещо като пиеса. Но за сега го оставих, тъй като исках да се занимавам с музиката. Аз проблем с HIV нямам. Реших, че може би не е необходимо да се пише цяла книга за това, интервютата ми по тази тема имат по-силно влияние. Просто трябва да са повече и медиите да обръщат внимание на това, за да няма такава стигма върху хората и тези, които са HIV позитивни да не се притесняват и страхуват, да не се чувстват виновни или прокълнати, низвергнати, да чувстват заплахата, че ще бъдат отхвърлени от семейството, приятелите, работодателите.

Сега е актуална темата за подкрепа на независимата сцена. Ти като един независим артист как се справяш с това? По време на короната някои хора получиха помощи, други не, а протестите не спират.

Когато се появиха помощите аз не съм кандидатствал с артистичен проект, а като пространство с екип, понеже иначе трябваше да затворя MOZEI. Искаше ми се да запазя това място и на ул. “Раковски” да има поне някакъв ъндърграунд. Благодарение на това си покрих разходите и наема за три месеца. Сега след кризата започваме от начало. Бил съм винаги независим в смисъла на зависим от субсидии. Обезпечавал съм се чрез различни мои участия по света и у нас. Повечето ми проекти ги правя изцяло на свои разноски. Винаги съм пазил дистанция от институции, които могат да ми дадат нещо, но след това да изискат нещо.

View this post on Instagram

❤️❤️

A post shared by Ivo Dimchev (@ivo_dimchev) on Apr 25, 2020 at 9:47am PDT

Какво ти е посланието към независимия сектор?

Виждам колко много хората биват зависими от някакви помощи. Аз никога не съм бил в такава позиция и ми е трудно да дам съвет. Грижил съм се за себе си цял живот сам, чрез турнетата си по света, които ми позволяват да запазя тази своя независимост. Домашните концерти също бяха някакъв тип изход. Имам три концерта на ден и това ми позволява да платя наема за MOZEI и да си напазарувам всичко за вкъщи. Може да ме изтощи, защото ще дам три концерта, вместо един. Но така намерих начин да смаля изискванията си и формата й, да имам толкова от колкото ми е нужно.

Бих препоръчал на хората да са много по-адаптивни. Ако не може да се играе по театрите, тогава да се търсят други места. Да са по-силни онлайн. А, може би, да си намерят някаква допълнителна работа. Много артисти в Ню Йорк, които познавам имат три работи и чак след това са артисти. Там никой не е на субсидия. В Европа самият факт, че си артист пък ти дава една сигурна пенсия. Но в тази луксозна ситуация и гледат на света с лека арогантност. Това не е случаят в България, не е и в Америка, където конкуренцията е жестока. Ако и у нас бе така, много хора можеше да забравят за изкуството.

Аз продавам тениски и пея за по 40 лева на концерт. Пял съм и за 5000 евро, но и за тениска. Като се сменят правилата, трябва да измислиш свои, за да можеш да оцелееш. Иначе трябва да се потискаш, да произвеждаш гняв, ярост, които в повечето случаи не ти помагат по никакъв начин. Адаптивност без да изневеряваш на себе си му е майката и това му е майката от както свят светува.

Как определяш себе си, като музикант, художник?

Не мисля, че е необходимо да се определям с една дума. Аз съм си Иво Димчев, което означава, че нещата са на някакво шизофренично ниво и тези различни интереси се хранят едни други. Хореографът и експериментаторът си взаимодействат така, както съвременният артист в мен научава много от музиканта и обратното, музикантът и певеца в мен има какво да научат от експериментатора. И художникът като човек, обичащ образа. Всички тези страсти в мен се преплитат и всяко едно израства благодарение на другите.

А ако не беше Иво Димчев какъв щеше да бъдеш?

Щях да съм в затвора (смее се). Аз съм от хората, които нарушават правилата и очевидно имам проблем с това. Ако го нямаше изкуството, другите правила са правилата на закона и ако се бях заиграл с тях, щях или да съм в затвора… или в политиката.