(Истанбул, 26 август – София, 28 август)

Когато синьото мастило от перото на Стамболийски докосва последната страница на договора, българите не знаят какви новини им праща Париж. Няма ги социалните мрежи, не се чува звучното кудкудякане на разбирачите. Часът е малко след десет и половина сутринта, 27 ноември 1919 година, четвъртък. Стамболийски натиска силно перото, на определени места по подписа му мастилото изглежда плътно, на други – разредено.

Преди това Стамболийски, все още само обикновен министър, пътува осем дни за Париж заедно с тогавашния министър-председател Теодор Тодоров.

Стамболийски полага подпис под Ньойския договор веднага след поканата на Клемансо да стори това. После оставя перодръжката настрана, донякъде демонстративно, както пише тогавашният секретар на делегацията Константин Муравиев. Разни петльовци с булгар-булгар манталитет, понастоящем (чудно защо) на държавна хранилка, ще пропищят орталъка за “счупената златна писалка”, леле-мале. Нищо подобно.

Нещо повече – със същата перодръжка са се поставили и други подписи. На същото място. На същата маса. 

Ако имаше социални мрежи щеше да изригне лава от народна врява и творчество. Не кудкудякане, ами кудкудякане на квадрат.

В представите на патриотите с булгар-булгар нрав една счупена златна писалка пред всички щеше да превърне България в страна-герой. Едно счупена чаша с турско кафе – също. Една отказана руска водка – уха! Един хвърлен американски хамбургер – жестоко. Българската силна външна политика сякаш има необходимост от демонстрация. Примерно – Бойко Борисов, ако случайно види две турски знамена (дори в разширен кадър да са две български и две турски), да стане, да запокити в единия ъгъл на залата турското, да извади от джоба си сгъваемо българско и да го пльосне най-отпред за кадъра. Снимайте. Жестоко.

За щастие по време на подписването на Ньойския договор няма от днешните социални мрежи, ала има истинска социална мрежа – улицата. Когато по тукашните земи се разбира какво се е случило в парижкото предградие и какво всъщност е подписал Стамболийски, хората излизат в центъра на София, лутайки се, плачещи. Събират се пред къщата на Вазов, той се показва на балкона, за да поплаче с тях. Хората се спират. За съвет. За утеха. Спират, за да видят очите му. Спират за надежда.

Днес, когато български премиер взима разстоянието от Истанбул до Берлин за три часа, а не за осем дни, сменяйки два самолета на летище София, няма пред коя къща да поплачем. И това е далеч по-трагично от каквото-и-там-точно-се-е-случило в Истанбул. Не че я няма къщата на Вазов. Не че няма нови къщи. Няма ги хората, които обитават тези къщи. Няма ги хората, които да поплачат под техните балкони. Има разни разпищолени въздухари, които кудкудякат и припяват, но дори и някои мъничък нов Вазов да надигне глава, той бива смачкван.

Ще се намери някой да напише я за морал, я за нещо хубаво, ала – фрас – смачкват го. Оня ден, когато питаха Първанов за морала, набързо претупахме темата. Какъв морал, бе селски. Какъв морал – че срещу къщата на Вазов, където преди стотина години се събираха българи да търсят утеха, наскоро един депутат-шматка биеше, а едни полицаи театралничеха все едно се явяват на изпит в НАТФИЗ. В същото време пак кудкудякаха из социалните мрежи, кеф. Няма го онзи балкон, на втория етаж, гледащ към ул. Раковски. Няма го човекът, който да застане на него.

На 26 август, петък сутринта, Истанбул беше прекрасен. Това май не стана ясно от посещението на Борисов. Само го споменавам, като едва мъждукаща вметка, сакън да не подразня някого. Чудя се дали да не напиша нарочно, че Берлин няма как да изглежда така прекрасно, но рискувам звучно кудкудякане. Но ще разберете защо наистина няма да изглежда така. Някои неща просто са такива, каквито са.

По темата – Бойко Борисов пътува първо до Истанбул, после до Берлин след триминутен престой в София за смяна на самолета. В контекста на месец август, това може да се тълкува двупосочно, при това в крайностите – разумни дипломатически усилия или неразумни дипломатически усилия. Оставяме настрана възможностите за усилия не само от необиграния във висшата дипломация Борисов, но и от Европа, но и за това след малко.

Преди това да поставим нещата в контекст. Август е август – месец на отпуските, но не и по турски. На 7 август Касим Дал дефилира на митинг в Истанбул, заключителният панаир Демокрация и герои. На 8 август духовният водач на българските мюсюлмани Мустафа Гаджи се срещна с премиера на Турция Бинали Йълдъръм. На 10 август след свръхбързи куриерски възможности предадохме Абдулах Бююк. На 25 август Лютви Местан гастролира в Истанбул, а на следващият ден, малко след девет сутринта, българският премиер Бойко Борисов кацна на летище Ататюрк за срещи с Йълдъръм и Ердоган, както и откриване на един мост. Образно казано – дойде да помогне за откриване на моста Истанбул – Берлин, чиито основи, ако може да бъдат в София. Ама не може.

Ще кажат анализаторите – нищо лошо, малко дипломатическа активност не е излишна. И е така.

Обаче. Първо – неясно защо очакванията бяха високи, което е смешно в актуалната геополитическа обстановка. Чакахме Борисов да бъде сплашен, после се изнервихме, че го ползват да предава информация на европейските лидери, след това се зачудихме, че носи някаква карта. Фантазирахме как силният Реджеп напомня, че враг номер едно е проповедника в изгнание Фетхуллах Гюлен и трябва да се борим с всички куриерски средства за залавяне и изпращане по местоназначение на поддръжниците му, за да си останем “добри комшии”. Ей такива работи. Голям премиер на голяма държава отива да оправя отношенията на Турция с Европа. 

Първата среща с премиера Йълдъръм, докато българските и турските журналисти бяха нагостени с гевреци, белени домати, сутрешни вестници и сравнително бърз интернет, продължи около 40-ина минути. Съмърсет Моъм би написал: “В една постройка, сгушена между градините на Шангри Ла и задните части на двореца Долмабахче, български журналисти, турски журналисти, красиви туркини, облечени в сафари панталони и ризи в цвят пустинна буря (демек – каки), малко шпиони, преводачи и дипломати, агенти по сигурността и обикновени агенти похапваха турски гевреци, жадуваха за айран, и въобще не подозираха, че Турция чертае планове за нова империя, която този път ще се разпростира истински на запад.”

Срещата завърши с малко пренатегната пресконференция, на която Йълдъръм не мигна и обяви, че: а) Турция е решителна в исканията си за отпадане на визите за турски граждани (в този момент Борисов си представяше орди турци, които нахлуват в България); б) ако Европа не махне визите, се подлага на “голям риск” (в този момент Борисов си представяше орди сирийци, афганистанци и други, които нахлуват в България) и в) с “моя скъп приятел Борисов” се чуваме често и по всяко време на денонощието, което не стана ясно защо е натъртено, дето се вика – с Турция дори сме в една и съща часова зона (в този момент Борисов си представяше как получава нов списък с гюленисти и социалните мрежи го погват, а той погва гюленистите).

Борисов беше нервен.

Във въздуха останаха въпросите за това посещение – при положение, че Турция и Европа са в състояние на двупосочен рекет и надцакване, каква точно е причината у малка България да вирее самочувствието, че може да бъде посредник между два мощни геополитически играча. И ако тук очевидният отговор е само един и той се крие в първата част на думичката “геополитически”, дето се вика – географски сме така поставени, то трябва ли да обвиняваме или не българския премиер, че се бута между шамарите, ако въобще има друг избор? Принципно, подобна дипломатическа игра е интересна, ако съществува капацитет да бъде изиграна. Нещо повече – кой днес има капацитета да изиграе тази дипломатическа игра? Въпрос с ясен отговор, който съвсем не оневинява Борисов, но трябва да бъде зададен.

Връщайки се към ерата на Клемансо и тогавашните европейски лидери, остават тежки съмнения, че някой има дипломатически капацитет да се бори със стратегическите ходове на новата опасна ос Турция-Русия, какво остава за Борисов. Някой подметна, че в Турция на Борисов му трябва не само преводач, но и преводач на думите на преводача, но кой да е той? Сериозно. Кой е този човек? Това всъщност е ужасяващата мъртва хватка, в която е попаднала България в момента – премиерът няма съветник, българският народ няма дядо Вазов, Вазов няма онзи български народ. Ужасяваща трагедия на безпътицата.

В пресконференцията Йълдъръм – Борисов всеки жест имаше значение. В този смисъл категоричната непоколебимост на Йълдъръм и разнопосочните послания на Борисов (ту критичност към Европа, ту напомняне, че сме част от Европа, признанията, че е неспокоен и останалите неща) говорят повече от думите.

За разлика от Ахмет Давутоглу, който имаше шанс за блясък още преди да стане премиер, все пак беше министър на външните работи, сегашният турски премиер Бинали Йълдъръм беше обикновен транспортен министър, спотаил се в сянката на Ердоган. Твърдостта му на пресконференцията бе донякъде неочаквана. 60-годишният политик е избран лично от Ердоган, преди това беше познат в Турция като онзи, който строи мостове, магистрали, високоскоростни влакове, тунели, летища. Имаше там някаква конспирация, финансова, набързо потулена. Ердоган винаги го е пазил близо до себе си, а още в онези години се говореше, че е резервен вариант за премиер, ако Довутоглу вземе, че си поръча примерно айран, когато Ердоган е казал, че ще пие вода. Още когато Йълдъръм загуби кметските избори в Измир, Ердоган го привлече за съветник, още по-близо до себе си. И така кариерата му тръгна по заобиколните коридори, но винаги близо до кабинета на лидера. Плюсовете на Йълдъръм – не му мигва окото, както стана ясно; харизма – нула; влияние без Ердоган – нула. Че той един кмет не може да стане. Демек – идеален премиер. Какъвто и стана.

Често бъзикат Йълдъръм, че говори бавно и скучно. Съвсем не беше такъв на пресконференцията – всяка дума казваше колкото десет на друг оратор. Може да е от провинцията, може да е “човечният лидер, близо до хората”, но в Истанбул изглеждаше хладнокръвен по тълковен речник, без излишни думи, движения на ръцете или потрепване на лицето. Давутоглу беше идеалист, който определяше външната политика на страната. Йълдъръм е прагматик, който следва политиката на Ердоган.

Давутоглу беше и стратегът зад сделката Турция – Европейски Съюз, гарантираща, от една страна, че Европа няма да бъде наводнена с мигранти и от друга, при определени критерии, че визите за турците ще паднат (тук не бива да забравяме и едни 6 милиарда евро за справяне със сирийските бежанци). Йълдъръм, който не е стратег на никаква сделка, беше твърд: “Време е нашите европейски приятели да поемат повече отговорност. Ако няма либерализация на визовия режим, Европа ще бъде поставена пред огромен риск.”

Което допълнително напрегна и без това напрегнатият Борисов.

Така, още контекст, пак важен. Борисов се опита да влезе в дипломатическата игра на горните етажи, избирайки една от четирите важни страни в региона – страни, заиграването с които, е висш пилотаж. Комшийското извинение тук не е достатъчно. Египет, Саудитска Арабия, Израел и Турция са от друго дипломатическо котило. Дори погледнато през американски радар, с тези четири страни се работи по друг начин, когато се отчете мигаща червена опасност. Да не говорим, че въпросната Турция – иначе стратегически американски съюзник – трудно предизвиква открит гняв от страна на Обама, ако ще и Ердоган звучно да се изплюе на улицата. Най-много Обама да повдигне вежди или каже нещо за “върховенството на закона”.

Но тук говорим за Европа, пък и конкретно за Германия, управлявана от (това е важно, особено пак поставено в исторически контекст) от госпожа Меркел, уви, също достигнала капацитета на възможностите си за справяне с геополитически проблеми. Не че е изцяло нейна работа, но както Борисов няма съветници, драмата е, че и Меркел май няма, ако вярваме на анализаторите. Да не забравяме, че и именно Меркел склони глава пред Анкара, има-няма преди три месеца, когато се съгласи да бъде започнато официално криминално разследване срещу поета Ян Бьомерман, защото прочел оскърбително стихотворение, жегнало достойнството на Ердоган. Ако изберем и повярваме на един анализатор, достатъчно адекватен – хм, още по-лошо, защото и той е на това мнение. Иде реч за Гидиън Рахман. Съветници – кайне. 

Днешната миграционна криза към Европа е огледална, бумеранг един вид, на европейската колониална вълна. Неведнъж историци използват фразата “демографски империализъм” за европейските нашествия, нещо подобно се случва и сега, но с обратна посока. Че колко държави се случиха след европейските колониални нашествия по четирите посоки на света? През 1900, както напомня Рахман, в зенита на империализма, европейските страни са населявани от 25 процента от световното население. Днес европейци са едва 7 процента от световното население. Населението на Близкия Изток и на Африка бумти, младо е, по-бедно, но се развива с по-бързи темпове. Без мигранти Германия щеше да върви демографски надолу. Факт. С две думи – това е само началото на миграционния поток. Със или без войни, настъплението ще се случи и се случва.

Европа се справя зле и с останките от т.нар. Северна Африка. Британците и французите бяха активни срещу Либия, ала след това “замлъкнаха”, пише Рахман. Ако си пътувал из въпросните четири страни (Египет, Израел, Саудитска Арабия или Турция), ако си чел достатъчно за тях, ще разбереш защо капацитета на сегашните европейски лидери е отдавна изчерпан. Дали големите дипломатически играчи отсъстват, дали силата на тези страни нараства, но Европа е в слаба позиция, догонващ играч на расов кон, който набира сили с всяка обиколка.

Пътувай още повече на изток, изненадите ще бъдат още по-драматични. Развитите азиатски страни са там, където Европа няма как да бъде днес. В най-смелите оценки, последните славни дни на Европа са сред туристическите ѝ забележителности. И всъщност въпросните оценки не са най-лоши, а реални. Където е била Италия, когато Римската империя е властвала, сега там е Изтокът, когато обаче Европа все още си мисли, че властва. 

Истанбул е един от примерите за това. Истанбул от преди десет години няма нищо общо с Истанбул днес. Феноменална разлика. Боде очите. Берлин преди десет години и сега? Извинете. Освен дузина хипстърски магазина, които се влачат по списанията, създаващи погрешно впечатление. В този смисъл дори тези повърхностни наблюдения са знак, че Европа е лабилна и твърде податлива на външни влияния.

Предвид вътрешноевропейското стечение на обстоятелствата (финансовите гръцки, португалски и какви ли не драми), госпожа Меркел беше поставена в позицията на силна фигура, бидейки представител на най-силната европейска страна. Предвид опасността от силова доминация на Германия, навярно е добре, че страната се управлява от жена. От друга страна обаче, предвид необходимостта от свръхадекватна световна геополитика, това едва ли е по силите на госпожата. Като добавим към това и отслабените позиции на Франция, нямащи нищо общо с онези преди години, когато Франция и Германия управляваха външнополитическите дела на Европа, пък и дистанцирането на Великобритания, може да си представиш непосилния товар на плещите на госпожата. И тук попадаме на още по-интересното – колкото госпожата няма осанката на геостратег, толкова повече основният ѝ кръг съветници няма визията за това накъде отива света. За тях Рахман пише – отлични професионалисти, но твърде цивилизовани, въвлечени в размисли за върховенството на закона и други небивалици в новоимперските времена, когато Русия е предвождана от Путин, а Турция от Ердоган: “Наивността на кръга на Меркел по време украинската криза през 2014-та ме шокира,” допълва Рахман.

Припомни си само – това са две имперски нации, Русия и Турция, чиито възход бе посечен по едно и също време. Руската империя през 1917 година, Османската империя само шест години по-късно, през 1923 година. Сто години след това Русия и Турция са с нови имперски забежки, а на германска територия не се обсъжда евентуалното възраждане на руско-турската доминация, а разни други дела. Пак по Рахман: “Бях в Берлин преди изборите, на които Меркел триумфално се върна за трети мандат. Един от висшите ѝ съветници видимо се забавляваше от интереса към външната политика на Германия. Дискутирахме дали по време на третия мандат политиката на Германия към страните от Близкия изток може да се промени, а той ми напомни, че вместо това в Германия се дискутира дали да се въведе вегетариански ден в работните столова.” Германия е встрани от тази външна политика. Встрани. Гледа отстрани или извърта глава настрани нарочно – обяснимо поведение, впрочем.

И сега гледаме какво се случва в Берлин, какво е казал премиерът там. Подчертавам – в Берлин. Да се радваме или да плачем на новината, че Германия ще съдейства за допълнителна охрана по границите – какво точно, ще дари някакви стари или нови джипове, много важно. Джиповете няма да оправят това, което се случва в света. Или морална подкрепа. Винаги е добре дошла. В момента западният свят доминира единствено с идеите си, което – разбира се – продължава да бъде водещо, но не и с нещо друго. Германия е абдикирала от аспирациите си да бъде военен играч; Великобритания и Франция се осланят на стари лаври; да не говорим, че Островът се спаси поединично; алиансът НАТО няма категоричен успех, а продължава да търпи упреци от недъзите на афганистанската офанзива. В същото време на изток военната мощ се укрепва. И това не е видно само от едно струпване на руски войски на място, където струпването се забелязва.

И ако от Борисов никой не очаква, че ще бъде геополитически стратег, нито той влиза в тази роля, притесненията са, че на европейско ниво липсата на глобален поглед все повече отслабва позициите на Стария континент. В този контекст, остава неясно защо някой очаква една държава мъник, каквато е родината, да го играе посредник, да отстоява интереси или каквото там се сещаш. Пък и от кого да се учи Борисов – на родна почва няма геостратег, който да го съветва, точно както няма дядо Вазов, пред балкона на когото хората на улицата да поплачат. Просто няма такъв човек. На европейска почва ситуацията е видимо объркана. Погледнато на изток, лидерите не можеш да ги преброиш с пръстите на ръцете си. Лоши или добри, доминират стратези. Само завъртете кълбото и започнете да броите от Шинзо Абе в Токио та чак до Путин в Москва. Култът за силния лидер е в невиждан азиатски възход, обратното се наблюдава в Европа. 

Добавяме и още нещо, този път за комшиите. Турция винаги е била особената страна. Пак, за да не излизаме от важния исторически контекст, припомняме – комшиите влязоха в НАТО през 1952 година, повече от половин век. 1952 година. Нещо повече – Турция игра съществена роля по време на Студената война и никога не е била виждана като любим руски партньор. Обама в Анкара? Помниш ли? Първи мандат, 2009 година. Речта започна с “Turkey is a critical ally” и продължи по тази плоскост, то не бяха телефонни разговори с Ердоган, то не беше чудо – страна за пример, все тези нюанси. Същата тази 2009 година, докато Обама лееше хвалебствия в Анкара, тогавашният външен министър и стратег Давутоглу намекна без свян за аспирациите на Турция за полагащото ѝ се място в света. Давутоглу говореше в Сараево, ала ние ръкопляскахме на Обама. Малцина забелязаха, че Турция не жадува просто за падане на визите.

Реджеп Ердоган е на власт от 2003 година, когато стана премиер. И още от онези ранни години трябва внимателно да се чете между редовете, когато той говори, че мястото на Турция е в Европа. Върни си лентата назад и ще откриеш интересни хрумки.

С годините се вижда как идеята за по-силна Турция напира в мислите му и онези, които го следят внимателно, със сигурност помнят промяната във възгледите му. Спомням си един брой на списание Time и статия със заглавие “Защо Ердоган беше посрещнат като рокзвезда в Кайро”. Септември 2011, 20 хиляди души на летището, очите на Ердоган не лъжат. Той не мечтае просто да паднат визите. Темата на двете му речи в Египет – регионалното влияние. Не си спомням в текста да пишеше, че се вълнува от състоянието на Европейския съюз и безвизовия режим за Турция.

Каквото и да се случи – дали Турция ще получи визи или не, дали вълна от мигранти ще се настани в страната ни, или пък легални турци с визи ще ни посетят, първоначалните мнения са, че България все е в лоша позиция. В този смисъл джиповете от Германия няма да помогнат. Дори и Борисов да твърди, че може да си ги купим сами. Всъщност няма абсолютно никакво значение.

Остава обаче неяснотата защо в речника на Борисов се появява тъй често думата “война”. Какво толкова го притеснява, при положение, че световните процеси са необратими и каквото и да направи България, едва ли ще има значение по-голямо от пеперудата, която пърха с крила над океана, а ние очакваме да предизвика цунами на брега. Възможно е, но просто няма как да стане. И в двата случая двата бряга не разбират за какво става дума – нито турският, нито германският. Помислите на турският бряг са далеч по-силни от някакво временно благоразположение, което уж сме получили. Помислите на германският бряг не са адекватни на актуалната обстановка, което пък е още по-притеснително. Това, което Борисов трябваше да направи, е да предложи план при посещението си в Берлин – нелека задача, но възможна; реален план, който да превърне България в реален европейски партньор, а не просто в страна, която по стечение на обстоятелствата граничи с Турция. 

Обратно в Истанбул, по улиците на града грееха билборди с новия мост, една от предварително обявените причини Борисов да бъде в Турция. Билбордите бяха издържани в т.нар. правило на единния композиционен център – по средата мост, а от двете страни ликовете на Йълдъръм и Ердоган. Красота. В залите грееха портрети на Ататюрк. Което винаги припомня две златни фрази на последния, които е добре да не забравяме:

“Аз не ви заповядвам да атакувате, аз ви заповядвам да умрете.”

“Слаб управник е този, който използва религията, за да запази управлението си. Все едно иска да хване народа си в капан.“

С две думи – пак ще се реве, но вече дори балкон нямаме, под който да пророним една сълза. Оставете новите църкви настрана. Или дето вика моят колега Ангел Иванов – днешният Стоичков би излязъл на балкона и извикал – “ай сиктир бе”.