КВ: Как влезе в НАТФИЗ, нещо интересно помниш ли около този момент?

Велизар Емануилов: Това беше първото ми излизане на сцена, първото ми появяване пред прожектор, много не знаех къде се намирам. През първата година често си задаваш тези въпроси: „Къде си попаднал, какво правиш тук, какво искаш от себе си?“. Беше ми много вълнуващо, не знаех, какво ще се случи. Всички много се притесняват какви точно задачи ще им се дадат, има много митове около тези актьорски изпити.

КВ: Кой от материалите те притесняваше най-много?

Велизар Емануилов: Любопитното при мен е, че аз кандидатствах два пъти. Първият ме приеха „Актьорство за куклен театър”, две години бях част от магията на  кукления, не се бях занимавал с театър преди да ме приемат в НАТФИЗ, усещах този дефицит на повече проби, повече опит, липсваше ми самочувствие и исках да се сблъскам с драматургия, за това реших да кандидатствам на ново, този път „Актьорство за драматичен театър“.  Тези две години кукли ми дадоха адски много.Който е надниквал зад кулисите, знае какъв труд кипи в кукления театър. Та, тези случки около изпитите за прием ми се наложи да ги изживея два пъти. Вторият вече беше по-осъзнато, знаех до някаква степен къде се намирам, какво търсят те от мен и какво аз от себе си.

КВ: Първата сцена, на която си стъпил освен НАТФИЗ е в „Сфумато“?
Разкажи ми за това.  Как се случи? Как протича комуникацията, когато сте на сцена, трябва да се напасвате, един не е в кондиция, друг е? Как се усещате един друг?

Велизар Емануилов: Голям късметлия съм първо, че това ми се случи в началото на студентството. И по принцип мога да се нарека късметлия, защото и в двете представления, в които участвам, се срещах с много талантливи актьори. Когато попаднах сред тях, си бях глътнал граматиката. „На тЯтър съм“ го създадохме в домашни условия и го вдигнахме на сцена в деня на премиерата. Всичко, което бяхме създали, беше в хола на режисьора, всичко беше взаимна работа. Те ме приеха много добре, за секунда не съм се почувствал като по-малкия, по-неопитния, като студент втори курс. Ние бяхме съюзници и вече три години го има това представление, аз не съм гледал представлението, но явно сме свършили добра работа.

КВ: Кога идва напрежението преди, след представление?

Велизар Емануилов: При мен напрежението е преди премиерата. Преди премиера не мога да спя, забравям да се храня и когато го правя, е малко насила, защото все пак ми трябват някакви сили.  Не го правя нарочно, самият ми организъм така се настройва.  Постепенно придобивам увереност и нещата стават по-леки. Като се замисля напрежението е до началото напредставлението, като започне всичко и потече както трябва, не го мислиш.

КВ: Имаш ли типаж роля? Как е по-добре да има или да няма типажи? В най-лошия случай ще те търсят само за една и съща роля.

Велизар Емануилов:  Това е може би най-лошото. Аз бягам от това. След завършването си получих покани за работа, може би съм отказал 5-6 неща. Не държа да съм постоянно на сцена, не искам да злоупотребявам с появяването си на сцената. Искам да дойде нещо, което да ме разтърси, да забравя себе си в цялата работа за дълго време, но не съм от хората, които искат да са постоянно на сцена. Важен е обменът, представлението да ми даде нещо и аз на него също. Не искам да създавам два-три спектакъла, в които да свиря едни и същи ноти, защото това е главният проблем според мен: „Харесах те в едно нещо, което играеш, и сега искам да играеш подобно нещо.“ Хубаво, но вече го играя това нещо, така че няма смисъл. Ще дойде друг, който ще го изиграе.  Не искам да взимам топката на някой друг. Случвало се е това. Да откажа роля, друг да я вземе и да се окаже неговата роля. И аз съм доволен. Направил съм услуга на колега, може би и при мен се е случило така. Някой друг е отказал и аз съм взел ролята му. Тази хигиена при хората на изкуството е много важна, трябва да се научим да отказваме. Аз имам силно вътрешно усещане дали нещото, което съм захванал, си струва или не, когато  ми предложат. Пожелавам си да имам предложения, които да ме изкарват от комфорната зона, това държи човек буден, така човек расте.

КВ: Какво трябват да знаят студентите в първи курс за момента на завършване на академията, защото след това вече си в живия живот?

Велизар Емануилов: Мога да започна първо със себе си. Колкото и да ми беше трудно и сложно, в момента изживявам един ренесанс, защото ми се събраха доста години в академията и имах нужда да се откъсна от тази среда, тя е благоприятна, благосклонна, но взех всичко, което ми беше по силите да взема. В момента имам втора работа, която не е свързана с професията. Изкарвам си парите, които са ми нужни, за да покрия минималните условия за живот в столицата. Това ми позволява да не правя компромис с работата си. На първокурсниците бих казал, че най-важното е човек да бъде добър към себе си и към колегите. Да не се страхуват да грешат, защото НАТФИЗ е това приятно място, в което можеш да правиш грешки. Това го казвам и на новите студенти на моя професор (проф. д-р Ат. Атанасов), сега те са много притеснени, нови неща им се случват, нова среда, в която са непрекъснато.  В НАТФИЗ се изгражда вкусът, хигиената, отговорност към професията, към самите нас. От там човек трябва да се научи, че не е лесно, че се отказваш от много лични неща, правиш много жертви в името на работата си и се надявам един ден професията на всички ни, да ни се отблагодари за това, което сме направили за нея.

КВ: Когато си част от публиката дразни ли те, смущава ли те лошата актьорска игра и когато свърши представлението ставаш ли, не ставаш ли?

Велизар Емануилов: Трябва да си призная нещо, ходя рядко на театър. Предпочитам да разпускам с кино, с музика. Да ходя на концерти, тази вечер също съм на концерт.  След хубав филм, след хубав концерт аз няколко дни не съм на себе си. Разбира се, гледам колегите си, подкрепям приятелите си в професията, но не бих направил компромис със заглавие дори и заради близки приятели в афиша. Както всеки човек и аз имам предпочитанията си, не всяка храна ми е вкусна.

КВ: На какъв концерт си довечера?

Велизар Емануилов: „Реквием“ на Верди във Филхармонията.

КВ: Ако се ти отпечатаме визитна картичка, какво ще пише на нея?

Велизар Емануилов: БУНТОВНИК БЕЗ КАУЗА. Много обичам да го използвам това, защото аз много често се бунтувам, много труден характер съм. Имам силно изявено чувство за справедливост, не обичам лицемерието, не обичам да мълча и не обичам тази привидна симпатия, която цари във всички професии и среди.

КВ: Кога се бунтува за последно? Вчера бунтува ли се за нещо?

Велизар Емануилов: Имам куче, което често се бунтува, вкъщи не ни е скучно. Помага ми да ме държи в кондиция с тези неща, спокойствие за мен е само дума със “с”.

Бунтувам се доста честно. Не знам. Аз съм аз. През целия си живот каквото и да съм правил, съм аз.  Не е важно какво пише отдолу на визитката ти, името е по-важно, то побира целия ти багаж, останалото е само заглавие на етап или нова глава в романа на живота.

КВ: Как се казва последния ти герой, който изигра?

Велизар Емануилов: Пиетро от „Ромео и Жулиета“ в МЛТ. Режисурата е на Анастасия Събева. Това беше много приятен за мен процес, тя ме извика за много малко, точно за две влизания. Помислих дали да приема, приех и процесът много ми даде, защото Анастасия е много интересен режисьор, с богато въображение, изключителен човек, и деликатно провокира всеки един от нас, за да извлече от себе си най-доброто. И в този случай, с тази роля мисля, че направихме нещо, което не е само за две влизания, да не кажа, че съм на сцената постоянно. Не спирам да повтарям за късмета си, но отново попаднах на прекрасен екип, с който създадохме нещо хубаво. Много пъти, повлиян от дневните емоции, съм пристигал на репетиции в лошо настроение и точно след пет минути всичко в мен е излекувано и помирено, защото там цари един особен дух, особен огън гори и аз съм много благодарен, че съм част от него и си пожелавам да горя в него още дълго.