В този час градът изглеждаше пуст. Но и предният град също изглеждаше така. 

Всеки би казал, че не принадлежи на това място. И въпреки това беше хубаво. По едно време на улицата се появи пиян младок с бутилка в ръка, празна, крещеше нещо на други двама, които го гонеха. Или той гонеше тях. Нямаше кого да попитам дали мога да спра там – не беше ясно дали автоматите за паркиране работят сега. Оказа се, че паркирането е безплатно. В този част. Пустият.

Тъкмо по радиото свършва една песен, не я разпознах, а звучеше познато. Беше на Дъсти Спрингфийлд. Изчаках водещия да го каже. “Just A Little Lovin’” от албума Dusty In Memphis. 

Отсреща беше прословутият знак на града, нещо като бристълската айфелова кула, задължителната пощенската картичка, която изпращате. Бристъл, град с 20-ина хиляди жители, който се намира в два щата – Вирджиния, от лявата страна на главната улица и Тенеси, от дясната страна. Познахте – всеки турист се снима с единия крак в единия щат, с другия – в Тенеси. Класическата пощенска картичка. “Снимахте ли се пред знака?” без умора питат местните. 

Бристъл е бял град. Едва ли има повече от 4-5 процента тъмнокожи. Останалите са индийци – аха, истински индийци, които държат мотели, бензиностанции и магазинчета. Индийци от Индия, не индианци. Пол Теру обяснява в книгата си това, което пише в историята за Бристъл – преди години индийски лекари получавали лесно американски работни визи, ако се съгласят да работят в бедните части на Америка – съответно в Юга има индийци. От Индия. Както се досещате, малцина от тях са лекари, повечето си издействали сертификати за “лекарски помощници”, някаква странна форма на медицински персонал, но визата била в джоба, а фамилията – в Америка.

Не си спомням защо преди да стигна в Бристъл, минах през Уитвил. Един от страничните пътища минаваше през Уитвил, малко градче близо до магистралата, пък и някакво странно име на ресторант ми направи впечатление. Казваше се Log House, разбира се – ресторантът беше затворен. Кой ли работи в пусти часове.

Имаше причина. Обядът е до 3, после отваря пак в 5. The Log House изглеждаше като от едно от онези южняшки места, за които казват, че предлагат “soul food”, която – оставете американските хранителни предразсъдъци настрана – е изумително вкусна, направена от много добри продукти. Кухнята на баба. Но на американската ви баба.

Съжалявам, че беше затворено. На предната врата имаше имено и щях да си избера супа Virginia Peanut (4,59 долара) и Confederate Beef Stew (15,99). Но пък добре, че беше затворено, иначе щях ли да видя Millwald Theater. 

Millwald Theater е моята снимка на деня.

Всичко изглеждаше горещо. Петнадесетина минути след 3 следобед по улицата с традиционно име Main Street наистина не се мяркаше човек, дори коли не преминаваха, магазинчета бяха затворени, а и да бяха отворени – никой не знаеше или не го беше грижа. Извън колата едва ли се усещаше нещо, защото въздухът беше замрял, сякаш очаквайки по-хубави дни. Нямаше какво да повиши повече температурите, те бяха достигнали своя максимум. Без да усещам топлината навън, заради климатика в колата, сякаш инстинктивно карах тромаво. Не усещах, но знаех, че е топло и – неясно защо – се движех бавно. После видях тази сграда. Полутах се, за да заема позиция – чудно нещо са празните улици. Когато има повече места за паркиране, паркираш по-трудно, неволно се чудиш къде точно да спреш.

Не спирах за отмора, защото всяко излизане навън донасяше жежка умора. Но трябваше да разгледам сградата. Не се учудих, че и тази сграда, типична арт деко постройка, вече не е нещо друго, а църква. Спомняте си за “църковния колан”, стана дума в епизод 1 на тези пътеписи. Имало е 424 седящи места, когато построили сградата през 1928 година. Трябва да потърся какви филми са пълнили салона. Може би всички. И беше красива сграда. Millwald. Снимах и тръгнах за Бристъл.

Колкото до Бристъл, вечерта беше по-прохладно. И продължаваше да е пусто. Но ултимативното място The Southern Churn беше отворено. Представете си всички американски филми с увеселителни паркове, въртележки, карусели-марусели и подобни феерии на едно място, без играчки, само сладострастните хранителни залъгалки. Удивително. 100 вида бонбони, 100 вида сладолед, 100 вида захарен памук и всички невъзможни за назоваване неща, които са по-сладки от най-сладкия бонбон. Плюс – зарежете пак американските предразсъдъци, сладоледът е отличен, направен с истински продукти, факт. Имаше готини вкусове, примерно един с име Tutti Frutti, който – какъвто и да беше на вкус – все ми изглеждаше вкусен.

Положението в Бристъл е точно tutti frutti. Не знаех, че кънтри музиката е официално родена в това градче, първият запис е направен в 1927 малко по-нагоре от The Southern Churn. Но друго ме вълнуваше, не музикалните кънтри авантюри. Антикварните магазини бяха толкова много, това изпиваше мислите ми. Един след друг. Цяла главна улица, пълна с антикварни магазини. Казвах си, че е южняшки чаровно, но имаше нещо, което караше главата да бръмчи, заради липсата на отговори. Защо толкова много. Веднъж се зарових в някакъв стар антиквариат за часовници, после отсреща имаше за старо оръжие, до него за монети, за дрехи, за някакви други джунджурии. Излязох и пак, и пак, антикварни магазини без край.

На следващата сутрин, забързан за закуска в The Burger Bar, който ми беше препоръчан от момичетата и момчетата в The Southern Churn, бях изненадан, че на вратата на The Burger има накриво залепен надпис “продадохме бизнеса”. Отидох в The Southern Churn да ги попитам, те бяха изненадани. До Burger Bar имаше някаква обществена сграда и библиотека, вътре работеха 4-5 жени на нещо като офис-рецепция, не можеха да повярват: “C’mon, they can’t close the Burger Bar”.

Но да – мястото беше продадено и празно. Антикварните магазини надолу си съществуваха, толкова рано нямаше нищо отворено, освен един антикварен магазин. А на тротоара пред него – We serve breakfast. Влязох.

Беше най-якото място за закуска. Точно в средата на антикварния магазин, съществуващ от 107 години и продаващ всичко от стар ръчен часовник Omega (с надпис fake на гърба) до плакати от президентската кампания на Никсън, имаше място за закуска. Най-якото.

Стрелях директно, защото трябваше да тръгвам за следващия град.

“Едно кафе, яйца sunny side up и, моля, някой да ми отговори на въпроса защо има толкова много антикварни магазини на улицата.”

“Добро начало, но първо кафето.”

И така историята започна. Разказваха един през друг. За State Street, която в един момент била западнала и само антикварни магазини се настанявали. После общината започнала да инвестира в улицата, ето, дори хубав хотел ще строят в края, до знака Bristol, ама традицията си останала, антикварен магазин до антикварен магазин. После за тяхното местенце за закуска. После за The Burger Bar (не, не е възможно да не работи), после за Пол Теру и: “И, честно, и ние се питаме защо и книгата му. “Обаче и ние все се чудим защо има толкова антикварни магазини, да ви признаем, харесват ли ви яйцата? Още малко бекон?”

***

Всички останали истории може да откриете на untaggable.bg