Владия Михайлова е куратор и културолог, автор на редица статии и част от екипа на Софийска градска художествена галерия, като куратор в Галерия „Васка Емануилова”, където работи с програмите за съвременно изкуство и музейния архив. Освен институционалната й ангажираност, в свободната си практика се интересува от социалния, политически и образователен аспект, публичното изкуство и това на 90-те. Зад гърба си има множество изложби, а в момента е куратор и на изложбата „София утре” като част от инициативата “Визия за София” – проект, представящ 24 дългосрочни цели за развитие на Столична община до 2050 г. Интерактивната изложба може да видим в Ларгото на София до края на месец ноември. И макар от скоро майка, тя е все така активна и с рожба в ръце с нея се разхождаме из Софийските галерийни пространства, за да представим нашата селекция и анализ. Казват, че любовта към изкуството се възпитава от рано.

 

Мартина Стефанова: Да започнем с изложбите, посветени на Гауденц Руф, като изключително значими. Разположени в две места, галерия Credo Bonum и Структура, макар и различни, те са обединени в едно – и двете са посветени на господин Руф, бивш швейцарски посланик в България през 90-те, който над 20 години подкрепя българското съвременно изкуство.

Владия Михайлова: Изложбите са важни, още повече, защото показват какво е въздействието на един човек върху българското изкуство, който не принадлежи към родната сцена. У нас липсва последователност по отношение на интереса към това, което се случва. В изложбата на Credo Bonum може да видим такава. Тя минава през различни форми: резиденцията на господин Руф, наградите и възможността да се кандидатства за по-малки проекти. И сега се въплъщава в това изследване. Забележително е колко много поколения и различни художници се включват в тези две изложби. По-ясно в галерия Credo Bonum.

Мартина Стефанова: Виждам, че в нея са представени художниците, които господин Руф е подкрепял през годините. Тя ли е по-ретроспективната?

Владия Михайлова: Не бих я нарекла ретроспективна. По-скоро е изложба с фрагменти от различни художници. Това са авторите, които той е харесвал или помагал, от които се е интересувал.

Мартина Стефанова: И двете колкото в една тема, толкова и различни. Изложбата в Credo Bonum е напоителна, донякъде информативна и ако искаш да разбереш нещо за последните години от съвременното изкуство, може би трябва да се впуснеш. Как ти се стори на теб като начин на присъствие, начин на подредба?

Владия Михайлова: Мисля, че вървят в една линия чисто визуално и по начина, по който са представени. Изложбата в Credo Bonum ми напомня малко  “Фокус България” по време на българското представяне на Vienna Contemporary през 2015, когато Весела Ножарова беше куратор заедно с Яра Бубнова. Тогава поради ограниченото пространство се показаха кондензирано много работи върху една стена от различни български художници. В случая изложбата е направена по същия начин. Виждаме множество и много малки работи, колажирани върху стените. Списъкът е над 50, което за това пространство е предизвикателство.

Един такъв начин на редене обаче показва липсата на големи ретроспективни изложби в България, които не са така кондензирани. Едно е по този начин да се курира изложба за панаир, друго е, когато става въпрос за сцената в България.

Сама по себе си изложбата е хубава, в нея има много качествени и познати неща. Виждаме как интересът на господин Руф е вървял над нашите локални и групови битки. Там има много различни художници, голяма част от които не са често показвани заедно. Това е впечатляващо. Като че ли сме достигнали един момент, в който би трябвало със собствените си очи да се обърнем към историята, която вече съществува, да я преоткрием, да я конструираме в много по-големи изложби, с много повече текстове и обяснения. Не може да разчитаме само на паметта, на зрителите, както не може да разчитаме само и на тяхната визуална култура.

Като всеки колекционер, колкото и да се стараем, подобна колекция трудно би могло да има някакъв исторически разказ. Тя е символ и белег по-скоро на личен вкус. Ние би трябвало да правим други исторически разкази, които вече вярвам могат да бъдат дейност и занимание на много хора.

Мартина Стефанова: Да поговорим и за изложбата в галерия Структура, също посветена на господин Руф. Как ти се стори тя?

Владия Михайлова: Изложбата в галерия Структура показва сцената тук и сега. В нея има методология и определен начин, по който са представени авторите. Някои са съвсем млади и сега започват да набират енергия, но всички активни на сцената в момента. Тук се прокрадва и една интересна нишка. В изложбата има много работи, които показват „социален” ангажимент и се занимават с актуални теми. Липсва обаче революционния, драматичния, трагичния аспект, с който възприемаме критичното изкуство. По-скоро усещането е за някаква едва доловима тъга, вместо остра критика. Може ли тъгуването да е критично? Ето нещо, върху което самата аз ще помисля. Изложбата не е историческа. Тя показва пулса на времето, свързана е с нови проблематики и теми актуални сега. Мерната единица в случая е времето; така в Credo Bonum аз имам усещането за залез, а в Структура за изгрев.

Мартина Стефанова: Има ли все пак роля в това колекционерската изложба да има своя исторически разказ и какво определя качеството на дадена колекция?

Владия Михайлова: Това със сигурност е много по-голям въпрос от нашия разговор, но дали една колекционерска изложба може да бъде и историческа? Да, само че най-историческата заслуга е през фигурата на господин Руф и дарението на Софийска градска галерия. Нещо става историческо във времето, създава история, когато е написано и осмислено. Нито едно индивидуално човешко действие не би трябвало да пише история. Колективността на индивидуалните човешки действия би трябвало да прави това.

Ако ме питаш, например, как ми се струва ролята на господин Руф у нас? Като един от най-ярките примери на това как българското съвременно изкуство не е подкрепено от държавата, а от външни на държава личности или културни институти, спомогнали от своя страна за неговото международно присъствие.

Мартина: Как виждаш изложбата в ролята на външен, любопитен и незапознат с изкуството човек? Какво трябва да гледа?

Владия: Мисля, че оставяме българския зрител, когато гледа съвременно  изкуство, на неговите емоции и моментни впечатления. Много рядко тези изложби предлагат информация, която да го въведе в цялото преживяване. Липсата на програми и необходима подкрепа доближава тази сфера, като че ли, до лайфстайла. Хората харесват обект и се влюбват в него. То не е рационално, а емоционално преживяване.

Така, например, в Credo Bonum хората биха влезли и се влюбили в определен предмет. Но там липсва разказът за това кой е този човек, извън таймлайна. Може, обаче, да намерим вестника от Структура и някак това да се компенсира.

Мартина: “Визия за София” е една различна от съвременното изкуство изложба, като същевременно то не отсъства, което е интересно, защото показва, че съвременното изкуство и куриране не трябва да са само в галериите, а и да се преплитат с други теми. Това създава повече интерактивност. Говори на друг, визуален език и някак привлича публиката, която иначе не би се заинтересувала от тези теми. Как реши да участваш в такъв различен проект и къде виждаш преплитането? Какво те провокира в него?

Владия: Включих се, защото за мен самата инициатива е интересна и важна. Голяма част от мерките, които се предвиждат, касаят промяната на мисленето за това как живеем в града и каква е нашата отговорност към средата. Интересно е също, че това е проект, който събира и прави връзки между много различни сфери. Показва една цялостна представа за това какво и как би могло да се подобри.

Относно изложбата, стремих се да бъде представена по интересен, близък начин, без множествено изброяване на информация. Затова има по-интереактивни табла и обекти – можеш да вземеш картата или графиката в ръцете си, да оставиш бележка и т.н., всичко това улеснява четенето и възприемането на голямото количество информация. Желанието ми беше да създам цялостна среда, в която хората да се разхождат, затова заедно с архитект Иван Бонев създадохме картата на София като основен изложбен дизайн. Тя може да се гледа, както през куполите на Ларгото, така и хората да се разхождат сред нея. Съчетана е със съвременното изкуство – работата „Преходен вестник” на Красимир Терзиев, която дава една друга по-различна, визуална и колективна памет за града и художествените фрагменти на Антон Цанев и двете специално създадени за изложбата. Изкуството дава едни друг вход на гледане и възприемане. Аз съм доволна от тази симбиоза.

Мартина: Трябва ли подходът от институциите, когато говорят на хората, да бъде такъв?

Владия: Това е нещо изключително важно. Все още сферата на изкуството не комуникира добре с публиката и често не мисли за нея, а по-скоро за историческата истина, последователността и много други неща, докато публиката отива на заден план.

Изкуството е форма на комуникация. Ако ние не обръщаме внимание на комуникацията, то става самоцелно, което намалява неговата собствена стойност. Поразителното в изследването за социалното въздействие на изкуствата е това, че хората не могат да дадат конкретика или съдържание, не могат да се ориентират.

В момента публиката прекарва много повече време в моловете и къщите си, отколкото в посещения на културни събития. Това е факт, пред който трябва да се изправят всички в сферата и да преосмислят каква култура правят, за кого създават тези културни продукти и как биха могли да стигнат до хората. Това са въпросите, които трябва да поставим пред себе си, в името на това тази сфера да излезе от някаква маргиналност и да има по-цялостно, по-видимо присъствие в живота на хората.

Мартина: Пренасяме се в една от важните културни институции – Софийска градска галерия, която бележи голям интерес с изложбата си за София.

Владия: Изложбата показва не просто града, но различните нагласи, гледни точки и преживявания на хората. Опит да се даде едно по-различно виждане, една външна гледна точка. Как София изглежда в очите на другите и как се формира като въображаемо пространство, към което отиваш, а не в което живееш. Не винаги да се огледаш в очите на другия е най-правилният подход, но понякога погледа на другия може да предизвика диалог, в който да разбереш много неща за себе си и да се попиташ дали натам искаш да вървиш.

Тази изложба е част от поредица на СГХГ, която като институция се занимава често с града, каквато е и темата в голяма част от колекцията й за съвременно изкуство.

Направена добре, тя показва едно желание на музея да работи с дизайн на изложбеното пространство, да обръща внимание на това не само какво показва, но и в каква среда.

Мартина: Отново фотографска и ретроспективно-документална изложба, която обръща поглед към миналото, сценографията, костюмографията и обществото в началото на миналия век.

Владия: От 2003 г. покрай фонда за съвременно изкуство, Градска галерия се стреми да показва фотографски изложби, за да разширява знанието за съвременната фотография. Изложбата на Васил Абаджиев показва един от най-разпространения жанр във фотографията – портрета. Тук има малко театралност, драматизъм, да си представим вътрешния и емоционален свят на другия. Но не е толкова съвременна гледна точка, тъй като сега изкуството се опитва да се отърси от това. За мен този жанр не е толкова интересен. Пре-употребен е и трудно може да се извади нещо ново, което да разтревожи хората. Единственото, което откривам за себе си е именно този психологизъм, чрез който фотографът успява да ни накара да потънем в очите на другия, като герой на сцена.

Мартина: Намираме се в галерия Аросита с Антон Терзиев. Отдавна не бяхме виждали нещо ударно от този автор, още повече в силна живописна посока. В нея той работи с един не-куратор, журналист, който поема тази роля. Как ти се стори?

Владия: На мен ми се стори интересно взаимодействието между Светослав Тодоров и Антон Терзиев. Не-кураторите не за първи път заемат подобна позиция. От своя страна като институционален куратор, на който това му е основното занимание, мога да кажа, че тази позиция беше трудно да се наложи в България. Кураторската дейност и в световен план започна много да се размива, превърна се в мениджърска позиция и обратно. Много хора не разбират и им изглежда твърде лесно това. Без да реферирам конкретно към Светослав, тъй като той има различен тип присъствие в изложбата. Той е наречен куратор, но е много повече съмишленик. Куратор може да се нарече всяка една позиция, която поема концептуална отговорност за съдържание и е свързана с наблюдение върху неговия процес на изпълнение. Позицията на куратора, който разбира от изкуство, е човек знаещ и занимаващ се с това, следящ историята и процесите. В този смисъл, не трябва да бъде омаловажавана. Не всеки, който има добра идея, може да компенсира.

Самата изложба е интересна, защото заглавията са дадени от него, участвайки в създаването. Антон не изневерява на себе си, като един от малкото художници, отразяващ социални процеси. В изложбата има една специфична арогантност, в която живее обществото в момента, пречупена през гледната точка на автора. Виждаме как тази арогантност днес променя визиите и възгледите ни, както и начина, по който виждаме хората. Изложбата поставя въпроси и за избуяването на фашистки дискриминационни, насилствени идеологии и има сериозна саморефлекция. Той не се поставя като привилегирован наблюдаващ или морален съдник, а запазва тона далеч от морализирането, което ми харесва.

Мартина: През погледа на куратора преминаваме към една изложба без куратор, или поне публично е скрит. Това е младата художничка София Гранчарова, която работи с добавена реалност през женската мода, един прокрадващ се силикон, който се излива отгоре. Как ти се стори? Къде е кураторът и нужен ли е? До колко въздейства и говори ли на публиката?

Владия: Има доста изложби без куратор. Когато няма такъв, очевидно художникът изпълнява водещата роля за задаване на проекта. При самостоятелни изложби с един човек, кураторът се опитва да извади най-доброто от разговора, каквато е ролята на (майевта) Сократ в диалозите на Платон – да извади най-доброто и истината. След като няма куратор изложбата е с екипа на Галерия Васка Емануилова.

Проектът е философски, женствен. В него виждаме един усет към фрагмента, обекта, детайла представен по фин начин. Изложбата е част от линията на концептуални търсения, които не са толкова директни. Една такова посока на работа има например Петър Цанев – внимание към обектите и начина им на присъствие в пространството. Тук всичко е помислено: от обектите до материала. Усещането за пространство е свързано със самата концепция и желанието на автора да освободи тялото и духа, да разчупи цялостната картина и образ, който създава модната индустрия, цялата лайфстайл култура и да предостави свободата да избираш. Изборът е свързан с тази фрагментарност. Абстрактна неяснота върху отделните детайли. От гледна точка на комуникация, това е изложба свързана със самата себе си по-скоро, отколкото със зрителя. Авторката създава игра сред постоянната експозиция във Васка Емануилова, в която може да наслагваш фрагментите по лицето си и върху скулпторите, опитвайки се да вкара зрителя в инструментите, с които работи.

Изложбата е добре подготвена от гледна точка на предаване концепцията. Не се ангажира да променя нагласите на зрителя критически или политически, или социално с определени теми. Лично харесвам по-директно комуникиращо изкуство, но мога да оценя едно такова добро формално изпълнение.

Владия: Определено има нужда някой да се занимава с проблемите на дигиталното изкуство, защото каквото и да кажем, не става въпрос само за естетика, а за сложна концепция, визия за обществото и различна роля на изкуството. Изложбата се казва “Дигитална естетика”. Но според мен “естетика” трябва да забравим, че е дума лишена от политичност. Напротив. Естетика от гледна точка на това каква е средата и как се формира, е винаги политически обременено понятие. Не мога да вляза в дълбочина относно тази изложба, защото малко съм чела и не съм добре запозната с утопиите или концепциите на дигиталното изкуство. То има своята история. Изкуственият интелект е стара утопия, към която се приближаваме и от тази гледна точка мисленето за пост-човешката ситуация, която предстои става все по-актуален въпрос.

Пространството на самата кула е сложно и трудно за овладяване, не бих казала, че изложбата се е справила с тази трудност, но самият факт, че там се опитват да представят и една толкова сложна тема, която не е комерсиална е добре от гледна точка на политиките и желанията на галерията.

Мартина: Въпреки познанията ни за машините, целта на изложбата е да представи тази дигитална среда, независимо от историята й в човешката ценностна система, успява ли?

Владия: В момента човешката ценностна система е много разбита. Тя се намира в етап на хаос и не вярвам, че технологично може само по себе си да направи това. Машините имат роля в обществото вече, както и роля в човешките взаимоотношения, но аз продължавам да вярвам, че отвъд технологиите и науката все още има по-меки форми на мислене и занимания, които се стремят да насърчават междуличностното и социално общуване, което е телесно, изискващо близост.

Мартина: Търся работно време – пише отворена винаги. Замислям се и прочитам, че това всъщност е онлайн галерия. Как става това?

Владия: Това е една wireless мрежа, към която хората могат да се свързват, ако се намират в обхвата на този рутер и така да виждат текущата виртуална изложба. Прекрасна идея, още повече технологичните способности на един рутер показват силата на изкуството да превърне обект от всекидневието в нещо подобно. Но парадоксът е, че дигиталното изкуство се опитва да преодолее пространството, безуспешно. Този рутер има зона на обхват само в района на квартала и не може от друга точка да се осъществи свързаност.

Мартина: Неотдавна в Галерия Васка Емануилова имаше вече една изложба на авторката, а сега говорим отново за нея в нова изложба.

Владия: Изложбата на Лика Янко в Галерия Васка Емануилова беше с идеята художничката да се види като маргинал в българското изкуство. В националната галерия може да има повече документална част. От една страна ние показваме изкуството и провокираме публиката, от друга, особено при такъв тип изложби, историческата задача остава.

Владия: Много хубава изложба. Рядко в България се създават подобен тип цялостни инсталации. Даже по време на прехода 80 – 90-те години, една от работите на Иля Табаков, Борис Гройс нарича тотална инсталация. Тотална от тоталитаризма, не само от обектите. Но ето, че Александър Вълчев прави една така цялостна инсталация. Обръщайки тези кашони отвътре навън, той създава една хомогенна нехомогенност. Може да видиш една базисна структура в това пространство, която да ти напомня на различни други места. Самото то се променя. Променя се светлината в него. Някъде има усещането за приклещване, за скривалище. А, другаде за откритост или складиране, усещане за стая, дом, пространство, в което присъстваш по много интимен начин. Всичко това създава едно съвсем тясно апартаментче, подобно на Института за съвременно изкуство. Създава го в резултат на продължителна работа с този материал. Още от легендата Александър се опитва да ни въведе в собствения си начин на мислене. Абстрактността, фрагментарното и формално. Интересът към конструкциите до някъде е една линия в българското изкуство.

Мартина: И отново се връщаме към жената с една изложба, посветена на нейното присъствие в изкуството. Как оценяваш това?

Владия: Изложбата там се появява добре около въпросите за жената и женското като част от художествения живот в България. До голяма степен Българският фонд за жените вече периодично създава конкурси за проекти с проблеми от гледна точка на феминизма и женското изкуство, което не просто поставя на преден план жените, но говори чрез проблемите в това поле, които стоят пред човешкия избор и начин на живот. Добре е, че институция подема този толкова актуален проблем, имайки предвид и домашното насилие, и социалните сътресения в обществото. От друга страна самото представяне на какъвто и да е проблем не е достатъчно за създаване на активен диалог с обществото. Именно заради това на мен ми се иска институциите в сферата на изкуството да бъдат малко по-полемични и да си дават сметка за включване актуалността на социалния, политически и обществен живот в своята дейност.

 

***

Какво още остава да видим:

Аксиния Пейчева БиоРеконструкция (на един момент от бъдещето), ICA Sofia и Æther Sofia (22 ноември – 28 декември)

Откриване: галерия ИСИ-София, 22 ноември 2019 (петък), 18.00 – 20.00
Изложбата ще се състои паралелно в двете локации и продължава:
– в галерия ИСИ-София: 22 ноември – 28 декември 2019
– в галерия Æther: 22 ноември – 14 декември 2019

Аксиния работи между изкуството и микробиологията, създавайки на повърността на предметите микроорганизми със свой собствен живот. И така забързва процесите, които ги унищожават. По този начин те вече не са жертви на времето, а произведения с нов смисъл.

*

ДИХАНИЕ Изложба на Джон Демос, галерия “Synthesis” (21 ноември 2019 – 4 януари 2020)

Дървото е праобраз на човека. Гората е праобраз на обществото. В серията „Дихание“ Джон Демос събира над шестдесет черно-бели фотографии на дървета заснети в продължение на повече от двайсет години.