С изключение на една дама, омъжена за тъмнокож, синът ми и аз бяхме единствените бели в баптистката църква на Main Street и 7-а улица в Шарлотсвил, малко след девет и половина сутринта, навън беше непоносимо горещо, вътре – прохладно. Знаех, че ще бъде така – по-нагоре по същата улица, на пресечката ѝ с 13-а, се издигаше университетската баптистка църква, където пък имаше само бели. 

Не вярвах на това условно деление, когато ме предупредиха. Едва, когато видях се убедих.

На 7-а улица, в църквата с тъмнокожите, трима музиканти се разсвирваха, ако така се нарича поддържането на ритмична мелодия под приказките на един от присъстващите. Всички посрещаха всички, не беше ясно кой е отговорен за службата. После три дами застанаха най-отпред и започнаха да се разпяват, ако така се нарича, макар да пееха прекрасно. Други хора влизаха и църквата се пълнеше за службата в 10.30. Новодошлите се поздравяваха с останалите, включително и с нас. Но не дежурно поздравяване. Включваше казване на име, на колко години е малкият, как сте, без излишни въпроси от коя страна идвате и какво правите тук. Просто усмихнат неделен разговор.

След това един господин заговори по микрофона. После дамите запяха. В един момент пасторът прекъсна, погледна все едно към мен и каза – да поздравим гостите ни днес. Оказа се, че има още една бяла дама с детето си, очевидно дошли след нас. “Да поздравим гостите ни днес” пак не беше дежурно. Започнаха да идват, един след друг. Подаваха ръка. Бонбонки за малкия. Здрависване, как сте, glad to see you.

След това се върнаха към службата. А аз започнах да разбирам какво значи “църковен колан”. Почувствах се добре.

Тази неделя сутрин станах рано, защото беше горещо, но и защото в неделя трябва да се става рано, когато си в Америка. Чарът на дебелите неделни вестници е незаменим, а когато към тях добавите и място за хубаво кафе, добро еспресо, възглавницата е нещо, от което трябва да избягате най-късно в шест сутринта. Добре – нека да е в шест и половина. Но най-вече станах рано, заради църквите.

Хотелът ми в Шарлотсвил се намираше на 1309 Main Street – номер, който помнех, тъй като пощенският ми код от детските софийски години също беше 1309. Бях намерил хотела предната вечер, установявайки, че точно за този град съм пропуснал да направя резервация. Хареса ми кафе машината в лоби бара на титулната снимка на сайта, дори не видях останалите подробности – къде се намира, какво се случва около него. В този период от годината цените бяха разумни. Студентите ги нямаше. Туристите бързаха за други места.

Съдейки по малкото все пак присъстващи туристи в лоби бара, забързани за къщата на Томас Джеферсън или връщайки се от нея, помислих, че повечето отсядат в хотела, а и в града, заради това. Президентите Джеймс Монро и Томас Джеферсън са от Шарлотсвил, в града е и University of Virginia. Аз отседнах там, защото пътят ми минаваше през този град нарочно, а пътят беше начертан от книгата Deep South на Пол Теру, която препрочитах вече няколко пъти, твърдо решен да следвам стъпките на Теру в дълбоката южняшка американска провинция. И тъй като нарочно исках да съм в Шарлотсвил и нарочно в неделя сутрин – ето ме, бях там, заради църквите.

Църквите са странни географски информационни единици. Навсякъде са. Всеки път, когато пътят позволяваше и свървах от магистралата по малките пътища на дълбокия американски юг, ме впечатляваше точно географското разположение на църквите. Бяха много, бяха всякакви, имаше актуален календар на всяка и очевидно нещо се случваше. После разбрах, че това е “църковният колан”. Той работеше двустранно – като при панталон. Ползваш го, за да не ти падат гащите, ама и самият колан стяга. Така и тук – хората имаха необходимост от колана, той стяга редиците, при това не само в неделя. Но и самият колан осъзнава ролята си. Да стяга.

Нямаше с кого да си говоря за църкви на покрива на хотела, затова в събота вечер реших да се отдам на кулинарни вълнения. За първи път не толкова успешни, впрочем, тъй като храната на юг в Америка не е като храната, която си представяте за Америка. В повечето случаи беше вкусна, ама наистина. Този път не толкова.

На покрива на хотела имаше спортен-бар-ресторант-на-открито, който даваше чудна възможност за изследване на центъра на 50-хилядното градче отвисоко. Ако Шарлотсвил е един от най-добрите малки градове за живеене в Щатите, както твърдят класациите, а студентите от университета не са в града, няма сесии, няма придошли, сега беше моментът да разбера има ли живот тук, или е поредното студентско градче, което не тупти в отсъствието на младите. Ресторантът на покрива сервираше малки разядки, няколко на брой, които изглеждаха апетитни, но не бяха задължително такива, тъй че в един момент реших, че просто ще си остана гладен и ще хапна пица на улицата. Иначе предястията звучаха добре – Kennebec Potato Chips (със синьо сирене и лук), Johnny Cakes (чедър, домат, малина и чили сос), Local Chevre (козе сирене, копър, цвекло и грозде) и разни подобни, които заситиха глада, но малко. Наливната бира също звучеше добре, но и пък и имената отговаряха на качеството, много добра – Devil’s Backbone, Stick it Rye, Three Notch’d Oats McGoats. Не си спомням кои две опитах.

После – ще се пошегувате – да бъда чист за неделната църква, в съботната вечер отидох до обществената пералня. На няколко пресечки от хотела, покрай запуснати или незапуснати средноголеми къщи, някои в колониален стил, други подходящи за барбекю и градински партита (имаше две, шумни), беше Preston Suds – най-близката обществена пералня, отворена до 10 вечерта. Въобразявах си, че там ще има хора, които да поразпитам за църквите в неделя сутрин, ала освен двама-три объркани господа, сякаш пратени насила от съпругите им, които перяха малки количества, нямаше подходящи екземпляри. Preston Suds беше сравнително модерна автоматична пералня с достатъчно видове (размери) перални и сушилня, които нямаше как да ти струват повече от десетина долара, дори и да переш цял куфар. Помня, че сушилната беше 25 цента.

После дойде неделя.

Църквите в неделя са пълни. Обичам да гледам как хората отиват и как се връщат. Думата ми убягва… спретнати може би? Веднъж вътре, убеждаваш се в клишето. Църковният колан работи, пристегнат, но без да отнема от въздуха. Църквата е сърцето на общността, хората се познават, знаят имената на децата си, не се виждат само в неделя, но и поне още веднъж или два пъти седмично. Заедно са, уютно е, има музика и кафе, след това ще обсъдят църковните занимания за децата, после обяд, до следващата неделя. Механизъм, който работи. Църквата е на всеки ъгъл. И на този. И на онзи. В църквата с тъмнокожите навикнах на обръщенията “honey”, “baby”, “dear”, точно както Пол Теру ги описва в книгата си. В църквата за бели, пак учтиви, но и някак стерилни, навикнах на “good morning”. Към 11.30 трябваше да тръгвам. Взех колата от паркинга.

Запалих. За следващия град. По пътя, встрани от магистралите, пак имаше църкви. От онзи, църковният колан.

***

Всички останали истории може да откриете на untaggable.bg