За пръв път от 1981-ва година съм почти безразличен къмотбора, чийто мачове съм посещавал с религиозна отдаденост, започнах да сиприпомням някои футболни приключения, несвързани с Арсенал. А за такива винагимога да разчитам на моя откачен и безкрайно скъп приятел от Лондон – Гари. Товасе случи преди няколко години…

Експлозия след експлозия! Картечен огън,минохвъргачки, ракетни атаки, рояци от хеликоптери, орди пехотинци и бронираниколи! Всички те преследват един-единствен човек – супергероя Джон Рамбо. Негообаче, не го лови нито куршум, нито шрапнел, нито дори ядрена ракета. А когатотой се развърти, само за секунди дави в кръв цели батальони… и така впродължение на два часа, почти нонстоп…

„Този пич няма да издържи и две минути, акодойде на Милуол”, подмята съвсем небрежно моят добър приятел Гари, минавайкипокрай телевизора, на път към кухнята, където има бира. „Между другото,довечера играем с Ориент и всеки притежател на сезонен билет може да вземе ощеедин човек със себе си, срещу символичната сума от пет паунда. Искаш ли дадойдеш?”, добавя той.

Замислям се. До този момент години наред бяхдавал между 35-60 паунда на мач, следвайки моя любим Арсенал навсякъде – отЛондон до Мидълзбро (което ена майната си) и обратно. Пет кинта ми се виждат направосмешни, пък било то за футбол две нива под Премиършип. Не че в Стоук играяткато бразилци де…

Преди това бях гледал Милуол на живо самоведнъж – в Кардиф, през 2004-та, когато играха единствения си финал за ФА Къп,загубен с 0-3 от Манчестър Юнайтед. Докато отборът им ядеше пердах на терена, потрибуните феновете от Лондон категорично обезличиха масите привърженици в червено,наблюдаващи Роналдо и компания с хладната резервираност на театрална публика. Всектора на Милуол се вихреше безкомпромисно парти, песните не секваха, а сепреливаха една в друга, като след всеки втори „поздрав” към противника,гръмваше емблематичната за този клуб и войнствените му привърженици:

No one likes us, no one likesus

No one likes us, we don’t care!

We are Millwall, super Millwall

We are Millwall from The Den!

Никой от тях не очакваше победа, но всички сепогрижиха пътешествието до уелската столица да бъде паметно и весело. Мнозина дориси бяха наели лимузини за случая (когато сте група не излиза много скъпо), поддържайки имиджа на лондончани като „надути южни лайненца, надменни кокни копеленца”, мразени от цялатапровинция.

Ето че сега имах шанса да отида на The New Den – право, както секазва, „в бърлогата на звяра”. Всъщност феновете на Милуол наричат новиястадион с името на стария – The Den, защото разстояниетопомежду им е незначително. Той се намира в Бърмъндзи, югоизточен Лондон,недалеч от доковете. Единият от пътищата, водещи там, минава през онзи прочуттунел, познат от филми като Футболната фабрика, на който с боя е написано Върни се обратно сега!

Аз обаче съм с Гари, който познава местните, иосвен това не съм привърженик на Уест Хям – кръвният враг на „лъвовете”. Катопо-млад Гари е бил доста палав, участвайки в не една хулиганска проява заедно схората, изобретили така-наречената „Милуол тухла” – увита във вестник тухла,използвана срещу врага. За хулиганската история на Милуол могат да бъдатизписани книги, но това е друга тема. А и времената вече са други и ОбединенотоКралство е лабиринт от видеокамери, броят им на британска земя е между 4 и 6милиона!

Съответно ако ти се прииска и ти да бъдешРамбо, шансовете да те хванат са 99%, а в новия век вече няма да се отървеш спарична глоба и строго мъмрене – сега наказват със затвор.

Милуол е кварталенклуб и местните се гордеят с това. „Едва ли ще срещнеш фен на Милуол от Китайнапример”, казва ми човек, с когото се запознаваме в една от кръчмите около стадиона.Всъщност това не е пъб, а по-скоро старомоден клуб на работниците, къдетоцените са максимално ниски и всички се познават помежду си. “Не сме печелилипочти нищо, но се гордеем с нашия клуб и като фенове сме много сплотени –продължава той. – В този район човек не става привърженик на Милуол, а се раждатакъв. И когато навлезе в пубертета, не започва да носи фланелки на МанчестърЮнайтед само защото са шампиони, а продължава да ходи на Милуол с приятелитеси.”

Той ми подаряваедин брой на No One Likes Us, списание писано от фенове,за фенове. В него някои от най-заклетите привърженици на Милуол изказват мненияза всичко актуално около клуба. Има и карикатури, вицове за Уест Хям и ретросекция, защото хората ценят историята си, макар да не е окичена с трофеи. Авторските материали са на високо ниво, чувството за хумор – също.

Когато отиващ на Милуол, футболният мач е само една част от преживяването. Преди всичко това е социално събитие, повод да се видиш с приятели и да сепоразчорлите. Още повече, че по стара английска традиция повечето от мачоветена Милуол започват в класическото три следобед в събота – нещо, рядко срещано вПремиъпшип тези дни. В Бърмънзди обичат традициите и мнозина все още се придържаткъм старомодното меню от желирана змиорка (традиционна за източен Лондон още отХVIII век) и бира преди мач.

След близо два часасоциализиране с местните, се замъкваме през квартала към The Den. Случили сме на лондонско дерби между „лъвовете” и ЛейтънОриент, при това на вечерно осветление. На влизане в стадиона чуваме „Lalalalalalala! Oh lalalalalalala! Oh there’s onlyone team – Orient!” от хилядата гостуващи фенове в червено и бяло зад едната врата.Тъкмо тогава обаче излизат двата отбора и от централната уредба гръмва химнът на Милуол “Let Them Come!” Десет хиляди гърла запяват гордо:

Let ’em come, Let ’em come, Let ’em come, Let ’em all comedown to The Den,

Let ’em come, Let ’em come, Let ’em come, We’ll only have tobeat ’em again!

„Обикновено има по10-12 хиляди на мач – казва ми Гари, и добавя: Навремето идваха повече, носега половината са наказани да не стъпват на стадиона!”

Мачът започва смълниеносно темпо, домакините в синьо-бели екипи се хвърлят за всяка топка,решени на всяка цена да отбележат ранен гол. За минута-две пред вратата наЛейтън ври и кипи! Всички очакваме неизбежното и… в 12-та минута резултатътвече е 0:3 в полза на Ориент! Гостуващите фенове пеят подигравателни песни,което естествено дразни местните. „Пейте, пейте… Да видим после как ще сеприберете у вас! Ако не бяхa чак на втория етаж отсреща, щяха да видят тияпосерковци”, смеят се насядалите около мен Милоуол хора. Местните обаче, освен чувствоза хумор, имат и достойнство, и моментално дават на своя отбор да разбере, чеподобен резил е неприемлив. Макар да сме в така-наречения „семеен сектор”, туки петгодишните хлапета крещят: „Wakeup Millwall, you fucking cunts!”

Видимо разтърсениот трите бързи гола и от гнева, заливащ ги от три страни, играчите в синьо сехвърлят като обезумели за всяка топка – хвърчат лакти, бутони, шпагати, пукаткости! На моменти е направо комично колко пренавити са Милуол и всяка камикадзепроява предизвиква смях и аплодисменти от трибуните. Иначе футболът, койтопрактикуват, е изумителен – средна част на терена сякаш не съществува за тях. Топкататръгва от вратаря към защитниците, които бързат да я изритат с всички силинапред към нападателите. В този смисъл схемата на Милуол в мача е горе-долу1-4-0-2, плюс четирима напълно излишни халфове. Сега разбирам защо билетът миструваше само пет паунда!

За сметка на тованякои от коментарите сред публиката са направо шедьоври. През второто полувремеМилуол бързо връща два гола и дори един 80+ годишен дядка зад мен става, за дапокаже триумфално среден пръст на гостуващата агитка. „Бил съм се срещуесесовци през Втората световна – казва ми той – почти толкова трудно беше,колкото да гледаш Милуол.”

За жалост краткиятподем на домакините приключва, когато вратарят им Лени Пиджли прави идиотскагрешка, благодарение на която играещите по-техничен футбол Лейтън Ориент повеждатс 2:4.„Какво очакваш от бивш играч на Челси”, хили се Гари, докато феновете нагостите правят серенада на омърлушения Пиджли: „4-2 and it’s all your fault!”

В крайна сметкасрещата завършва 2:5, а на излизане виждам как някои от местните пубери се опитват дапредизвикат полицията на бой – КОННАТА полиция! Трябва да си доста откачен, зада ти хрумне нещо подобно. „Някои неща тук никога не се променят”, езаключението на развеселения от инцидента Гари, а аз си мисля, че отново бихпосетил Шоуто Милуол!