Иво Иванов е много неща – спортен журналист, радиоводещ, баскетболен треньор, писател, съпруг, баща и ред други неща, всичкиобединени от гръмкия общ знаменател на величието. И преди да сте започнали давъртите очи, спрете. Защото само онзи, който не го е срещал все още, не енаясно, че Иво Иванов е един от малкото останали велики мъже – онези, които несамо вярват в доброто, но и работят здраво за неговото съществуване иразпространение. Срещам се с него и това лято, когато той отново се връща вБългария. Всяка година по същото време. След срещата с него, както винаги, сечувствам озарена от нещо чисто.

Иво, запоследните две години много хора научиха за теб и за историите ти. Дори такива,които не са фенове на спорта. Но си представи, че в момента говориш нанепознати, които те виждат за пръв път. Кой си ти?

– Преди години се натъкнах на странна постройка на улица Мейн в Канзас Сити. Бяла многоъгълна сграда с неправилни форми иособена фасада. Архитектурата беше много нестандартна и дори леко комична:сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател от далечното минало се беопитал да надникне в бъдещето. Напълно липсваха прозорци, но затова пъксградата се радваше на всеотдайната прегръдка на дълга тясна тераса. Бяхметръгнали с двама състуденти да гледаме току-що излезлия на екран филм на РобРайнър Доблестни мъже. Въпреки чебяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за постройката, освен че е църква.Храмът дишаше… имаше характер и ме дърпаше безкомпромисно към себе си. Не съмархитект, разбира се, но съм активен консуматор на архитектура, така че решихда се отбия в църквата и да разбера за какво точно става дума. Бях зашеметеноще във фоайето. Трудно ми е да опиша вътрешното пространство – усещането за движениев стените на параклиса,изумителния фойерверк от многопластови нива,закачливите преградни плоскости и неочакваните ъгли, където те се срещаха.Веднага си дадох сметка, че става дума за архитектурен шедьовър.

Оказа се, че църквата е дело на легендарнияФранк Лойд Райт и служителката в офиса ме посъветва да изчакам половин часчистача Джефри, който знаел много за постройката, бил на самото ѝ откриване ищял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха на кино. Аз останах дачакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, кашлящ, но лъчезарен старец мипоказа дори най-малките тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо обширнасграда. Разказа ми и толкова много лични, интересни истории за нея, че храмътпридоби ново органично измерение, бързо надрасна купчината строителниматериали, от които се състоеше, и се настани завинаги в душата ми. Това не беобикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо повече.

В разгара на Втората световна война не е ималодостатъчно средства и техника, за да бъде реализиран напълно футуристичниятдизайн на гениалния архитект. Според Джефри снопове мощна светлина е трябвалода изригват вечер от специална площадка и минавайки през перфорирания купол нацърквата, да раздират нощното небе. В мрака на един безумен исторически периодРайт е искал да изпрати лъчите на символичното си послание до нас – хората набъдещето, на които е разчитал да изберат светлината пред непрогледната нощ натрета световна война. Докато ме развеждаше, Джефри сякаш се бе превърнал вентусиазирано момче, облечено в тялото на старец. Лицето му сияеше, когато миказа, че сега, цели петдесет години по-късно, известен архитект на име ДейлЕлдърд се е заел да завърши дръзката концепция на Франк Лойд. Тръгнах си отцърквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо истойностно. От тогава съм ходил в храма многократно, но никога повече не видяхДжефри. Година по-късно пък прочетох във вестника тъжната новина, че ДейлЕлдърд е загинал в трагичен инцидент в студиото си. Проектът му обаче явно вечее бил набрал инерция, защото малко по-късно четири величествени лъча синясветлина изригнаха от купола на сградата директно нагоре към мастиленото небе.Казват, че се виждали от двайсет километра разстояние. Сега всеки път, когатоминавам покрай църквата, си спомням с усмивка за стария младеж Джефри, захубавото послание на Франк Лойд Райт и също така… за великолепния филм Доблестни мъже, който гледах по-късно навидео.

На тези читатели, които за пръв път посягаткъм текстовете ми, бих искал да кажа, че има смисъл да ги четат, но само ако саот хората, които биха се отклонили за малко от пътя си, за да влязат вцърквата. Киното може да почака. Нали рано или късно филмът ще излезе на видео.Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е параклис… снеправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство. И самиятживот е неговият гениален архитект. И в крайна сметка това, за което искам да помолячитателите, е да ми разрешaт да бъда техния чистач Джефри и преди да съм изчезналнякъде във времето, да ги хвана за ръка и да ги разходя из най-потайните,отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм.Дори когато тъне в непрогледен мрак, някъде над него има светлина. Така ми сеиска да я открием заедно.И така ми се иска да повярвам, че няма да съжаляват.

Кога запоследно мечта за нещо и какво беше то?

– Наскоро взех под наем една 30-футова караванаи тръгнах със семейството на импровизирано пътешествие из безкрайния и дивамерикански запад. Изминахме повече от 10 000 километра, които вдишахме на еднаголяма, колоритна, незабравима асфалтова глътка. В последния момент съвсемимпулсивно реших да взема с мен и нашето кучето Хани – златен ретрийвър, без който не мога да си представя последните десет години отживота си. Казах си, че никога не е била извън нашето малко градче и съссигурност ще ѝ е по-приятно в колата отколкото в самотния ни дом. Според съвсемгруби изчисления това същество е по-благородно, интелигентно и лоялно от105-107% от американския Cенат. Обикаляхме каньони, пустини, мегаполиси,тихоокеански крайбрежия и какво ли още не и навсякъде оставяхме кучето да тичаволнo и щастливo. Още в началото Хани установи, че кракът ми пада под точно определенъгъл върху педала на газта и прекара цялото пътуване с глава подпряна малко надколяното ми. Големите и мъдри очи и ме караха да се чувствам виновен тогава, когато дясната ми ръка не галеше главата ѝ.

На връщане се оказахме на едно шокиращосамотно шосе минаващо през огромен индиански резерват в Южeн Колорадо. Нямашеникакви коли! Никакви! С часове! Никакви хора! Никакви къщи! Нямаше доридървета. Никакъв признак на живот. Само прав, дълъг път и тишина. Всички вкараваната, като изключим Хани и, слава Богу – мен, бяха заспали. Получих много страннотоусещане, че не ние се движим, а пътят под нас. Стояхме на едно място със 130километра в час. Сякаш излязох от тялото си и видях колата от птичи поглед -застинала върху голямата, монотонно напредваща шосейна пепелянка в някакъвпост-апокалиптичен свят, в който вече няма хора, суета, амбиции, минало ибъдеще. Имаше ни само нас – последните хора и последното куче на земятазастинали в един подвижно-неподвижен момент. И знаеш ли, Деси, казах си че трябва да го запомня този миг, даси го сложа в кутийката за ценни спомени, защото бях щастлив по много особенначин. Не знам как до го опиша и може би не трябва да се опитвам. Но колко ехубаво да имаш близо до себе си съществата, които обичаш и… пътя.

Пита за какво съм мечтал за последен път. Това е повтаряща се напоследък мечта илипо-скоро будно сънуване. За последно беше само минути преди да започна даотговарям на този въпрос. Трябваше да пиша нещо свързано с работа и мозъкът миблокира. По дяволите тази работа! – казах си и се пренесох пак в онзи момент вКолорадо. Представих си, че нямам дом, офис, сметки за плащане и задължения. Чесме продали и подарили всичките си материални котви и сега живеем в старатакаравана. Че най-после сме опростили тази каша наречена живот и сме япревърнали в опияняваща безотговорност. Че просто завинаги ще обикаляменепознати, екзотични места в търсене на неподвижни моменти. Че резервоарът нинякак си винаги ще бъде пълен. Че главата на Хани винаги ще бъде там на дяснотоми коляно, а аз ще галя главата и. Че не си е отишла тихо и без болка двеседмици след като сме се прибрали от дългото си пътуване. Не е ли влудяващонесправедливо че кучетата живеят седем пъти по-малко от най-добрите сиприятели?Та такава е последната ми мечта, Деси… Имам чувството, че ще сенатъквам на нея често в живота си.

Всичкитвои истории звучат почти невероятно, въпреки че са съвсем реално случили се.Как попадаш на толкова добри и силни хора? Аз не срещам много такива често, дане кажа изобщо.

– Ами, не е така, Деси! Срещаш се! Аз вечепознавам някои от твоите приятели и те са точно такива хора. Всеки човек еединствен по рода си и притежава поне една изумителна история, а всякаизумителна история е носител на важни, общочовешки изводи. Изводи, които могатда бъдат от голяма полза на други единствени по рода си хора и да им помогнатда изградят своята изумителна история. А героите на които се натъквам… тенаистина често са невероятни хора и сагите им звучат неправдоподобно. Знаеш ли,Щатите са подслонили много интересен фенотип. Мисълта ми е че в тази странасякаш има повече личностни крайности и в това като че ли има някаква логика.Кои са хората, които оставят всичко за себе си? Роднини, познати, корени, дом?Които са готови да започнат от нулата? Те или са много отчаяни или много смели.Или престъпници или много талантливи. Или бягащи от нещо опасно или стремящи секъм нещо ново. Техните наследници носят същите гени. Америка е страна накрайности. Много силни хора и много слаби. Техните истории са навсякъде и чакатда бъдат разказани.

Спомняш лиси този цитат от „Майстора и Маргарита“:

— А сега ми кажи защо говоришнепрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!

— Всички — отвърна арестантът, —зли хора на света няма.

Той минапомня за теб. Звучиш като човек, който вярва силно в доброто у хората. Товасъзнателен избор ли е, или естествено родило се състояние?

– Хммм… признавам че не помня цитата от това вълшебнопроизведение, но фактът, че ти го помниш е латмус за това що за човек си тисамата.

Да, няма съмнение, че вярвам в доброто начало. Може би не енай-разумният или рационален подход към живота. Едва ли е съзнателен избор. Повсяка вероятност, както всичко останало е комбинация от предварително кодираниаминокиселини и влияние на средата. Гените, родителите, приятелите, учителите,спорта, музиката, литературата – те са виновниците и събрани заедно се наричат манталитет.Може пък да съм се натъкнал на някакъв магьосник-готвач като малък: едналъжичка оптимизъм, щипка наивитет, резенче хуманизъм, чашка обезсолена вяра вхората и ето че съм се получил аз – болезнено идеалистичен, непоправимодоверчив и може би дори глупав.

Какви савпечатленията ти от съвременната българска литература?

– Крайно положителни! Днес българскаталитература преживява безпрецедентен ренесанс. Бъдещето и е толкова ярко, че вмомента ми се налага да пиша този отговор с тъмни очила. Господинов, Зарев,Карабашлиев, Божинов, Делчев, Томов, Попов, Русков, Пенков, Бърдарев, ЗлаткоАнгелов, Дилова и много много други. Това са все виртуозни словоплетци и най-вечемислители с оригинални идеи и свой собствен глас. Писатели на световно ниво, откоито се възхищавам. Фактът, че нямаме носител на Нобелова награда залитература е критика не към родните писатели, а към нобеловия комитет. Журитотрябва да си отвори очите и да разбере че нашата малка страна е литературен кошер,в който творят изключителни автори. Освен това, всеки ден се натъквам и намлади хора, които сега започват да пишат, но е повече от ясно че в тях стоятненаписани дормантни шедьоври, които някой ден, много скоро ще видят бял свят.

А самиятти как и кога започна да пишеш? В какви жанрове си опитвал?

– Започнах да пиша като невръстно дете – изцялоза себе си естествено. Не споделях писанията си с никого. Помня, че пишехнякакви много сложни, заплетени истории. За съжаление или може би за щастиевсичко това е загубено завинаги. Помня някакъв абсурден полу-разказ,полу-роман, в който главният герой беше една костенурка на име Радослав.Абсолютно всички останали герои, включително злодеят бяха контрольори вградския транспорт. Привидно безумната фабула всъщност имаше относителнонормално обяснение, но това е дълга история. Първият път в който някой другосвен мен е чел нещо написано от мен, естествено, бе учителката ми политература в 133 ЕСПУ – другарката Андонова. Тя бе и първият човек, който можеби забеляза афинитета ми към есеистиката и ме поощри. По-късно попаднах надруги учители, с които взаимно си съкратихме живота, тъй като аз бях крайнонедисциплиниран и неконтролируем. Иначе за пръв път прописах в медиите впред-интернетната епоха, благодарение на вестник Старт. Тогавашният заместник главен редактор Климент Величков ме покани да пиша за американски спортове, до коитоимах достъп (майка ми работеше в Американското посолство). Пробвал съм различни жанрове – дори поезия ифантастика, но…тези неща никога не са видели и няма да видят бял свят.Единствената фикция, която съм публикувал бе разказът Беседката в тазгодишниясборник на Сиела Обича ме, не те обича. Има огромна вероятност, той да сиостане и последният. Винаги съм се опасявал, че хората няма да реагиратположително на моето изкривено разбиране за художествена литература.

Някогаобмислял ли си да напишеш роман?

– Имаше такъв работен проект, от който засега сеотказах поради горепосочената причина. В него обаче има елементи и идеи, коитоми се струва че имат някаква стойност и малко ме е яд, че навярно ще бъдатизгубени завинаги заедно с моето преселване във великите ловни полета.

Знам, ческоро се очаква излизането на твоя нова книга. Разкажи ми повече за нея итекстовете вътре?

– Всъщност тя не е нова. Става дума за първиятми сборник Отвъд Играта, койтовключва статии писани предимно за 7 дниспорт в периода 2003-2008 година. Просто книгата беше в много малък тираж ипонеже е библиографска рядкост, издателство Ваконреши да я преиздаде в нов, подобрен и разширен вариант. В нея попаднаха и някоитекстове от последните две години. В такъв аспект тя не е тотална крачка назади сигурно би трябвало да се казва “Отвъд отвъд играта”. Старите ми текстове сакато че ли по-лаконични и целенасочени. Забелязвам повече сатира. Всъщност можеи да греша. Писал съм ги като за ежедневник, но всичките са искрени – всичкитеса правени със сърце, с идеята че ще стигнат до хора, които биха имали нужда оттях, дори да е само за няколко минути.

Очаквашли, че ще има същия успех като Кривата на щастието?

– Не! Това е напълно изключено.

Спомняш лиси първия си разказ? Кой беше човекът, който те вдъхнови тогава?

– Очакваше се първият ми материал да бъдепосветен на Майкъл Джордан или Джо Монтана, но аз си взех касетофончето иотидох в столичното училище Денкоглу, където учител по физкултура на име МладенМладенов твореше чудеса с оранжеви гумени топки в до болка познатото за нашетообразование куклено физкултурно салонче. Българският баскетбол дължи много натози човек – той бе легенда изваяла някои от най-добрите ни играчи и треньори.На него бе посветен първият ми текст. Колко деца ли са се влюбили завинаги в тази вълшебна игра заради другаряМладенов? Неговият най-голям шедьовър, разбира се, бе собствения му син -легендарния Георги Младенов. Месец-два след като написах материала, другаряМладенов ме откри на един мач в зала Универсиада и ме прегърна. Една от тезипрегръдки, които не се забравят.

Приемаме,че чистосърдечните, милосърдните и силни хора те вдъхновяват. Как ти влияят онези,които не са такива – лошите герои на съвременния свят? Как реагираш, когато сесблъскаш с крайно грозна и несправедлива история?

– Аз се опитвам да вярвам в доброто начало вчовека. Изхождам от тезата, че дори най-лошият човек има нещо добро в себе си,което чака да бъде събудено и активирано. Тази философия за живота става всепо-уязвима в последните години предвид посоката в която се отправи нашияоткачен свят. Прекалено много станаха чудовищата, но аз съм се вкопчил видеализма си и въпреки че пръстите ми се изплъзват се опитвам да се държа занего до последно. Знаеш ли Деси – има хора, които са ме наранявали. Които са севъзползвали от мен и дори са били крайно несправедливи, но…аз все още непреминавам от другата страна на улицата когато ги срещна случайно. Те са хора -и слабостите им са част от човешкото. Срещам ги с усмивка, и поздрав, и надеждаче рано или късно ще направят крачката към добрия човек в себе си.

Ти си единот най-четените български автори в момента. До преди няколко години твоитечитатели бяха основно онези, които бяха попаднали на твои текстове из спортнисайтове. Днес обаче те четат и такива, които изобщо не си падат по спорта. Защомислиш, че ги спечели толкова лесно?

– Това е въпрос, който аз самият си задавам всепо-често. Причина номер едно е, че героите на историите са изключителноколоритни, интересни и вдъхновяващи. Тяхна е вината, а не моя. Имамнепосредствен достъп до интересни теми, които предизвикват екзистенциалниразмисли от само себе си. Мисля си, че всеки независимо мислещ човек би гинаписал по този начин. Аз просто съм в близост до тях и намирам необходимотовреме за да ги разкажа. Причина номер две, ако има такава, е може би факта чепри мен всичко минава през някакъв емоционален филтър, който не съм се научилда контролирам. Дори и да искам да се крия зад думите не мога. Те ми махатмного бързо маската и става ясно колко много дадена история е разтърсиласамият мене. Сигурно, така е трябвало да бъде. Болезнената чувствителностопределено не прави живота на човек по-лесен. От друга страна, явно е от ползаза самите разкази. Деси, читателите според мен усещат когато човек е искрен.Моята искреност е неволна и това като че ли дава нещо в повече на историите.

Има лиизгледи да издадеш сборник с текстове на английски език?

– Бих искал. Имаше дори и интерес от едноиздателство отвъд океана. Започнах да ги превеждам, но се натъкнах на неочакванпроблем. Оказа се, че трябва да напиша всяка история от самото начало.Механичният превод беше разрушителен. Английският има друга мелодия,идиоматичност, ритъм и т.н. Преведох два материала и като ги погледнах сехванах за главата – бяха неузнаваеми. Ще ги напиша отначало на английски.Трябва ми само време – нещо, с което засега не разполагам. Някой ден…

Отвъд Играта се издава от Вакон и струва 16 лв.