Във второто издание на “Експертен коктейл” – рубрика за критично мнение относно актуалните изложби и събития в столицата, си говорим с Надя Тимова. Какво видяхме, какви емоции предизвикаха у нас, какво мнение изградихме за това кое е добро и кое не от случващото се по време на празниците в края на годината и началото на следващата, можеш да прочетеш по-долу.

Надя Тимова завършва “Изкуствознание” в Националната художествена академия, София. Тя е куратор и се занимава с критика от 2003 г. От тогава пише за различни издания, включително и над 10 години за вестник Култура. Кореспондент е от Париж, където живее от 2006 г. до днес. Паралелно с това има собствен бизнес свързан с търговия на мебели, с колекционерска стойност. Може да ви е позната с острото си мнение по редица културни въпроси. Хващаме я за празниците в София, вече обиколила актуалните изложби за да сподели експертното си мнение.

Мартина Стефанова: Ти си куратор и критик. Харесва ми как винаги имаш независима позиция. Живееш в Париж и това ти дава свобода и различен мироглед. Какво видя в София?

Надя Тимова: Ще се постарая да коментирам някои от изложбите в столицата не по обичайния за мен начин – взискателно от позицията на критик, а по-скоро с погледа на обикновен зрител. Защото от известно време ме интересува именно неговата гледна точка.

Започвам с изложбата в Софийския арсенал – музей за съвременно изкуство (САМСИ) – “Свободата тук и сега”, проект на Лиляна Караджова и Димитър Стоянович (5 декември 2018 – 27 януари 2019).

изложба: “Свободата тук и сега”, артисти: Лиляна Караджова и Димитър Стоянович, архив: Софийския арсенал – музей за съвременно изкуство (САМСИ)

Самата изложба не е лоша като изначално намерение и логичен човешки порив, но намирам за твърде банално и безинтересно продължена. Няма да спестя критиката си тук, защото това е инициатива с общественозначими личности. Такива са и създателите й, които препоръчително е трябвало да се консултират с професионалисти за това как да реализират намерението си и придадат не само оригинален, но и добре конструиран визуален облик. Въпреки че темата е социално ориентирана и е представена като проект, тя е публично презентирана под формата на изложба в пространство за излагане на визуално изкуство. А аз особено много държа на това.

изложба: “Свободата тук и сега”, артисти: Лиляна Караджова и Димитър Стоянович, архив: Софийския арсенал – музей за съвременно изкуство (САМСИ)

Мартина Стефанова: Какво именно предизвика у теб това усещане, какво не ти достига тук?

Надя Тимова: Прави ми впечатление, че до този момент в нашето общество почти всички теми се коментират по един твърде „употребяван” начин. Тоест, лишени до голяма степен от креативност и оригинален подход. Безспорно, но парадоксално, проблемът и темата за свободата и въобще свободите са особено актуални днес в ситуацията на широко развихрило се социално лицемерие, подплатено с шаблонизирани норми на поведение. Особено важна е и в нашата действителност, като акцентът пада върху медиите. Аз наистина бих искала да знам как разсъждават нашите обществени лица. И до голяма степен останах лично разочарована от твърде честото и очевидно използване на клишета. Не, че е толкова погрешно и осъдително да си служим с тях, просто в един подобен проект аз лично очаквам много повече от тези хора. Отделно, банално ми е представянето на тези лица в познатия ни най-вече от киното затворнически „фон”, нелепо ми е обяснението за ползването на фотографска лента и изтъкването на нейните психологически възможности… Подобно обяснение би подхождало по-добре на човек, интуитивно усещащ неубедителността на своя метод и защитаващ своето не добре и докрай обмислено решение. Аз бих предпочела една по-изчистена от пояснителност, стигаща да директни намеци визия, бих създала някакъв вид връзка между изложените от авторите им виждания, която да провокира зрителя да разсъждава и дори води диалог. Този документален тип презентация е вече премного използван. Въобще бих се опитала да сътворя нещо с този материал, вместо да го предложа на публиката в този скучен вид. Тази изложба-проект не успя да ме развълнува, нито да ми даде отговор, нито да ме настрои за особен размисъл.

Мартина Стефанова: Наистина, темата за свободата на словото е все по-актуална, но как говорим за нея, до колко изказваме силна позиция, бунт или правим просто красива изложба, са част от въпросите, които възникват.

Преминаваме към пространството на Войн де Войн – Aether. Тук проектите вървят с голяма динамика. От изложби до модни или музикални събития, но всичко през призмата на съвременното изкуство. Попадаме на модната дизайнер Антония Пашова (Tochka) и нейния проект “Before & After/ Trans Healing Method” (7-14 декември 2018), която цяла седмица гостува на мястото, придавайки нови значения на старите дрехи. Какъв е твоя коментар за проекта и пространството, макар и за кратко, там?

Надя Тимова: Гостуването в пространството или т.н. “project space” Aether е един не лишен от смисъл жест на дизайнера Антония Пашова. През престоя си в него тя се бе заела да преобразува аурата на дрехи, оставени или най-често подарени й от хора, които са престанали по една или друга причина да ги обличат. Дрехата е вид обвивка на нашата физическа същност, ние избираме с какво да се „пременим” – вероятно не случаен термин в нашия език. Както ми напомни и самата авторка, дизайнерите, освен с конкретни практични умения, са творци, боравещи с емоции. Формата, цвета и триизмерния силует са техните изразни средства за внушение, което на практика не ги прави различни от останалите визуални артисти. Допадна ми идеята за създаване на нов и различен бъдещ живот, посредством промяната на кода и формата. Дрехите на финала на няколкодневния й проект се превръщат успешно в обекти, увековечени за историята, превърнали се в артефакти. Харесах замисъла, въпреки, че проектът на етапа, в който го видях обещаваше малки технически слабости при крайното си изпълнение.

артист: Антония Пашова (Tochka), проект: “Before & After/ Trans Healing Method”, архив: Aether

Мартина Стефанова: За първи път ли идваш тук, следиш ли пространството и какво ти е мнението за него и работата му?

Надя Тимова: Като цяло харесвам Войн де Войн и това, което прави. Има достатъчно опит, напипва интересни теми, „остър” е и в намирането на акцента. Харесва ми това, че предоставя платформата си за изява на автори от различно ниво. Aether е съвременен тип пространство, каквито у нас засега липсват.

Мартина Стефанова: Освен познатите ни галерии, наскоро се появиха и други по-малки пространства, които експериментират със съвременното изкуство и неговите форми. До някъде такава е и галерията на долния етаж към пространството и магазин за съвременна култура Gifted Shop на Валери Гюров от Трансформатори. В момента там е изложбата на варненския художник Калоян Илиев – Кокимото “Y K (You Love Kokimoto)”, (4 декември 2018 – 4 януари 2019). Интересно ми е какво ще споделиш за нея?

Надя Тимова: Малка изложба на Кокимото в пространството на Валери. Малка и като обем, но и като претенция. Харесвам Кокимото в рамките на нашата артистична действителност, но имам чувството, че в случая прави някакви компромиси съв своята работа. Прекалено много залагащ на комерсиалния образ и послание, лично според мен, той рискува да стане скоро безинтересен. Освен ако стратегията му не е да се утвърди единствено като комикс артист, налагащ стриктно много конкретна визия. Мисля, че той може много повече и се надявам това му представяне да е било просто някак между другото.

артист: Калоян Илиев – Кокимото, изложба: “Y K (You Love Kokimoto)”, архив: Валери Гюров

Мартина Стефанова: Често като говорим за съвременно изкуство подминаваме „конвенционалните” галерии. По пътя към следващите изложби се отбихме през галерия Нюанс. Какво ще споделиш за там?

артист: Илия Иванов, изложба: “Галактически пейзажи и други фантазии”, архив: галерия “Нюанс”

Надя Тимова: В галерия Нюанс видях изложба на Илия Иванов “Галактически пейзажи и други фантазии” (4-13 декември 2018 г.), която не ме разочарова. Въпреки „класическия” й израз на българското съвременно изкуство (имам предвид не съвременното му разбиране от образи, медии и послания, а на онова на все още живи художници), творбите на скулптора Илия Иванов притежават качества, които предполагам биха привлекли средностатистическия ценител и клиент. Вид ретроспектива на провинциален художник, представяща рисунки и бронзови пластики с достатъчна доза естетика, не натрапчиво и бъбриво послание, известна елегантност и премерена доза комерсиалност. Валидирам за подобен род представяне.

Мартина Стефанова: Коментирайки пространства, галерия Нюанс често остава в периферията. Те обаче имат право да бъдат подложени на критика, било то позитивна или негативна, тъй като стоят стабилно на пазара, макар и не за съвременно изкуство. Успяват да генерират не лошо съдържание през годините. Какво е твоето мнение за това?

Надя Тимова: Ако на Запад всяка галерия се опитва да заяви свой профил и утвърди конкретна визия с избрани автори (да речем с експериментални, млади, концептуални или не, утвърдени на пазара модерни или съвременни), то тук такава визия или профил у галериите като цяло липсва. Такъв е и случая с Нюанс. Не виждам стриктна политика или избистрен фокус, показват всякакви художници. В самото пространство е сложно да се представя по-съвременен тип изкуство, предвид интериора, въпреки че и на такова можем да попаднем. Ако рядко коментирам техни изложби, то не е защото не са добри, а защото не попадат в кръга на моите интереси. И все пак, винаги, когато мога ги посещавам.

Ако се налага да обобщя, твърде малко галерии в България имат изграден през годините профил. Но това е сложна и дълга тема, с която се сродяват още редица други логични въпроси, каквито са темите за контекста и неговото развитие, публиката, колекционерите или просто пазара. Мисля, че ако една комерсиална галерия иска да е на ниво трябва да има ясен профил с конкретни артисти, които да не работят с други галерии. Защото не е коректно и професионално. И най-вече да се разбере ясно, че не е редно колекционерите да ходят по ателиетата на артистите и да правят (успешни) опити да им подбиват цените, купувайки директно от тях, а не от галериите-майки.

Мартина Стефанова: Напоследък, като говорим за изкуство, като че ли слагаме акцент върху съвременното. Действително, тук имаме много какво да „наваксваме”. И въпреки това, според мен, в такава „конкурентна среда”, много куратори биха могли да се провокират и да потърсят по-интересни и атрактивни начини за показване на класическо или модерно изкуство, да подберат по-внимателно произведенията, да актуализират начините на тяхното представяне. Например, в момента в Софийска градска художествена галерия има изложба „Нашата живопис в нови насоки” – отражения на новата предметност в българското изкуство през 30-те и 40-те години на ХХ век, (13 Ноември 2018 – 10 Февруари 2019). Макар творбите да са подбрани и подредени по класически начин, по теми: град, пейзаж, лица и нова предметност, самият подбор на произведения прави впечатление и създава нужното естетическо удоволствие като създава усещане за една школа, силно повлияна от Запада по това време, интересен процес в развитието на българското изкуство. Какво е твоето мнение за тази и другите подобни, по-класически изложби?

Портрет на Светослав Минков от Кирил Цонев, 1939 г., архив СГХГ

Надя Тимова: Голямо удоволствие ми доставиха две сходни като тематика и ориентираност изложби на българско изкуство от средата на 20 ти век. След дългата пауза, през която не бях гледала българско изкуство и по-специално изкуство от този период, след дългогодишните обикаляния по западни галерии и музеи, го преоткрих изненадващо и за мен самата. Няма да се впускам в излишни, според мен, паралели между нашето изкуство и неговите западни модели, защото това не е прецедент, а по-скоро постоянен и до ден днешен повтарящ се принцип, ами ще акцентирам на неоспоримите живописни качества на една голяма част от изложените произведения. Говоря за изложбата в Софийска градска художествена галерия с жанрови платна от периода 1930-те и 1940-те, към чието заглавие имам известна критика и затова не цитирам, и изложбата на част от частната колекция на Боян Радев в Националната художествена галерия. В рамките на тези две експозиции лично открих непознати за мен творби от провинциални музеи и частни колекции, които без излишен свян бих нарекла “masterpieces” или шедьоври. Това са изложби, които са важни именно с това, че правят обществено достояние изключително ценни образци на българско изкуство, с които с основание можем да се гордеем. Благодарна съм на Боян Радев за положения труд и вложени средства, в несъмнения му вкус и склонност към откривателство и колекционерство.

Боян Радев

Тези изложби ми дадоха възможност да разбера, че в държавата има произведения, които биха могли да се селектират и покажат с не малка доза гордост в чужбина – нещо, в което до този момент твърдо съм се съмнявала. Няма да се спирам на начина, използван за тяхната информационна презентация пред публиката – прекалено сбити и общи текстове, често боравещи с термини, които единствено изкуствоведите разчитат. Много ми се иска текстовете към изложбите да се опитат да обяснят на хората защо именно и с какво конкретната работа е ценна. Предпочитам да се поеме риска от подценяване на публиката, отколкото от това да се разчита на нейната природна интелигентност. Поне така се правят изложбите в чужбина – с много текстове, написани оптимално на разбираем за всички език.

артист: Ода Жон, изложба: “Сърцевина”, архив: Националната художествена галерия

Не мога да не спомена и изложбата на Ода Жон “Сърцевина” (23 ноември 2018 – 13 януари 2019) на първия етаж на Националната художествена галерия, поради няколко причини. Тя работи с най-старата и една от най-успешните парижки галерии, а в нея се излагат само много големи автори. Тоест, успешна българка с интернационални колекционери – нещо, което не се случва често, а още по-малко не се показва у нас. Аз лично я харесвам, а още повече я харесах след като гледах филма за нея на Камила Пфефер. По отношение на изложбата, лично съм виждала по-близки до моята нагласа творби, но те, предполагам, са отдавна откупени.

артист: Ода Жон, изложба: “Сърцевина”, архив: Националната художествена галерия

Мартина Стефанова: В експертния коктейл е хубаво да споменем и отвъд традиционни за показване на изкуство пространства. Така, например, е работата на живеещата у нас италианска художничка Валентина Шарра “Каменният крал” на първия етаж в Националния природонаучен музей (4 декември 2018 – 6 януари 2019). Харесвам работата на Валентина, тъй като от както завърши магистратура “Скулптура” към Националната художествена академия се фокусира върху камъка, неговата философия и различните му форми, а също така работата в темата чрез различните медии. Това е един добър пример колко всъщност разнообразна и многопластова може да да бъде една, на пръв поглед, класическа тема. Такова е и нейното видео, хипнотизиращо зад разказа и разкриващо новите философии за камъка.

артист: Валентина Шарра, изложба: “Каменният крал”, архив: Националния природонаучен музей

Надя Тимова: Действително, Националния природонаучен музей показва една чуждестранна, но интегрирана в българската арт-сцена авторка и нейната работа, видеото „Каменният крал”. Смятам, че изборът на пространство е повече от успешен, не само защото видеото на Валентина е заснето в най-голямото скално срутище в България „Струпаница”, но и защото залата в музея е повече от гостоприемна за подобен и за жалост рядък тип творби. Видеото ми хареса по няколко причини. Първата, както вече споменах, е подходящия и предразполагащ контекст – нещо съществено за представянето на коя да е творба, втората е самото видео, което за малко, но все пак не прекрачва оптималната си продължителност. Казвам това, понеже видеото в един свой аспект е монотонно, предвид сходните и често повтарящи се кадри. Намирам темата любопитна, малко изследвана и експлоатирана. За мен тя третира проблема за контрола, който преминава от зоната на обективното към субективното и подсъзнателното. Темата на пръв поглед е доста частна, с което рискува бързо да стане отегчителна, но видеото успява да контролира и удържи зрителя пред себе си именно заради тази монотонност, която действа на подсъзнанието, а то познава добре това усещане и стремеж за контрол, а оттам и сигурност. Дали защото Валентина обичайно работи в камък или го е избрала като най-подходяща медия за изразяването на идеята си, скалната среда олицетворява по добър начин нейното послание. Проектът на Валентина Шарра като цяло е мащабен, сериозен като замисъл и вложена работа. Валидирам.

артист: Валентина Шарра, изложба: “Каменният крал”, архив: Националния природонаучен музей

Мартина Стефанова: Минаваме покрай вече фокусираната предимно в съвременно изкуство галерия Credo Bonum. Тук се случват добри проекти, макар че лично напоследък забелязвам някакво „нагнетяване” на творби в това иначе малко пространство, а не винаги за да има силна изложба, количеството е необходимо. Някои работи могат да пречат на цялостната концепция и да бъдат просто излишни. В момента там е изложбата на Венелин Шурелов “SubHuman Theatre” с куратор: Галина Димитрова – Димова (29 ноември 2018 – 11 януари 2019), която от входа впечатлява със своята технология. При по детайлен поглед, се появява именно въпросът, всичко ли си е на мястото и нужно ли е всички показани творби да бъдат там по този начин?

артист: Венелин Шурелов, изложба: “SubHuman Theatre”, архив: Credo Bonum

Надя Тимова: Галерия Credo Bonum представя многопрофилния автор Венелин Шурелов като прави вид ретроспектива на най-добрите изяви на него и платформата му SubHuman Theatre. Започвам с това, че намирам пространството доста неподходящо и притесняващо „живота” на всяка отделна работа на автора. Крайният резултат е объркващ по отношение на цялостното послание и определено вреди  на иначе интересни аспекти от творбите на автора. Може да се допусне, че изложбата няма конкретно послание, а просто иска да покаже множеството от неговите произведения… Аз не съм привърженик на този подход, още повече, когато всяка една от творбите му е натоварена с много и сложни послания, и най-вече трудни за асимилиране придружаващи текстове. Това е изложба, която не харесах.

Мартина Стефанова: Като за финaл няма как да подминем изложбата в галерия Структура „Natura naturans / Природата на изкуството”, (19 декември 2018 – 2 февруари 2019), която чрез тази си изложба смело заяви за партньорството си не с една, а с цели три от най-известните германски галерии. Какво видя там?

Снимка архив: галерия Структура, изложба: „Natura naturans / Природата на изкуството”

Надя Тимова: „Natura naturans / Природата на изкуството” е заглавието на проекта, куриран от Мария Василева. За мен това е добър повод да се обсъди случването на подобни изложби, и най-вече как биха могли те да се реализират у нас. В случая не темата на изложбата ми се струва водеща и основополагаща, въпреки че е супер актуална, а артистите, една част от които много големи имена в света на съвременното изкуство. За мен е голямо постижение, че тези автори стават част от нашия, за жалост твърде изолиран от големи имена културен пейзаж, и впоследствие бих разсъждавала с какви работи са успели да се включат. Защото от опит знам, че е много трудно, особено ако артистът е голям, да го ангажираш за проект, който ще се случва тепърва, още повече в близко бъдеще. Често тези хора намират трудно или пък въобще не намират време да създадат творба конкретно за проекта поради високата си заетост. Затова, по-често трябва да се мисли такъв проект, в който те биха могли да участват, защото работят в конкретната тема по принцип и биха могли да реагират с адекватна творба. В този случай се изисква едно широко интернационално познаване на художници, след което идва и огромната работа по намиране на контакти, разрешения от галерии, съдействие, финансиране и безкомпромисна организация. Много е важно доброто обединяване на различни, макар и от близки „школи” творци в една смислена тема. С две думи, общите изложби са нож с две остриета. В случая изразявам адмирации, проектът се е случил. По отношение на авторите, харесвам повечето от тях, но не крия, че моят фаворит е Алисия Кваде. Това е автор, пред чиито творби съм стояла и обикаляла дълго и в захлас. И не само аз. Без да съм сигурна, бих си помислила, че тя е силно продуктивен творец, предвид активното й участие, макар и чрез представящи я галерии на различни форуми. Михаел Зайлщорфер е артист от листата на голямата и амбициозна парижка галерия Perrotin, но за дългите години, през които лично следя тази галерия, поне в Париж, не съм имала възможността да видя нито една негова самостоятелна изложба. Още една точка за Структура. Много приятни работи бяха предоставили и Йоринде Фойгт и Флориан Майзенберг. Много се надявам тази, а и следващи изложби да провокират интерес у българските им колеги да проучат из основи тяхната работа като принцип, начин на мислене и посока. Защото не е толкова просто, колкото изглежда. Иначе българското съвременно изкуство щеше да изглежда по съвсем различен начин.

архив: галерия Структура, изложба: „Natura naturans / Природата на изкуството”

Мартина Стефанова: Има ли нещо да добавиш? Например, напоследък следя какво правят галерия ONE Monev, които макар строго комерсиални, показват интересни неща, интересни за по-широката публика.

артист: Свилен Стефанов, изложба: „Завинаги изгубени“, архив: галерия ONE Monev

Надя Тимова: Да, през празниците там може да се види още една добра изложба с комерсиален характер. Тази на Свилен Стефанов „Завинаги изгубени“ в галерия ONE Monev (22 ноември 2018 – 19 януари 2019). Какво означава комерсиални – това са изложби, които периодично се организират за автори с техните последни неща, правени специално за поредното им представяне. Десислава Зафирова е избрала принципно да представя Свилен Стефанов като автор, който от своя страна също е избрал да работи само с нея. Това е особено важен принцип на работа при почти всяка западна галерия: тя се грижи за определен брой автори и работи за тяхното представяне, както в собствената си страна, така и в чужбина. В случая е представена предимно живопис, която ако не попадне в дадена колекция, заради конкретно намерение и фокус, то би могло да стане част от нечий интериор. Моите наблюдения от чужбина са, че 90-95 % от закупените, от частни лица (колекционери или любители) творби, се вкарват директно в интериор. Лично харесвам Свилен Стефанов като художник, смятам, че владее формата, посланието и израза. Този синтез постига едно актуално звучене – говори за конкретни неща по амбивалентен начин, което според мен дава свобода на зрителя и възможността да има творбата пред очите си за дълъг период от време.

артист: Свилен Стефанов, изложба: „Завинаги изгубени“, архив: галерия ONE Monev