Донна Анна, музикант и любител на изкуството, събирала гости в основната зала на имение, разположено на върха на хълма Белависта. Стаята се наричала Sala della Musica, навярно заради музикалните инструменти там – две пиана, орган, мандолини, флейта и акордеон. Донна Анна обичала да свири Бетовен и Шопен на гостите си, после четели поезия, а привечер излизали на терасата, за да видят bellavista, хубавата гледка. В къщата често отсядали Артуро Бенедети Микеланджели, истински колос, виртуоз на клавишите, също и Джераломо Калка, художник-експресионист, който декорирал и част от вилата.

Хубавата гледка всъщност е езерото Изео. Красиви градини в близост, лозя, окосена трева, плодови дръвчета, а в далечината – цялото езеро Изео. Белависта.

В предпоследния ден от проекта на Кристо и Жан-Клод The Floating Piers гледката от същата тераса е тиха. Спокойствие и мъничко тъга се разстилат. Остава ден. Толкова лека тъга, че сякаш можеш да я повдигнеш с мислите си. В самия край на терасата има далекоглед, който настройвам, за да видя, но после решавам, че по-добре да говоря по телефона, за да видя по-добре отблизо.

“Изчакайте още два-три часа, не бързайте,” казва ми Умберта Берета, която живее на малкото островче Сан Паоло, където къщата ѝ е оградена от плаващите кейове, покрити с материя в цвят жълта далия. “Идете към 10 тази вечер и утре сутрин рано.”

“Колко рано”, питам.

“Рано. Станете в пет. В шест ще сте там. По това време е толкова красиво. И ще се чуем около обяд.”

Умберта е съпруга на Франко Берета, който е 15-о поколение наследник на фамилията Берета. Къщата им, единствена на малкото островче Сан Паоло, е ключова в реализацията на проекта. Когато Кристо започва да изследва по-задълбочено езерото Изео, разположено в северна Италия, на час от Милано и Верона, той свързва мислено Сулцано с по-големия остров Монте Изола, а след това със Сан Паоло. На малко повече от миля от Сулцано, Сан Паоло е бил дом на монаси и военни, пък и място за срещи. Какви срещи? Всякакви срещи. На монаси, на военни – както стана ясно, но и на дипломати, артисти, островитяни, учени. Фамилия Берета купува острова през 1916 за лятна резиденция. На сутринта на 18 юни резиденцията на Сан Паоло се събуди оградена с плаващите кейове на Кристо и хората можеха да стигнат до къщата пеша. Боси, обути, ходейки, тичайки. Както си пожелаят. “Не ми се искаше да стоя вътре,” разказва Умберта няколко часа след затварянето на The Floating Piers. Излизах от къщата и бях на кейовете.”

И така до 3 юли. Последният ден. Неделя.

Киркегор борави ловко с времето, той е търпелив. Неведнъж пише за изчакването, бавността: “търпение – quod antea fuit impetus, nunc ratio est”, там, където преди са царели дивите страсти, сега цари разумът. “Защо такава нощ не може да продължи по-дълго? Нима Алектрион не би могъл да забрави задължението си, защо слънцето не прояви малко състрадание? Ала мигът вече отмина.”

Когато слънцето залезе, последният ден, беше ясно, че нищо няма да се повтори. Слънцето няма да прояви състрадание. Боговете са се смилили над статуята, изобразяваща жена. Статуята оживяла. Но в неделя е време тя да се вкамени пак.

Съзнателно избрах последните два дни за плаващите кейове. Има лека тишина и можеш да усетиш как нещо си отива наистина. Помня една фраза на Кристо от единствената ми среща с него в дома му в Ню Йорк. Разказваше ми как многото рисунки, които прави преди осъществяването на проект, не могат да симулират реалното: “Защото са разлика от архитектурата или скулптурата, които използват солидни материали, нашите проекти са като живи обекти. Облеклото, платното, това създава динамиката. Така че е невъзможно проектите ни да се симулират. Трябва да погледаш проекта, да го усетиш, да ти бъде топло, а не виртуално топло; да духа вятър, а не виртуален вятър; да се намокриш от водата, това не е като екран на компютъра.”

И после ми каза това, не мога да забравя: “В проектите ни има хумор. Смях. Те са много ирационални. Те са налудничави.”

Хуморът и смехът не могат да бъдат удължени. Няма как. Онзи, който се опитва, той ги убива. Мъчително. Мисля за възхитителната фраза на Моъм, преведена красиво, знам я наизуст, от Иглика Василева: “Ашендън си помисли, че именно това е грешката, толкова често допускана от аматьора хуморист за разлика от професионалиста; пусне ли шега – повтаря я. А връзката между шегуващия се и неговата шега трябва да е като тази на пчелата с цветето – краткотрайна и случайна. Да пусне шегата си и да отлитне.”

Винаги в момент на щастие си задаваш абсурдния въпрос “не може ли да продължи малко по-дълго?” Независимо дали става дума за шоколадова торта, бавна целувка, физическо тяло или концерт на улицата. Да има още малко, да е по-дълго, да се повтори, утре пак, безсмъртие, перпетуум мобиле. Етерналистите ще ни ударят през пръстите, те вярват, че човек се отделя от тленното си тяло, за да получи нетленност и отлети завинаги на друго, неопределено или определено място. Актът на отлитането е акт на края. Или погледнато другояче – на началото. Птицата, изпълнена с копнеж и желание, разперва крила и отлита. Каца на 18 юни и отлита на 3 юли. Тази птица не е Психея. Няма кой да е благосклонен към птицата. Тя отлита на 3 юли. Актът на безсмъртие би бил самоубийствен. Етерналистите ни се присмиват, те вярват в друго, сигурно и бъдещето отдавна е предопределено, сигурно свободната воля е само една илюзия, която наблюдавам часове преди изтичането на 3 юли. Сега. Сега е 4 юли и The Floating Piers, проектът на Кристо и Жан-Клод, който усмихна повече от милион души, го няма.

The Floating Piers е сублимация. Те са тук днес, утре ги няма, но всичко се случва по особен начин – твърдото вещество (220 хиляди полиетиленови куба) няма да премине в течно състояние преди да изчезне, то ще се изпари. Фройд въплъщава еротична енергия в сублимацията, пише за трансформиране на либидото в изкуство; психоаналитиците подчертават, че това е защитен механизъм. Сублимацията е съзряване. Ницше първи пише за сублимацията и то в откриващата глава на За първите и последните неща. И там някъде напомня на хората, които толкоз обичат да слагат на първо място въпроси за произхода и началото, че е възможен и обратен въпрос, поглеждане отзад напред.

Последният ден е по-интересен.

Последният ден е абсолютен парадокс на мислите, емоциите, действията. Дори и да не го съзнаваме, ефектът е покъртителен. Дори времето, което е необходимо (не за реализацията, по-скоро за осъществяването) на The Floating Piers – появили се в главите на Кристо и Жан-Клод някъде в Австралия през 1969 година, случили се някъде в Италия 47 години по-късно. Ако вземем 47 за отправно число, навярно 47 секунди е един момент, съдейки по твърденията, че един момент е нещо между 2.25 и 90 секунди. Един момент и всичко изчезва.

“Едно от най-красивите неща за проекта,” казва Кристо в интервю за WBUR, “е да гледаш как хората не отиват някъде конкретно. Те ходят и ходят, и ходят. Не отиват да пазаруват, не отиват да се видят с приятелите си. Не отиват никъде.” И след това, точно като слънцето залезе на 3 юли, в Инстаграм профила на The Floating Piers беше публикувана фотография на проекта от близък хълм и думите на Кристо: “Хората дойдоха, за да станат свидетели на нещо, случващо се веднъж в живота, никога повече.” 

“Бях до Кристо тогава,” разказва ми Умберта. “И той пак беше щастлив.”

Никога повече е по-силно от началото. Като шегата: “… връзката между шегуващия се и неговата шега трябва да е като тази на пчелата с цветето – краткотрайна.” 

И този залез е един тържествен и дълъг залез, без да е отбелязан с тържество, без да е по-дълъг от предишните залези. Безкраен е като пространството и въпреки това, планините около езерото Изео го ограничават. На нито един часовник не е изписано колко ще продължи този залез, но в съзнанието на Кристо навярно е бърз като един момент, като премигване, като поемане на въздух. Бодлер беше писал, че китайците определят времето по очите на котките, този “дивен часовник”: “Да, виждам времето! Вечността!” И очите им показваха, че идва нощ.

Трикилометровата разходка за никъде по кейовете, широки 16 метра, продължава и по улиците на Сулцано, градчето, от което тръгвате, ако не пристигате с лодка. Там пристигнали Кристо, Владимир Явашев, Волфганг Волц и Джоси Крафт, когато през май 2014 година оглеждали езерата Маджоре, Комо и Изео. Присъствието на двата малки острова – Монте Изола и Сан Паоло – наклонили решението към Изео. Докато били на Монте Изола видели табелка, на която пишело, че отсрещното малко островче, Сан Паоло, принадлежи на фамилия Берета. Без решението на фамилията нямало как да се случи проекта. Франко Берета и Умберта казали: “да”. На 1 август, петък, 2014 година, Франко запознал Кристо с местните власти. Кметовете също казали: “да”. 

Ако планините около Изео “пазят” плаващите кейове от 18 юни до 3 юли, стените в музеите “пазят” произведенията, кой знае, може би завинаги. Картината е там. Скулптурата е там. Операта може да се постави пак. Филмът – да се гледа пак. Танцът – да се изтанцува. При това – сега. Нашите пориви, мисли, речи, конференции, сбирки, форуми са фокусирани към бъдещето или към миналото. Какво ще се случи след 5 години, след 50 години, какво се е случило преди 500 години. Няма го “сега”-то. С-е-г-а.

Ами сега? 

Предложението на Кристо е за сега. Сега. Бъдеще няма, какво остава за минало. Коя птица е по-ценна – онази в кафез, която имате дълго време или онази, която имате сега и утре отлита? Задръстени от кафези, клетки, ограничаващи стени, които “пазят” нещата, вещите, преживяванията, кое е по-интересно – онова, което ще имате и утре или това, което имате само сега?

Ако 7/8 от айсберга е под водата, тук всичко е над водата. Не търсете разтърсващ смисъл, сантименти, спомени, метафизични щрихи, идеология, политика, нищо. Плаващите кейове ще си отидат, рециклирани, на практика не оставящи следа, недокосващи Изео, изчезват. При положение, че Кристо и Жан-Клод ангажират максимално – от кметове до шофьори на автобуси, всички наоколо, повече от милион души са директно свързани, мястото е внимателно подбрано, кейовете са там, защото езерото е точно това, което е, а после ги няма – кейовете, езерото остава. И езерото няма да бъде като мъж без сянка, напротив – това е магията в проектите на Кристо, езерото остава и то е такова, каквото е, и пак е красиво, и пак хората пият вино и лодките плуват, и слънцето пак изгрява, и пак залязва, и вестниците идват, и възрастните си отиват, и младите стават големи, и ресторантите се пълнят лятото, и някои помнят, мнозина помнят, че кейовете са били там. И всички ги помнят по един начин – няма места poltronissima gold за 220 евро или каменните gradinate за 22 евро като на Арена ди Верона. Достъпът е свободен, че дори и Кристо често маха на ходещите.

Дори свободата, за която толкова посетители на Плаващите кейове говорят не може да бъде онази свобода. Американската свобода, тъй прокламирана, е освобождаване от миналото на имигранти, роби, бегълци. Тя е нова свобода, освобождаване от нещо, което не е било свободно. Ралф Уелдо Емерсън пише за миналото и бъдещето, за спомена и надеждата. Като добавим към всичко и другата прословута частица на прокламираната свобода, т.нар. хепиенд, от всичко това – от спомена до надеждата – нищо такова няма в работите на Кристо. Те са сега и това е триумф на техния наратив. Няма ги призраците на миналото, нито свободолюбивите знаменосци на бъдещето.

Без да са нито минало, нито бъдеще, проектите на Кристо, веднъж приключили, може би са обясняват с невидимото. Ралф Елисън пише в края на опуса си Невидимият човек: “Full of secrets. Wonderful secrets!” И тайните пак напомнят, че под платното в цвят жълта далия, под другите платна, под опаковките сигурно има нещо друго; пак напомня за онези 7/8 на айсберга, ала може би няма нищо друго – сигурно е, че псевдоеколозите, противниците, скачащите ще бъдат задоволени, ала там няма нищо, всичко е постарому. И нищо не е постарому, защото кейовете са плавали там.

Спомням си за онези южноафриканчета, които наричат born-free, родените след края на апартейда, те тъкмо пораснаха днес, родените след 1994 година. Родени свободни. Проектите на Кристо и Жан-Клод са изначално родени свободни, така и си тръгват, освободени от натрупвания, наслагвания, очаквания да променят света, променяйки всъщност световете вътре в нас, сетивата. И тук идва звучният шамар към всезнайковците, които биха попитали “защо Изео”, “защо в цвят жълта далия”, “защо точно през юни/юли?”… Няма отговор, защото въпросите са по-важни от отговорите, а тези въпроси са глупави въпроси.

Няма конкретика, в добрия смисъл на понятието. Няма чувство на неотложност или пък неравнопоставеност на фон и преден план. Новата журналистика на Томас Улф се появи така, припомня Хенри Кериъл. Артистът документира “всекидневни жестове, привички, маниери, обичаи, стил на обзавеждането, дрехи, декорация, стил на пътуване, на хранене, как се държиш с децата, със слугите, с по-висшите, с по-низшите…”. Някаква ведра безпристрастност, която обаче обръща внимание на всичко наоколо. Така и The Floating Piers документират всичко наоколо. И после изчезват с мислите си.

Първата вечер спазих съвета да отида към десет, но не съвсем: закъснях. Нямаше автобуси, коли, лодки, нищо. Шест километра пеша. И тъкмо преди полунощ, патрулиращите лодки, хората, които не виждах, разходката без посока, напред и назад, и тъкмо преди полунощ беше толкова хубаво. Следващата утрин, ранната утрин, малко след пет сутринта, бързо еспресо, бързо шофиране, след това два километра пеша, криволичеща и тръпнеща пътека, изведнъж спускане, пак там. Карабиниери глобяваха десетки коли, паркирали на тротоарите. Други не паркираха никъде, защото нямаше места, тъкмо ставаше шест и половина сутринта, а улиците бяха пълни, време беше, последният ден се задаваше. Някъде в далечината се чуваше “метео, метео”, времето е важно – дали ще вали, дали ще свърши скоро. И след минута бях на онзи плат, покриващ улиците на Сулцано, метри преди плаващите кейове. И хората бяха други и същи, и бебешките колички и семействата, и самотниците, и патрулиращите лодки, пак там. Отблясъците от лъчите на слънчевия взор. И нямаше рамка, която да отделя кейовете от природата, така както рамката на картината я отделя от нас, от реалността. Реалността беше сега. И идваше следващият ден, последният ден. И после дойде. А днес е 4 юли.