Каква може да бъде целта на една история? Да бъде разказана, колкото се може по-добре и да бъде прочетена от колкото се може повече хора. Всяка история иска да бъде прочетена. Но далеч не всяка е разказана така, че да задържи вниманието ни. Случва се наглед съвсем банални истории да имат успех, само защото са разказани добре. Случва се и обратното: уникални истории да пропаднат, само защото са попаднали в неподходящи ръце или просто са били претупани. Още докато пишех първата част на романа, ми стана ясно, че тази история няма как да се побере само в една книга и ще ми се наложи да напиша продължение. Такава беше логиката на сюжетната линия и най-важното – на характерите. Исках да видя къде ще ме отведат. А ме отведоха далеч, отвъд всякакви предварителни схеми и рамки. Аз не се страхувам от изненадите и не слагам спирачки на героите си. Ако искат да си счупят главите, да ги счупят.

Действието е сила, която не търпи компромис. Веднъж отключено, трябва да го хванеш здраво за мустаците, защото иначе ще ти избяга и ще те остави в блатото на думите.

Оставил съм прозорче на финала, което загатва възможност историята да продължи, но дали това ще се случи наистина, още не знам.

Променя преди всичко хората. Прави ги по-великодушни и устойчиви на гнева, самолюбието и лакомията. Хуморът е може би най-човешкото качество. И като цяло помага за живеенето. Той е белег на висша интелигентност и може би затова хората най-много се обиждат, като им кажат, че нямат чувство за хумор. Но всичко започва от самоиронията. Човек трябва първо да се научи да гледа на себе си – най-вече на собственото си его – с чувство за хумор и чак след това да обръща ироничен поглед към другите. Ако не можеш да се смееш на себе си, присмеха ти към света няма да бъде искрен. През него все ще наднича нараненото ти его и това ще бъде злобен, дребнав кикот.

Снимка – Виктор Викторов

Да очакваме тази история да влезе в учебниците, веднага след промяната би било доста наивно. Съпротивата е неизбежна и тя ще продължи, макар че това е обречена кауза, защото истината рано или късно си пробива път. Да се брани едно минало, изпълнено с насилие и безумни социални експерименти е не само неблагородна, но и неблагодарна задача. Защото отвъд розовите картини, които носталгиците рисуват, дебне една друга реалност, която се разкрива при първия по-сериозен сблъсък с тоталитарното наследство. Това предизвиква инстинктивно отвращение и поражда въпроси. Особено у младите поколение, израснали в условия на относителна лична свобода. Как подобно нещо е било възможно? Защо е било търпяно? Няма да искат да повярват. Което е донякъде здравословна реакция.

Истината такава, каквато е. И човещината, която ни е помогнала да преминем през бурите на историята. Споменът за младостта. Това е богатство, което никой не може да ти отнеме. Независимо от режима. В крайна сметка всеки е имал щастливи моменти в живота си. Тях трябва да запазим. Животът никъде не е съвършен. Ако постоянно се сравняваш с разни други хора, винаги ще си нещастен. Няма нищо по-жестоко и грозно от това да натякваш постоянно на обикновения човек, че животът му е бил провал. Защото това е, което имаме.

Заблудата, че миналото може да ни даде ключ към бъдещото. Да се очаква от историята да реши настоящите ни проблеми. Да живееш в миналото означава  да се превърнеш в негов роб. Не завиждам на такива хора.

Паметта изисква дистанция. Да помниш означава да разделяш преди от сега. Докато тези хора продължават да се лутат някъде там, в лабиринта на отминалите събития – миналото продължава постоянно да им се случва. Може би това е адът.

Хора, които в трудни обстоятелства, успяват да постигнат нещо голямо. Вечната битка между Давид и Голиат.

Войната на зомбитата.

На филма Момиче за един милион долара и изобщо не се питах защо. Това всъщност е много освобождаващо преживяване и с възрастта става все по-лесно. Не значи непременно, че си сантиментален. Нито, че ти си тъжен. Не знам защо, но сякаш повече се връзвам на разни измислени истории, отколкото на реалните драми в живота. Професионално изкривяване.

Писането. То е и лек и отрова. От една страна осмисля живота ми, от друга – с него са свързани всичките ми вредни навици.

Защото няма друг като мен. Йе, йе! (последните две не се броят)

Не съди, за да не бъдеш съден. Опитвам се следвам този библейски принцип, макар да не е толкова лесно. По-скоро се дразня, отколкото да осъждам. Сред нещата, които най-много ме дразнят са комсомолщината и натегачеството. Те далеч не са само патент на социализма, както вече се уверих. Изобщо хората умират да се правят на някакви, дето не са.

Когато отидох на аудиенция при папата с един съдран чепик. Не си личеше отдалеч. И всъщност не ми пукаше особено. След като ви го разказвам. Тия обувки вече имат историческа стойност.

Времето. Купувам си време, за да пиша, което според мен е най-скъпото нещо на света. Времето е невероятен лукс.

Има голяма разлика между истинския свят и света на изкуството. Смесването на тези неща не води до добро.

О, доста неща. Падам си по средиземноморската кухня с близкоизточен уклон. Без да се хваля, но правя и много изискани сандвичи за пикник. Няма нищо по-хубаво от това човек да готви за жена, която харесва.

От лекари и инжекции. От малък е така. Като наближеше време за имунизация, бягах от училище, без да се замислям.

Ама вие, сериозно ли?… Че това е най-голямата тайна. Тези неща са само за посветени. Ако реша да ставам гуру, ще ви оставя телефон да се запишете в семинара ми.

Във всеки момент човек граничи със смъртта.

Не съм човек на едната книга. В това отношение съм склонен да приема диалектическата мисъл, че “количествените натрупвания, водят до качествени изменения” – за добро или зло.

Междузвездни войни – пък си мислете, каквото искате. Но истината е, че рядко си служа с категории като “най-велик” или “гениален”. Непрекъснато откривам нови филми, които будят възхищение. И все пак… Всъщност се колебая между Властелинът на пръстена и Междузвездни войни – и двата са със статус на свещени трилогии.

Когато грейна слънце, подухна топъл ветрец и ми мина хремата. Щастието е мимолетно състояние, което идва и си отива като пролетен лъх. Когато напиша 1-2 страници за деня мога да се почувствам неизказано щастлив, но когато завърша цяла книга, обикновено не съм. Чувствам пустота, дори не разбирам веднага, че съм я свършил.

Това е доста хлъзгав терен… Веднъж едно, друг път – друго. Това няма много общо с онова, което иска да постигне човек. Ех, мечти! За другото трябва да поработиш.

Красивите момичета.

Да досаждаш на хората със себе си и да им натрапваш възгледите си за света.

Снимка – Виктор Викторов

Успехът е капан, в който всички драпат да попаднат. И аз не правя изключение. Филмирането на Мисия Лондон да кажем беше такъв момент. За целия екип. Бяхме много възбудени и си мислехме, че кой знае какво ще ни се случи оттук нататък. Но се оказа, че има още много какво да учим от живота. Имало е и други подобни моменти. В творческо отношение това са по-скоро безплодни периоди, макар да гъделичкат приятно егото. Истинските постижения често се подхранват от усещането за неудовлетвореност.

Балада за Георг Хених от Виктор Пасков.

Тя, моята песен ще бъде вече изпята, така че няма да ми пука особено…