Около 09.30 сутринта на улица Велико Търново в центъра на София почти няма хора. Това е една от онези малки улички на София, някак закътана между останалите и винаги чаровна – само преди месец с красиво нападалите листа; сега, тъкмо преди зимата – времето е леко хладно, тротоарите се готвят да бъдат сковани от студ, но въпреки това тишината създава уют, спокойно е.

На улицата е резиденцията на американския посланик; сградата е закупена през 1947 година и от тогава е дом на всички ръководители на американската мисия у нас.

– Знаете ли историята на къщата, посреща ме Негово Превъзходителство посланик Ерик Рубин.

– Не, признавам аз, само съм чувал истории, но не помня нищо.

Къщата е построена през 1936 година и не е променяна архитектурно до днес. Проектирана е от архитектурното бюро на Станчо Белковски и Иван Данчов в духа на германския Баухаус и българския модернизъм. Строител и първи собственик на къщата е Ангел Куюмджийски, чийто живот – подобно на милиони българи – е променен по време на Втората световна война.

Куюмджийски е интересен типаж, основател на няколко банки в България, той е българин от еврейски произход, учи във Франция и живее за кратко в Испания през Първата световна война. Той наема архитектите Белковски и Данчов да проектират “малък и уютен дом”. Куюмджийски е притеснен, че при политическата ситуация след държавния преврат от 1934 година е възможно къщата да бъде конфискувана.

През 1941 година България се присъединява към Оста Рим, Берлин и Токио. Куюмджийски и семейството му имигрират в Съединените щати. Малко след пристигането си Куюмджийски е нает от Службата за стратегически дейности, за да сътрудничи за техни операции на Балканите. Връзките на Куюмджийски с американците се увеличават през годините и когато през 1947 година БКП започва да конфискува имоти, за да изплаща дълга на България от войната, правителството на САЩ купува къщата на ул. Велико Търново като по този начин я спасява от конфискация. Куюмджийски се премества да живее в САЩ, където умира през 1966 година.

Време е обаче за нашата среща с Негово Превъзходителство Ерик Рубин като част от проекта “25 закуски с посланици” на Дарик радио. Посланик Рубин е дипломат от кариерата, положи клетва като посланик на САЩ в България на 27 януари 2016 г.

Кафето е сервирано. Време е за интервюто.

Константин Вълков: Любимата ви българска дума?

Н. П. Ерик Рубин: Мисля, че любимата ми българска дума – и това е много добър въпрос, предизвиквате ме – но мисля, че думата е “заповядайте”. И знаете ли защо. Тази дума не значи нищо, но в същото време значи всичко. Няма еквивалент на английски. Значи “наслаждавайте се”, значи “моля”, значи “добре сте дошли”, значи “каня ви”, значи толкова много неща. Има някакво доброжелателно отношение в тази дума. Уникална е за българския език, много е трудно да бъде преведена.

КВ: Какво ви подготвя най-добре за длъжността посланик на САЩ в България?

ЕР: Има по-кратък отговор на въпроса ви и по-комплексен такъв. Краткият отговор се състои в това, че имам 31 години опит като дипломат. По време на кариерата си съм наблюдавал много големи посланици. Учил съм се от важни ментори. Това е краткото обяснение. По-комплексният отговор е, че трябва да се научиш да разбираш контекста на историята. И това ме връща към първата ми работа в България в началото на 90-те години. Но също така и преди да дойда тук прекарах доста време, за да се подготвя. Потопих се в историята на страната и в част от културните аспекти, които са специфични за България.

КВ: Когато правиш интервюта с професионалисти от областите мода, дизайн, фотография, реклама, винаги се споменава за креативност, иновации, нестандартно мислене. Къде е креативността, нестандартният подход в работата на един посланик? Питам ви по повод кампанията “Силата е в теб”, която провокира статуквото. Не се ли страхувахте, че нещо няма да бъде както трябва, преди да пуснете кампанията.

ЕР: Мисля, че традиционно дипломатите не провокират статуквото. Това не е нашата работа. Със сигурност професията на един дипломат не е най-креативната професия в света. За да отдам заслуженото на всеки от екипа на кампанията, трябва да ви кажа, че имаше желание да раздвижим нещата, да опитаме различен подход, защото имаше едно усещане, че в исторически план има много позитивни примери, но днес няма нещо, което е ново, различно, интересно. Освен това всички имаме усещането, че в България се случват позитивни промени. Има толкова много хора, които са креативни и талантливи. Но това, с което се сблъскваме непрекъснато е, че нищо не се случва тук, всички са си тръгнали от страната, няма креативност, няма бъдеще дори. Усещахме, че това не е така. И че това е лошо послание, което отправяме към хората в България.

Направихме нещо рисковано, беше необичайно, ново и в някакъв смисъл безпрецедентно усилие, а и все още е. Все още не сме напълно сигурни какъв ще бъде резултата, но сме доволни от реакциите, които получаваме. Те са оценка, признателност за това, че помагаме на толкова талантливи българи, които правят толкова добри неща. Когато погледнем голямата картинка, има толкова много талант и потенциал в тази страна и България има солидна основа като член на Европейския съюз и НАТО, тъй че онова, което е необходимо е малко визия напред и малко оптимизъм. Знам, че има критици. Знам, че има хора, които смятат, че сме наивни или неосведомени чужденци, което е разбираемо.

По време на проекта се срещнахме с някои страхотни хора и се надявам да продължим да идентифицираме българи, които правят невероятни неща.

КВ: Когато говорим за критика, как един дипломат критикува, когато е свикнал с езика на дипломацията.

ЕР: Не и в професионалният ни живот, не (смее се). Ние не правим така, защото това е един от основните аспекти на дипломацията. Трябва да се научиш да говориш дипломатично; да предаваш възгледите на правителството ти по ефективен начин, но не обиден. Мисля, че моята съпруга и децата ми ще кажат, че понякога у дома не съм толкова дипломатичен. Тъй че мисля, че това е лесният отговор на въпроса ви. Но професионално има изнервени моменти в дипломацията, но това не е ефективна стратегия и е далеч по-ефективно да сте убедителни и да слушате, да коментирате по спокоен и рационален начин.

КВ: Какво точно работи един посланик тогава, но обяснено с прости думи. Все едно разказвате на малко дете.

ЕР: Бих казал на едно дете, че аз се опитвам да покажа най-доброто от моята страна; опитвам се да разбера страната, в която живея, както и да я обясня на хората в моята страна. Опитвам се да сближа двете страни. Това би било най-простото обяснение.

КВ: Били сте в Украйна, Хондурас, Тайланд. Разкажете ни накратко за времето, прекарано там. Трудните моменти, имало е такива вероятно.

ЕР: Бих казал, че има много общи неща, защото хората са хора; предизвикателствата, с които се сблъскваме имат много общо, но по същото време е много важно да разбереш културния контекст, много е важно да знаеш историята, защото нещата са сложни, културните различния са сложни. Тъй че е много важно да разбереш културния контекст. Всяко от тези места е различно, научих много от тях. Имах късмет и съпругата ми ще се съгласи с мен, с назначенията, но Хондурас вероятно беше най-трудното, защото беше в началото на кариерата ми, а и тогава имаше война там. Индиректно това беше война и със Съветския съюз и беше трудно. В Киев също имаше трудни моменти, когато пристигнахме през 1994 година. Тогава нямаше отопление и топла вода в средата на зимата, беше минус 30 градуса, защото руснаците бяха спрели газовите доставки. И ние перяхме дрехите си във ваната, учихме се как да се справяме без отопление и топла вода. И това по средата на украинската зима, но се справихме добре. Това беше добър опит. Но иначе имахме късмет, страхотни преживявания, почти навсякъде, където сме били.

КВ: Цикълът на работа на един посланик – идва в нова страна, адаптира се, започва да се чувства като у дома си, после идва носталгия към дома? Така ли е?

ЕР: Със сигурност първата година е време на научаване, адаптиране, но мисля, че моят опит показва, че не изпитвам онази необходимост да се прибера вкъщи, когато вече се чувствам удобно в дадена страна. И съм научил достатъчно, за да бъде полезен и ефективен. Жена ми ще потвърди, че ще трябва насила да ни изгонят от България, защото наистина сме много щастливи и със сигурност не бързаме да си тръгнем.

КВ: Възможно ли е човек да има втори дом?

ЕР: Възможно е. Аз имам много втори домове. Има много места, където съм се връщал и то не само защото искам, а периодично така се случва. Има дипломати, които например се женят за някого от местата, където са на работа. И това със сигурност става втори дом за тях. Но мога да кажа, че аз и съпругата ми, когато свърши мандата ми тук, със сигурност ще се връщаме в България, надявам се често.

КВ: Една от темите на поредицата ни срещи с посланиците е силата на меката сила, онази част от културното и друго подобно влияние, което една страна има.  Америка винаги се класира на първо място в меката сила – от Риана, през Disney до Nike. Има ли негативна част в това, някак въпреки вас, независимо от вашите усилия, американското влияние е навсякъде.

ЕР: Мисля, че е повече позитивно. Вярвам, че в края на деня преимуществата да имаш културно влияние са положителни. Страната има предимно позитивен имидж, разбирам, че е възможно да не е изцяло положителен имидж, но навярно негативната страна е, че сме атакувани, заради това. Понякога има опити да се представи нашата култура като единствено свързана с бързото хранене например, Disney и Coca Cola. Очевидно ние имаме далеч по-богато културно наследство. Имаме повече от 350 милиона креативни хора, които правят всякакви невероятни неща. И не става дума само за филми и fast food. Но в същото време ние се гордеем с нашите филми, а и българите навярно харесват нашата fast food, както и безолкохолни напитки. Но вижте, негативната част идва с това, че имаме известно културно преимущество. Подобно нещо винаги идва с определена цена.

КВ: Да поговорим за английският език в този контекст. Какво е чувството да ви разбират навсякъде.

ЕР: Тук историята не е точно за нас, а за британците. И някак този европейски остров не само покори четвърт от света, но и езикът му се превърна в световния език. Това е впечатляваща история. И ние, американците, извличаме огромна полза от това. И тук има отрицателна страна. Това ни прави мързеливи. Когато пътувам из България и посещавам езикови училища, бил съм в повече от 15, не само съм изключително впечатлен от възможностите на учениците и тяхната отдаденост към езиците, които учат, но винаги си мисля, че бих искал да имаме подобни деца, които да достигнат това ниво, в Щатите. Почти няма деца в Щатите, които могат да правят това, което вашите деца правят с езиците. Това е защото вашите деца имат причина да го правят, това е свързано с бъдещето им. И да говориш чужд език съвсем не значи само английски, но и немски, френски, испански, италиански, всички останали. Езиците отварят врати за тях. Нашите деца са мързеливи, защото светът говори английски. И те нямат кой знае каква сериозна причина да учат чужди езици, което не е добре. Без езици няма как да разбереш културата на страните.

КВ: Какви качества от човека излизат наяве след години като посланик. Какво открихте за себе си?

ЕР: В тази професия вие сте на сцената, така да се каже. Има вероятно нещо подобно на това да си актьор или изпълнител. В добрия смисъл на думата си на сцената. Трябва да правиш така, че да се свързваш с хората, да се чувстваш добре пред публика. Аз винаги съм харесвал това. Аз представям страната си. Не представям само себе си. И поради тази причина работата ми е сериозна, предизвикателства продължава да има.

КВ: Как се определя дали един посланик е успешен или не?

ЕР: Официално Държавния департамент във Вашингтон прави това. Процесът е официален. Но всеки ден съм оценяван от самите българи. Те показват дали ми вярват като представител на Съединените щати. Дори и да не са съгласни с политиките на Съединените щати, те смятат, че аз правя всичко по силите си, за да ги обясня по честен и открит начин. Също така окуражавам хората да се интересуват и за Съединените щати, да пътуват до Съединените щати, да развиват допълнително връзките, които имаме. Оценявам успеха си по това до колко хора достигам, до каква публика достигам, но също и дали има хора, които мислят различно, дали помагам на хората да разбират неща, които преди не са разбирали. Това е предизвикателство, което поставям пред себе си.

КВ: Грешки, които сте допускали по време на работата си в България?

ЕР: Една от грешките, които всички правим, е да прекарваме прекалено много време в София. Това е класическа грешка и не важи само за дипломатите, а за всички тук, които са в София. Това е една хубава красива страна, която лесно може да бъде посетена навсякъде. Живял съм в Русия и на практика е невъзможно да пътуваш навсякъде.

Другото е, че прекарваме прекалено време с едни и същи хора. Правителството, културният елит, хората, които така или иначе познаваме тук. Но когато пътувам извън София винаги има силна, позитивна реакция. Хората желаят да се срещат с американци. Това е нещо, което трябва да правя. Повече да работя в тази посока. Да се срещам с хора, които нямат възможност да говорят с американски дипломати. Това се постига трудно, но когато се случва, резултатите са позитивни. Също и в резиденцията се опитваме да каним повече хора, които не са били тук преди, а не хора, които са били в резиденцията ни 30 пъти.

КВ: Клишета за посланиците – че винаги имат куче. Така ли е?

ЕР: Ние нямахме куче допреди 6 месеца. Но сега имаме. Имаме куче и котка. Опасявам, че котката не е много щастлива от тази промяна. Котката е с нас от 11 години и се чувстваше прекрасно и без куче. Но жена ми и малката ми дъщеря искаха куче. Но знаете ли какво – посланиците често имат кучета, защото кучетата са естествените дипломати. Кучетата са приятелски настроени към всеки. Те поздравяват всекиго. И също така никога не се отегчават. Има и още нещо – когато разхождате кучета, по този начин се срещате с хора, разчупвате ледовете. Клише е, но е истина, че благодарение на кучетата се срещаш със съседите ти и се сприятеляваш с тях.

***
„25 закуски с посланици“. Проект на Дарик/egoist.bg и Hyundai

Представяме серия от нетрадиционни интервюта с ръководители на дипломатически мисии у нас.

Екипът на Дарик радио гостува в посолствата на 25 страни за закуска с посланици.

Екипът на Дарик радио пътува с Hyundai IONIQ – първият в света автомобил с три електрифицирани задвижвания.

IONIQ Hybrid комбинира бензинов и електрически двигател за максимална мощност във всеки един момент с намален разхода на гориво и вредни емисии.

IONIQ Plug In осигурява на чисто електрическа мощ с обхват над 60 километра или хибриден режим на задвижване. След изчерпване на капацитета на батерията тя може да бъде лесно презаредена. В случай, че не ви се спира можете да продължите благодарение на бензиновия двигател.

IONIQ Electric предлага напълно електрическо задвижване с използване на литиево-йонна полимерна акумулаторна батерия за максимален обхват от над 250 километра. Моментално достъпният максимален въртящ момент се осигурява от електрически двигател комбиниран с  едностепенна редукторна предавателна кутия.

Повече тук: Hyundai.