Среща с Дони. Гримьорна на втори или трети етаж. Театър на българската армия. 17 часа. Един четвъртък. 

Константин Вълков: Дони, кога плака за последен път?

Дони: Плача повече от смях,  отколкото от мъка. Тривиален е отговора  – за последно плаках при загубата на най-близкия ми човек от детството насам.

КВ: Какво си спомняш от последните 25 години –  някой  хубав момент?

Дони: Само един момент ли? Например кацането ми в Малта,  3-4 дни след влизането ни в Европейския съюз. В самолета имаше някакви руснаци, които се правеха на важни. Но на летището те се наредиха на една дълга опашка, а аз само показах личната си карта и продължих –  ето  това беше един много хубав момент, който си спомням.  Това е едно от най-радостните  събития в обществен план,  а в личен естествено е раждането на дъщеря ми, на дъщеря ни – ние  сме чудесно семейство, въпреки някои прогнози (смее се).  Малката вече учи в музикалното училище, свири  на чело, на пиано, развива се в посока на родителите си.

КВ: Какво би променил от изминалите 25 години в две посоки – в личен и професионален план и в обществено-политически, държавнически.

Дони:  Аз ще ги обединя – според мен онова, в което сбъркахме, в което и аз сбърках,  това е прошката. Няма по-силно оръжие, няма по-силно наказание и няма по-силен лек от това да простиш. Ако аз умеех да прощавам,  сега щях да имам  повече приятели. Ако България през 90-те години беше решила просто да прости и да тръгне напред, сега навярно  щяхме да сме по-напред, отколкото в момента.

Маринела Величкова: Не сме си простили, а казахме ли не на страха?  На днешния страх?

Дони: Казахме го, но кой ни чу?  Наскоро препрочетох онова писмо –  което навремето публикувах в медиите и което разпали някаква искра – и констатирах, че там всъщност апломбът не е в страха,  той се появи после. В  това писмо се разказва  за едни деца, които  си играят  на мутри, а не на героите от моето детство – Ботев, Левски. И също,  че този невинен на пръв поглед факт би променил културната среда, което за съжаление се случи… Тогава бе само  прогноза, днес е действителност. Казахме, да, казахме, но пак питам  – кой ни чу?

МВ: – Излиза, че те бива в прогнозите. А как мислиш – след 25 години какво ще бъде нещото, което ще ни вълнува.

Дони: Аз съм сравнително добър прогнозист за собствената си работа. А по отношение на държавата и на обществото това беше първата и последната ми прогноза, така че не може да се каже че имам някаква валидна представа  за това какво би се случило след 25 години. Мога да кажа с мен какво би се случило:  аз ще бъда на достойната 75-годишна възраст, Дарик радио ще бъде на 50, „Секс наркотици и рокендрол” навярно ще бъде в историята, но се надявам – живи и здрави да сме – да го празнуваме този спектакъл като факт, който по някакъв начин е променил живота ни. Силно се надявам България да е един оазис спрямо онова което се случава в света. Искам да кажа, че всички тези бежански вълни, които минават през България, но  се стремят  другаде, защото  България е  – как  да кажа така – не достатъчно секси за тях, нека си остане не толкова секси, но една спокойна страна.

КВ:  Последно –  във всяка песен, във всеки текст има една ключова фраза, един ред, който за  всекиго е различен, но той е редът на редовете, фразата на фразите. В „Сляпо момиче” и в „Твойта тишина” кои са ключовите фрази за теб?

Дони: В „Сляпо момиче” –  очите са излишни чак до сутринта (замисля се за “Твойта тишина”, виждам как устните му набързо рецитират текста). В „Твойта тишина” – не чувам само шумът на  листата без твойта тишина.

Среща с Ивайло Христов. Пак гримьорна, пак е пет часа. Този път НАТФИЗ.

КВ: Какво не харесвате в себе си –  нещо което сте извършили тези дни и след това се упреквате?

Ивайло Христов: (разсмива се) А, изобщо не става дума само за тези дни, аз постоянно се упреквам, то си е нещо като заболяване при мен. Наскоро например имах премиера в Сатиричния театър, на пръв поглед всичко е наред, но човек винаги си намира някакви пропуски и си казва, абе това тука не стана, трябваше по-добре да го направя. И сега по всяка вероятност в рамките на две-три репетиции ще пипна някои неща.

КВ:  Как така една роля е лесна, а друга – трудна? Обяснете.

ИХ: (през смях): Сигурно за зрителите най-лесна е онази роля,  която има по-малко текст, но въобще не е така. Лесна роля няма – ако човек си гледа съвестно работата –  лесна роля няма.

КВ: Тогава кога една роля е най-трудна?

ИХ: Най-трудна обикновено е тази роля, която предстои. Другите са ти зад гърба и малко или много си си свършил работата. Най-трудна е тази, която работиш в момента, когато още не е излязла премиерата.

КВ: За вашата професия думата рутина – според вашия личен тълковен речник  как бихте я описали по отношение на актьорскат апрофесия?

ИХ: Рутината е ад! Точно това се опитвам да вкарам в главата на студентите, че рутината е пагубна за актьора. В момента, в който си повярваш, че няма нещо което да те спре, нещо което да не можеш, защото вече в торбата  си имаш куп роли и все ще измъкнеш нещо оттам – това е смърт за актьора.

КВ: Младите ви студенти  от какво ги е страх?

ИХ: Като при всички млади хора и за тях морето е до колене – и  точно така трява да е. Но актьорската професия е сложно нещо, доста обемист материал се изучава –   да изучиш най-вече самия себе си,  да разбереш какъв си и как да бръкнеш дълбоко в подсъзнанието си, да се научиш да извикваш определена емоция в определения момент и тя да е истинска емоция. Всичко това не е никак лесно.

КВ: А като ги видите тези млади момчета и момичета, можете ли веднага ясно да кажете, че ще се справят?

ИВ: Не, няма как да стане. Сега например взех първи курс студенти и като ми зададат този въпрос отговарям –  ще видим след 4 години, но и тогава няма да е ясно. Ще мога да преценя – ако съм жив и здрав – доста по-късно.

КВ: Кой е крайъгълния камък, когато става ясно че…

ИВ: Според мен няма такъв крайъгълен камък. Може да си направил 20 супер роли и на последната да се препънеш във въпросния крайъгълен камък (смее се).

КВ: Добре де, но в биографиите на много актьори пише, че еди коя си роля е променила  кариерата и живота му. Има ли такъв момент?

ИХ: Съмнявам се. Няма как една роля да промени живота ти като актьор. Няма как, защото веднага  се задава следващата роля и  те сваля на земята моментално.

КВ: А казвате ли си понякога, като банков обирджия например – това ми е последната банка, няма повече. Това ми е последната роля – кога настъпва този момент?

ИХ: Да, лично на мен ми се е случвало.  Да си кажа – край – повече не ми се занимава. И това е нормално – ето след тази постановка в Сатирата – една седмица съм като болен,  тялото ме боли физичести, трябва ми време  да се възстановя.

КВ: Кога сте най-изморен –  след премиерата или преди нея?

ИХ: След премиерата.  Е, преди не беше така – но с годините тази умора се натрупва и си казвам, не не ми се занимава повече, вече не мога, но – стъпваш си на краката, и наново.

МВ: Клишето е, че във всяка роля актьорът внася нещо от себе си, пренася себе си. А дали и обратното е факт – ролята влияе ли на характера на актьора, променя ли го по някакъв начин?

ИХ: Разбира се. Та ти живееш в продължение на 2-3 месеца с един автор, със света на този автор, с темите му, с проблемите и без да искаш навлизаш в друг свят.

КВ: Не, тя може би имаше друго предвид  – дали ако този, вашият персонаж, всяка вечер подарява цветя на жена си – и вие ще  започнете да го правите?

ИХ: Не, не в този смисъл. Работното време в театъра не е от 7 до 9 или от 8 до 12. Ролята ти е денонощно в главата и ти живееш с този персонаж  2-3 месеца и започвате да говорите на един език. След това идва другата пиеса и започваш на друг език да говориш.  Но има и такива случаи, такава методология. Знаете, Де Ниро например кара такси не знам си колко време за да се подготви за филма – това е методология, която се използва много често. И когато работиш по тази методология, да, започваш да подаряваш цветя всяка вечер, за да видиш какво става.

КВ: Тук, зад вратата, виждам една метла, и понеже задаваме един въпрос на всички участници – искам да ви попитам – какво бихте променили през изминалите 25 години – какво бихте измели?

ИХ: Сигурно много неща, един куп малки подробности, но иначе – генерално – може би не бих променил нищо. Не мога да се оплача от съдбата си, от живота си, ако поискам нещо да стане по-добре, може би ще е много нахално и Господ ще каже –  абе я си налягай парцалите. Така че не бих променил нищо, но бих коригирал някои неща,  някакви детайли. Генерално обаче не бих променил нищо.

МВ: А в общестевен план? Имаше години когато театрите бях празни, не се правеше българско кино…, това не бихте ли го заличили?

ИХ:  Не, това е един много любопитен парадокс. За годините, за които  говорите, когато в театрите имаше по 20-30 човека, когато в 19 часа спираха тока и представленията започваха в 20 часа –  това бяха  едни представления,  които никога няма да забравя. Те са свързани с  най-хубавите ми приживявания, защото в театъра влизаха 20-30 човека, но изключително качествени хора. За тях нямаше проблем, че представлението ще започне в 20 часа. Може би съм уцелил такъв момент, но във Военния театър по това време имаше великолепни постановки. Спомням си, че между 19 и 20 часа, целият екип излизахме на сцената и си говорехме с публиката – кой каквото му е на душата – с 3-4 газови фенера в залата и когато дойдеше тока всички в един глас възкликвахме:  ‘Ееее, то пък токът дойде’.

МВ: Но това е друг спектакъл.

ИХ: Точно така – друг спектакъл – обаче за мен тези представления  са изключително ценно преживяване. Малко хора имат такъв опит. В тези  тежки, много трудни години обаче,  човек се мобилизира и някак си се занимава със стойностни неща. Защото времето беше  такова – притиска те – и ти си казваш – трябва да съм адекватен на времето и трябва да се занимавам с важни неща, защото и времето е важно. Аз имам едно такова, хубаво усещане за онези, иначе мрачни  години.

Влиза Коцето Калки. 

КВ: Вашият спомен от онези години с режима на тока – кой е първият, който изниква?

КК: Опашката за хляб – това е спомена. Това бяха първите  години, когато с Медикус свирехме по концерти – имаш един клуб „113+” в близост до  Университета. Нямаше дори клубове на живо тогава, та точно по това време направихме една песен „ОПАШКАТА ЗА ХЛЯБ”, която започваше с един мрачен бас, изсвирен от Дони. От тези години обаче, въпреки всички недоимъци – липсата на бензин за Жигулата например, заради което падаха ангажименти – и въпреки празните щандове, ние бяхме много щастливи. Поради младост и незрялост навярно. Живеехме за деня, не мислехме за апартаменти, всяка стотинка, изкарана от музиката, се харчеше незабавно, без мисъл какво ще се случи утре.

КВ: А подозирахте ли тогава, че за хубавия хляб днес пак ще им опашка?

КК: Как да кажа, бяхме оптимисти, вярвахме че нещата вървят към добро и въобще не подозирахме, че ще потънем в такова блато почти  30 години по-късно.

 

КВ: Вие какво бихте променили за изминалите 25 години, ако можехте да промените едно нещо.

КК: Ако можех, бих спрял мафията да дойде на власт. Мисля, че това е най-важното и най-лошото, което се случи в България, защото тези хора съсипаха живота и съдбите на милиони за редица  години напред.

 

 

(Цялото интервю слушайте като podcast на www.darikradio.bg)
***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.