Преди броени дни излезе от печат Залезът на боговете – четвъртата и финална книга от тетралогията Пръстенът на нибелунга. Текстът, адаптация по класическото либрето на Рихард Вагнер, е дело на Елена Павлова, а богато илюстрираните издания са с впечатляващото художествено оформление на Петър Станимиров. Успоредно с премиерата на книгата, в изложбения център на ул. Шипка 6 стартира тематична изложба с рисунките от финалния том, която ще продължи до 27-ми октомври. Изданията на Кибеа са толкова впечатляващи и амбициозни, че решихме да дадем думата на авторите, които да разкажат подробно и да разкрият подробности около проекта.

Какво ви привлече към Пръстенът на нибелунга и ви накара да се захванете с адаптирането му?

Елена Павлова

Елена: Ако ме питаш с кой герой от книгите на Тери Пратчет се отъждествявам, това ще е лейди Сибил (минус детеродната част и минус синята кръв). И аз като нея гледам дракони. Тя е известна с изпълнението на „вагнерова“ ария (от Света на Диска) пред джуджешка публика. Така че, когато един ден Пепи „небрежно“ ми подхвърли идеята да спретнем Пръстенът на нибелунга в книжен вариант, това беше първото, за което си помислих, а възможността да изпееш Железния Млат не се отхвърля с лека ръка. Шегата настрана, винаги съм обичала опера и неведнъж (и не една) съм си представяла разгърната на хартия, разплетена от сцената и подредена за четене. Забавното в случая е, че – почти като в Света на Диска – с Пепи сме отдавнашни партньори по творчество, но абсолютно никога не ми е споменавал, че се вълнува от Пръстенът на нибелунга, аз на него също. И ето, че един ден се събрахме на кафе и… помня даже точния момент, когато се случи: излизахме от подлеза до СУ и Пепи ме зашемети с новината, че проектът за адаптиране на оперите вече е в ход и ме кани за автор на текста.

Петър Станимиров

Пепи: Преди 30 години ме впечатли либретото на Рихард Вагнер за тетралогията Пръстенът на нибелунга. Това е една мрачна легенда, в която ме потресе незаслужено жестоката съдба на Зигфрид. Богове, нибелунги и хора се гаврят с него, избиват семейството му, използват го, мамят го, омагьосват го, предават го и накрая го убиват. Много ми се искаше тази история да не остане само за почитателите на операта, а да достигне до по-голяма публика, но в преработен, осъвременен вариант като книга с много илюстрации. В нея да е запазена основната сюжетна линия, но съдбата на Зигфрид – човека със свободна воля – да е такава, каквато наистина заслужава. От оперна трагедия да се превърне във фентъзи епос. През годините се присещах отвреме-навреме за нея и драсвах по някоя скица, но си знаех, че това е проект, невъзможен за българското книгоиздаване и така до 2013, когато споделих идеята в издателство Кибеа. Още не мога да повярвам как Мариана Златарева я хареса и реши веднага да започнем работа и то по четири отделни книги за всяка от четирите опери. Аз знаех кой може да ги напише. Елена се съгласи и започнахме.

Рихард Вагнер

Кое се оказа най-голямото предизвикателство в процеса на работата ви по проекта?

Елена: Даже не знам откъде да започна. Целият проект е едно голямо предизвикателство; прекрачване на граници е, излизане от зоната на комфорт и за автора, и за художника, и за издателството; той е Необикновен с главна буква; дваж повече – за България. Лично за мен обаче най-голямото предизвикателство беше не работата по книгите, а самото завършване на поредицата – това са четири години последователен труд, в които трябва да останеш „в роля“, да запазиш героите едни и същи и духът на книгите да не се промени, независимо, че в реалния живот промените за автора са много и различни. Не е никак лесно. Другото ми голямо предизвикателство беше работата с редакторката, Анита Мечева, която е голям фен на Вагнер (и невероятна редакторка) и този проект я изприщваше от самото начало и до края си, а опитът за сравнение между Пратчет и Вагнер абсолютно я потресе. Добре, че не ме е чула как намесвам и Дж. Р. Р. Мартин в кюпа, защото… олеле!

Пепи: Предизвикателство беше, че с издателство Кибеа успяхме да създадем и най-вече да издадем едно издателско и полиграфическо бижу. За мен и Елена беше и предизвикателство да се борим с титан като Вагнер. Досега никога не бях работил толкова дълго време (четири години) по един проект, освен това илюстрациите се оказаха много повече от това, което си представях в началото. Изданието щеше да бъде скъпо и луксозно, а това е също е голяма отговорност за автора на текста и за илюстратора. Друг притеснителен фактор, който бях пропуснал, се оказа треперенето в печатницата, с изключение на последната книга, при всички други имаше по една-две инфарктни ситуации. Компенсация за всички мои терзания и притеснения беше удоволствието да работя отново с Елена и вниманието, уважението и комфорта, които получих през тези години от екипа на издателство Кибеа. Имам усещането, че сме създали нещо грандиозно, но времето ще покаже дали съм прав.

Както рисунките, така и текстът са верни на оригинала, но същевременно се усеща и чисто авторски подход към историята – кое е онова нещо, което най-ярко отличава либретото на Вагнер от четирите издания на Кибеа?

Елена: Книгите на Кибеа са адаптация в свободния смисъл на думата. Придържали сме се към сюжета и случките от либретото на всяка от четирите опери, но без да жертваме логиката на сюжета. Работата е там, че операта силно се отличава от литературата, а дори и от другите сценични изкуства и директното препредаване на либретото като текст не е удачно по много причини. Операта набляга не на епичността и последователността на събитията, а на драматичните моменти, които позволяват „организирането“ на арии по съответните, при това учудващо стриктни, правила. Операта е изкуство на чувствата и емоциите – тя въздейства, вълнува… и го прави предимно с музиката и съвършените гласове на изпълнителите. Книгата има съвсем други правила и изисква логика, праволинейност, последователност. Тя въздейства и вълнува с увлекателните си герои и техните приключения. Там, където операта изпъква с арии, книгата има сюжетни пикове. Операта може да развълнува слушателите си с ария на перачката, възпяваща кюлотите на господарката си, но да не обърне внимание на водещата се междувременно кървава гражданска война; книгата, напротив – трогва читателя си с кървавата гражданска война, в която перачката и господарката й загиват… В нашия случай основната разлика е, че сме осъвременили до голяма степен сюжета и сме избегнали типичните за онази епоха оперни „капани“, които спомагат за драматичността на трагедията, но нямат логика в хартиения вариант. Изчезнал е инцестът на Зигмунд и Зиглинда например, все пак това не е латиносериал, а и литературната адаптация позволява трагичността на събитията да бъде предадена по значително по-разбираем за младата (и не само) публика начин. Освен това нашата версия донася справедливост и (не е тайна), финалът е щастлив, а не трагичен – такъв, какъвто е редно да има едно себеуважаващо се фентъзи.

Пепи: Както винаги преди да започна илюстрирането на някоя книга аз предварително направих огромно проучване за епоха, костюми, типажи, архитектура и митология. Докато Елена пишеше, бяхме в непрекъснат контакт и сме обсъждали всякакви дреболии. При изграждането на образите в началото бях под влиянието на великолепните илюстрации на Артър Ракъм по темата, но успях да се отърва от него и не започнах работа, докато не го изчистих съвсем от съзнанието си. Идеята ми беше рисунките да са толкова реалистични, че читателят да има усещането, че присъства в историята. Мисля, че това се получи доста добре в последните книги. Илюстрациите са верни на текста, но звучат съвременно. Изгледах и няколко представления от тетралогията, но от там вдъхновение не получих. Оперните герои по никакъв начин не се покриваха с моята визия за тях и докато атмосферата в операта е тягостна и мрачна, аз исках голяма част от моите рисунки да са оптимистични и ведри. Разбира се това нямаше да се получи без подкрепата на Елена. Тя до такава степен разчупи каноните на операта, че направи от третостепенни герои пълнокръвни и сериозни образи с характер, които пък доведоха до неочаквано интересни теми за илюстриране, като една от любимите ни рисунки „Великанът Фафнир свири тъжна мелодия, спомняйки си за своя брат”. Най-важното – и двамата с Елена искахме в нашата книга доброто да възтържествува, да има възмездие и справедливост.

Коя е любимата ви сюжетна линия и имате ли си любим персонаж?

Елена: Моята любимка категорично е Йорд – божественото въплъщение на Смъртта. Тя преживява не един катарзис и голямо развитие в течение на четирите книги, и от студен и мрачен оракул се превръща в майка-тигрица, която брани не само собствените си деца – норните и валкириите , но и цялото човечество; и съумява да спаси всички ни. Излишно е да казвам, че тя е един от „адаптираните“ образи и не оказва такова голямо влияние на сюжета и събитията в оперите на Вагнер, явно не е имало място и за нейните арии. За съжаление, любимият ми момент отпадна от четвъртата книга – гарваните на Йорд даваха голям принос за битката между Вотан и Зигфрид (да, и това не е спойлер…) и хубавичко нацвъкваха големия и страшен бог с курешки.

Пепи: Разбира се Зигфрид. Много харесвам нашето момче и любимата му Брунхилда. Заради тяхната история се захванах с този проект и им останах верен до край. И всичко може би щеше да приключи дотук, но с развитието на историята в книгата на Елена се появиха страхотно готини образи, които доразвиха някои сюжетни линии – полунибелунга Хаген, дядото на Зигфрид – Велзе, и най-вече древното божество Йорд – господарката на съдбите човешки, която до края на историята се превърна в един от основните герои. Имаме си и герои гарван и мечок.

Коя е най-важната тема в Пръстенът на нибелунга – кое е посланието, което бихте искали най-много да достигне до читателите?

Елена: Ще цитирам Залезът на боговете:

Във възцарилата се гробна тишина Йорд каза тежко:

– Боговете не могат да бъдат по-велики от хората, понеже човешкият ум ги е породил и човешка десница ще ги унищожи.

…и далеч нямам предвид само „боговете“ в теологичния смисъл на думата, макар че съм войнстващ атеист.

Пепи:

Свободната воля не се получава даром, тя е твоят Нотунг – изкови го!

Много бих искал и някога да кажа: Няма ненаказано зло!

 

Залезът на боговете е на пазара от издателство Кибеа срещу 35,10 лева.