За малко се отбивам в хотела, примерно около 7 вечерта. Пускам си Soul на Колман Хоукинс не защото е важно и префърцунено, хрумна ми спонтанно. Сякаш си има своето предопределение, а не е просто ей така. По-късно ще ме заведат в един от крайъгълните камъни на Чикаго – като ще ходя там няма какво да наруши ведрото, идилично, весело, непринудено – изобщо всякакво настроение. Че и защо да го нарушава. Това не е някаква си кръчма или rooftop бар, а Green Mill, джаз клуб, ама от най-добрите.

 


Първата композиция от албума Soul, който излиза през 1958 година, което си е преди почти 60 години, се казва “Soul Blues” и продължава почти десет минути. И пианото на Рей Брайънт направо побърква. Готов съм. Навън е шумно, а в хотелската стая – макар и за десетина минути – как му казват, хм, настава приказно духовно джаз усамотение. Чикагска му работа. Слизам до лоби бара, където вече се пълни с хора, излизам навън. Ако уличните лампи бяха на въжета щяха да се поклащат от лекия вечерен бриз, какъвто всъщност няма, защото навън е почти 30 градуса, а “ветровият град” Чикаго съвсем не навява и спомен за вятър.

 


Предната нощ, към един през нощта, по улицата се движеше един кабриолет, а от него звучеше Off the Wall на Майкъл Джаксън. Сега Колман Хоукинс, по-късно вечерта ще има още джаз, какво да ви кажа – с Чикаго се разбираме отлично, живеем в “сигурни отношения”, този брак ще продължи.

На 15-ина минути с кола от хотела, някъде в Uptown, там на един ъгъл, точно под неоновият надпис, по улицата все едно тъкмо е минала машина за почистване, летят последните таксита, а Green Mill Cocktail Lounge свети та свети. Отворено е, пълно е, жестоко е.

 


Мястото е някаква амалгама, но не неочаквана, между класически джаз бар, бистро тип Мулен Руж, място за скечове, комедийни спектакли, епизодични престрелки и такива непонятни и понятни работи, които правят живота интересен. Входът е малък, изходите – не. Подземните тунели, казват, още съществуват. Един от любимците на Ал Капоне, певеца и комедиант Джо Люис се подвизавал на сцената там, а Капоне – който имал запазено сепаре точно пред сцената, го слушал и гледал с наслада. Няма как да сбъркате сепарето на Капоне – то е първото, а и от него се вижда най-добре входа и изхода, стратегическа локация. Та въпросният Джо Люис, който бил талантливо копеле, решил, че е време от малката сцена на локала Green Mill да скочи на голямата сцена, където го чакат по-големи пари и по-голяма публика, един светъл ден решил да напусне Green Mill. Добре, че Джак Макгърн – Автомата, както го наричали, набързо го вразумил да не прави излишни къси съединения, които не се нравят на Капоне. И така, дали заради Капоне, дали заради други неща, Green Mill било място, където пеели, свирили, разсмивали най-добрите. А ако поискали да си тръгнат, учтиво ги връщали.


Добри или лоши, правилата за всички в Green Mill били стриктни. В този бар се подвизавали интересни персонажи като Чарли Чаплин и Франк Синатра, но когато Ал Капоне пристъпвал прага, независимо какво се случвало на сцената, то спирало и програмата се преобръщала така – 1) вратата се отваря, 2) Капоне влиза, 3) групата спира да свири, 4) групата моментално започва да свири “Rhapsody in Blue” на Гершуин. Тежък сценарен ред.

Така се прави.


Пък и тунелите под Green Mill, по които често пренасяли нелегално алкохол, били изключително удобни за бягство. Тъй че Ал Капоне се чувствал перфектно – любимата музика, любимите жени, любимите питиета, че и бърза и сигурна възможност за бягство.
Пък и Били Холидей пеела там. Пък и както пише Чикаго Трибюн на 24 март 1930 година: “Три изстрела затвориха Green Mill в четири часа сутринта.” Такива работи.

***
Всички фотографии са направени с изключителната камера на мобилен телефон Xperia XZ. Материалите са част от поредицата #xperiatravel.