Денят е някой от края февруари. Годината е 1908-ма, а градът Ню Йорк. Хиляди жени от шивашката индустрия излизат на стачка и преминават през града в знак на протест срещу трудовите си условия. Те са гневни, потиснати и искат справедливо заплащане за работата си. Искат да бъдат чути и това, което имат да казват, да бъде взето предвид. Насериозно. Тези протести продължават близо 12 месеца в цялата страна. Година по-късно Американската социалистическа партия решава да отбележи годишнината от тези стачки и така постепенно това се превръща в Деня на жената. Онзи, който днес празнуваме с подаръци за майките, мили жестове към дамите и реверанс към всичко женско около нас.

Не е ясно кога е написано първото стихотворение за майката. Още по-малко пък за жената. Смята се, че първата поетеса в света е Енхедуана, живяла 2000 години пр. Хр. Името ѝ днес не ни говори нищо особено, нали? Но вместо да ви връщаме хилядолетия или столетия назад, днес решихме да ви срещнем с 8 млади български поетеси, чиито имена се надяваме да не бъдат забравени скоро.

 

 

Когато през 2015 година излязоха стихосбирките на Августин Господинов, Константин Трендафилов и Рене Карабаш, трите неизбежно бяха поставени под общия знаменател – дебютни книги на млади поети. Една от тях обаче се отличи още тогава с елегантното усещане за нещо отвъд. И това отвъд се разви, защото за следващите няколко години Рене Карабаш (или Ирeна Иванова) написа роман, още една стихосбирка и сборник с писма и се превърна в не просто временно явление в българската съвременна литература, а в неин фактор.

Име: Ирена Иванова, литературен псевдоним Рене Карабаш

Години: 31

Родно място: село Александрово, Ловешко

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

Пиша книги. Преподавам творческо писане в Академията ми за писане “Заешка Дупка”.

По образование съм преводач и театрален режисьор. Занимавам се и с писане на сценарии и драматургия. Все хубави работи, които ме карат да се чувствам свободна.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Археолог. И станах. Археолог на човешката душа, в която ровя и търся в книгите си, филмите и спектаклите, по които работя.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

Пиша стихотворения от много малка. Научих се да чета по-рано и в първи клас вече четях книжки, докато другите учеха азбуката. В трети клас баба ми напечата на пишеща машина първите ми стихотворения. Спомням си два стиха от едно:

“Кучето на Гого има бели зъби и яде пастет от гъби.”

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

През 2015-та излезе първата ми стихосбирка “Хълбоци и пеперуди”. Имах късмета да бъда забелязана от по-опитни и утвърдени поети, които препоръчаха ръкописа ми на Издателство “Жанет 45”. И нещата взеха, че се получиха. Моментално и преобръщащо живота.

Какви книги обичаш да четеш?

Сред книгите, които чета има голямо количество художествена литература на чуждестранни и съвременни български писатели. Чета в големи количества езотерична литература, която ми помага да опознавам душата си в дълбочина. Поезията ми действа по същия начин. В библиотеката ми можете да видите книги за религия и окултизъм и до тях да намерите книги за квантовата физика, астрономия, ботаника, дори книги за отглеждане на пчели.… Изследвам общото между всички тях, защото всичко е свързано и истината за Бог е една. Използвам всички езици, които знам. От време на време се появява по някоя книга на английски и френски език. Харесвам експерименталната художествена литература и латиноамериканския магичен реализъм. Всичко, което ми показва макро и микро картината на живота.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Кортасар, Ферлингети, Марк Странд, Буковски, и най-вече Рене Карабаш 🙂

Къде най-често те посещава музата?

Където си поиска.

Кога написа последното си стихотворение?

Преди две седмици? В рима.

Коя е любимата ти жена?

Онази, която знае силата на женската и мъжката енергия в себе си и знае как и кога да ги използва. Познава границите си и не позволява да бъдат минавани. Нито преминава тези на другите. Разчита предимно на себе си, но си позволява и да бъде слаба и да получава. Обича и се раздава за другите, само след като се е погрижила за себе си. Грижи се за чистотата си отвън и отвътре. Мирише добре, без обезателно да е използвала парфюм. Когато влезе някъде, трябва слънцето да изгрява. А когато в нея вали, да се погрижи да намери слънцето зад облаците. Мечтата ми е да си стана любимата жена. До голяма степен съм го постигнала. Но то е усърдна работа. Всеки ден. Неуморно. Без право на почивка.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да се научи по-често да отрича себе си и да позволява на Висшия разум да взема решение и да твори вместо нея. Ако постигна това, значи всичко съм постигнала.

 

НИЕ ТРЯБВА ДА ПАДАМЕ ЕЛЕГАНТНО

като памучно бельо излетяло от колата

като гълъб който се спуска от покрива към земята

като куфар в полето от багажното на влака

без номер във родилното

без манту без пъп

с разперени крака ръце

и здрав гръб

Ние трябва да започнем да падаме

като риба от човката на корморана като

дъжд барабани по гумата на дъждобрана

но сега по същество

защото ми изстива чая:

трябва да се научим да падаме сами

но за да е елегантен този полет скъпа

искам просто да го правим по-често

заедно

едно

две

три

 

 

Няма как да не знаете кое е слабото високо момиче с остър език, което не се страхува да нарича нещата с истинските им имена онлайн (а най-вероятно и на живо) и чиято поезия е като наострен бръснач, който разрязва тънък лист хартия. А този тънък лист хартия след това порязва читателя. Димана Йорданова е автор на три стихосбирки и една детска книжка. От думите ѝ те гледа бездната, в която няма как да не погледнеш, да не се намериш и да не се изгубиш отново. Последната ѝ стихосбирка “Писма до Ния, която не родих” е едно от най-емоционалните, майсторски написани и още по-майсторски изстрадани неща, които може да си причините. И трябва да направите.

Име: Димана Йорданова.

Години: Почти 35.

Родно място: Велико Търново.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

С рециклиране на болка и с кофти мъже.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Като дете мечтаех само да имам “дълбока” коса и да пуша цигари.  Сбъднаха ми се и двете. Но то тъпите мечти се сбъдват лесно.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

В пети клас. Беше нещо за Дон Кихот, не помня детайли. Учителката реши, че е бележка до съученик, измъкна листа от ръцете ми, мълча няколко минути, после го прочете на глас пред целия клас.

Всички се смяха. Мисля, че малко след това запалих първата си цигара.

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

Август 2016.

Какви книги обичаш да четеш?

Такива, каквито искам да съм написала аз. И каквито, разбира се, не мога.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Всички поети са мои учители. Едни ми дават урок как се пише, други как не се.

Къде най-често те посещава музата?

Къде ли не. Музата, както и сърцето, винаги ме изненадват в гръб.

Кога написа последното си стихотворение?

Нямам представа… Може да е в това интервю?

Коя е любимата ти жена?

Майка ми.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да спре с фобиите и параноите, и да диша през корема.

Но знам, че няма да ме послуша.

 

ДОКАТО

ти спеше,

аз станах, пуснах пералня, сготвих,

избърсах прозорците,

отидох до магазина за цигари,

изпуших всичките една след друга, докато ти спеше,

ти родих дете, после го нахраних и го кръстих Ния,

докато ти спеше, дъщеря ни порасна и замина да учи в Америка,

прати ти няколко писма и картичка от плажовете на Ла Хоя.

На мен каза никога да не те будя.

Докато ти спеше, те напуснах няколко пъти,

после отново се върнах,

докато ти спеше, те събудих и казах, че те обичам,

докато ти спеше, се събуди и ме напусна няколко пъти,

после заспа отново

и каза, че ме обичаш.

 

 

View this post on Instagram

A post shared by Елица Мавродинова (@e.m.poezia)

Тя е и едно от най-тайнствените имена в поезията ни в момента, и едно от най-познатите на онези, които са се ровили в дълбоките кътчета на литературата, където социалните медии често нямат обхват, но пък може да бъде намерено злато. Поезията на Елица е златото. Поетичните ѝ появи са рядкост, но пък всеки неин стих тежи за 10.

Дългото мълчание обаче ще бъде разрушено в края на март, когато на книжния пазар ще излезе кутия с 20 нейни стихотворения, отпечатани върху карти, изрисувани от художничката Вени Гълъбова.

Име: Елица

Години: 35

Родно място: Кърджали

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

С писане. Копирайтър съм.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Адвокат.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

В трети клас за някакъв училищен конкурс. Нямам никакъв спомен, освен че беше нещо за пролетта.

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

Когато бях на 17.

Какви книги обичаш да четеш?

Обожавам фентъзи и фантастика. Когато бях бременна с дъщеря си (преди около 5 години) реших, че ще прочета колкото мога повече дълги фентъзи поредици. Все още следвам тази мисия.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Христо Фотев, Иван Динков и Иван Методиев, Борис Христов, Биньо Иванов… много са гигантите в поезията на мъничката ни България. Обичам и Добромир Тонев, и Константин Павлов, и Далчев, и Дебелянов… и мога да продължа още, и още… и все ще пропусна някого, от когото съм се учила с опулени в метафората очи.

Къде най-често те посещава музата?

В градината ми, докато работя нещо тежко, физическо и медитативно.

Кога написа последното си стихотворение?

Последното се самонаписа през мен и аз изобщо не участвах. Затова не помня точно кога, но беше скоро.

Коя е любимата ти жена?

Дъщеря ми Ева.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Моите слабости да бъдат неговите сили. Но то така или иначе няма нужда от моите пожелания.

 

Преследване

Прощавай, майко, аз съм само плът,

обречена на остър слух и хищници.

Животът ми е бяг – задъхан път,

а отстрани на пътя няма нищо.

Аз нямам дом и сянка. Аз съм дивечът:

зеници, ужас и изящни глезени.

Такива като мене ги убиват

щастливи ранобудни главорези,

а после ги окачат по стените си.

И само празнотата на главите ни,

натъпкани с памук и обещания,

остава да краси живота, мамо.

Аз мога да вървя срещу природата,

но моята природа е навсякъде,

а аз съм дивеч и ме дебнат в мрака

опасности без образ и порода.

Не ме оплаквай, майко. Аз съм тяло:

кълбо от страх, което си отива.

И само звярът, който не познавам,

е моят звяр.

Защото Аз съм дивечът.

 

 

Лили Йовнова е едно от най-младите имена, които може да срещнете на рафта с поезия. Тя е в зората на 20-те си години, но звучи и пише така сякаш е минала дълъг път. А това може би е и вярно. Балансирайки между живота си в България и чужбина, тя съзерцава първо света около себе си и след това този вътре в нея. В двете ѝ издадени дотук стихосбирки личат неочаквана мъдрост, но и свежестта на новия полъх.

Име: Лилия Йовнова

Години: 21

Родно място: София

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

Студент по енергетика с много и разнообразни странични хобита.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Треньор на Манчестър Юнайтед.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

За жалост не помня кое е било първото написано, но пък помня кое беше първото, което почувствах като нещо повече от наредени думи.

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

„Моментът преди порастване“, която излезе през зимата на 2018 г.

Какви книги обичаш да четеш?

Смислени, по възможност.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

В реален, личен план – Марин Бодаков. При по-метафорично четене на въпроса – Блага Димитрова, Стефан Цанев, Георги Рупчев, Христо Фотев.

Къде най-често те посещава музата?

Моята муза не подбира – посещенията се влияят повече от настроението, не от местонахождението.

Кога написа последното си стихотворение?

Преди около месец.

Коя е любимата ти жена?

По-добрата, по-нежната, по-балансираната от мен. В моята глава за този Жена си има поне четири имена – тези на майка ми, сестра ми, баба ми и най-близката ми приятелка.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Здраве и обич, останалото са вятър работи – да не го губи това от поглед. И да не ѝ се прекършва наивната вяра в някои хубави неща.

 

Мога ли да продължа нататък?

 

Искаш не само да разбереш дали –

искаш да знаеш и как.

Виж, небето ти ще бъде ясно като знак,

който казва:

навярно дълго ще боли,

но ще ти стана гръбнак,

ти само се облегни

и сетне –

крак пред крак.

 

 

View this post on Instagram

A post shared by Нaтaлия Ивaновa (@congo.naty)

В края на миналата година все повече започна да се споменава името на Наталия Иванова в тесните кръгове на онези, които следят новите имена в българската поезия. Отличавана е в редица поетични конкурси, но най-ясна заявка за нейното бъдещо присъствие в българската литература е дебютната ѝ стихосбирка, която тихо, но уверено, стига бързо до правилните си читатели. Допреди това името на Наталия беше асоциирано с работата ѝ в някои от най-модерните сайтове за градска култура, но днес тя е във фокуса ни главно като поетеса.

Име: Наталия Иванова

Години: 28

Родно място: София

 

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

По професия съм журналист, в момента работя в неправителствена организация (платформата за доброволчество TimeHeroes), където съм редактор.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Влечеше ме сцената, може би заради това, че като малка все се изявявах някъде, къде принудително, къде – не толкова. Ето защо много исках да ставам актриса и певица, даже се бях обнадеждила, че може човек да е и двете. Помня, че ми бяха дали за пример Барбара Стрейзънд и дълго време направо давах името ѝ за отговор на въпроса каква искам да стана. С времето стана ясно, че няма да го бъде, затова се замечтах да пиша и да ставам журналист. В последната посока вложих и малко повече усилия, не само мечти.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

Помня го. Бях в първи клас, още живее в един тефтер, цялото окъпано в лак с брокат. Казва се „Сладолед“. Гласи:

Аз обичам сладолед.

Той е вкусен като мед.

Стане ли лято веднага

започвам да го ям с наслада!

 

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

През 2020 година, казва се „Човек с бинокъл“.

Какви книги обичаш да четеш?

По-голямата част от книгите, които чета, са западноевропейска литература от 20. век, най-вече си купувам книги от кашони на улицата. Опитвам се да прескоча и прага на следващия век, но за жалост се прибирам вкъщи със съвременни заглавия само покрай панаири. Малко ме е срам да го призная даже.

Иначе чета и доста поезия, но доста бавно и не всеки ден. На шкафчето до леглото ми сега седи „Каквото казах, нека“ на Рухтер Копланд.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

В по-буквален план, няколко души, но не всеки е поет – на първо място, майка ми, която също пише и запали интереса ми, след това един мой учител по литература, който се казва Илия Григоров, Валентин Дишев, който преди години ме покани да публикувам стихотворения в сайта „Кръстопът“. Редакторът на книгата Марин Бодаков също, той беше и мой преподавател във Факултета по журналистика.

А пък иначе, когато човек чете поезия, пак се учи. Според мен с времето най-вече се появява някакъв радар за това кое е искрено и автентично, независимо от стила и самия език.

Къде най-често те посещава музата?

На две места – вечер вкъщи, когато съм си пуснала нощната лампа и имам време да си чуя мислите, и на улицата, съвсем внезапно и заради нещо злободневно, което провокира някакъв поетичен образ.

Кога написа последното си стихотворение?

Съвсем скоро, преди дни, но подлежи на много редакции.

Коя е любимата ти жена?

Майка ми, която също пише и когато бях по-малка, ми четеше от тетрадката си. Тя е един чувствителен човек, понесъл с достойнство и спокойствие куп неща, които у мен биха породили тревога.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да не се бои и да се стреми към истината.

 

***

В тревогата набъбваше печал,

прахта на дните се надигаше във мене,

заспал бе някакъв човек в гърдите ми

и ужасно се боях да го събудя.

Очите ми така оставаха затворени

за онова, което тегнеше отгоре ни,

над мене и онзи в мен –

страхът, че няма да говорим,

че ще е все така

и ще се борим тихо.

Страхът, че и тревогата е вечна.

Но днес обръщам се с лице към вас

и казвам всичко, което мога.

Чувам и човека в мен: това бе,

няма страшно.

Значи там е, диша още.

 

 

Това няма да го прочете почти никъде, но пък е важен елемент от образа на Боряна Богданова – тя слива поезия и музика в едно на практика. При нея пеенето и писането са свързани и макар все още да не е изпяла свои стихове, е напълно възможно и това да се случи. Усетът ѝ към мелодията може да бъде търсен в поезията ѝ, но няма да бъде открит с просто око, защото вместо в синхрона на думите, живее по-скоро в симбиозата и ритъма на образите, които тя създава.

Име: Боряна Богданова

Години: 30

Родно място: София

 

 

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

Ресурсен координатор съм в преводаческа агенция и търся преводачи, с които да работим.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Бяха няколко неща, но най-ясно помня, че исках да бъда полицай, за да „залавям лошите“, както и певица, за да създавам. Едното все още е мечта.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

Не помня кое точно е било първото, но все още си пазя една тетрадка със стихотворения, някои от които сега ме учудват с наивността, други – с мъдростта, а трети – с тъгата си. Едно от тях се казваше „Сбогуване с детството“. Явно още тогава някои неизбежности са ми били ясни и може би не ми се е пораствало.

А ето едно от първите:

 

Огън

В един тъжен ден

видях пред мен

огнени искри,

сърцето ме боли,

залезът гори!

 

 

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

През декември 2019-а, но премиерата ѝ беше през януари.

Какви книги обичаш да четеш?

Напоследък предимно художествена и като че ли по-близо до реализма. И междувременно поезия.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Все повече поети ми повлияват силно, но първите, които изскачат от съзнанието ми, са Едгар Алън По и Джон Кийтс още от университета, Емили Дикинсън, Георги Рупчев, Блага Димитрова, Георги Господинов и Иван Ланджев. Преоткривам например и Марк Странд, Маргарет Атууд, Алеш Дебеляк и Вислава Шимборска.

Къде най-често те посещава музата?

Мястото като че ли няма голямо значение, по-скоро времето и тишината отвътре.

Кога написа последното си стихотворение?

Днес.

Коя е любимата ти жена?

Две са – майка ми и баба ми – и силата им.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да продължава да търси смисъл.

 

Шев

любими мой,

една игла между нас зашива ме в тебе

– Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб

да попия от кожата ти цялата човечност на един свят

в който вечността е забранена

непостижимо е да живеем под едно небе

аз и ти като двете страни на игла

която ни разделя

искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ

да го изпия, да те пришия към млечните си жлези

и да мога най-сетне да кажа:

ти си последното ми ребро

което плува в родилни води

аз съм острият ръб

който винаги има избор

 

Още едно доказателство, че 2020-а година беше златна за българската млада литература. Лауреат на 36-ото издание на младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, Габриела Манова дебютира със стихосбирката си „Навици“, а работата ѝ свързана с литературата не се изчерпва само с поезия.

Име: Габриела Манова

Години: 25

Родно място: София

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

Работя като редактор в издателство.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Адвокат.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

Писала съм разни неща още като дете, но не са ми подръка. Това е най-старото, което си откривам, от ученическите ми години.

 

Споглеждат се, напразно търсят химия,

безучастни ноти на празни петолиния.

Инвалиди са, не могат да общуват

и искат да танцуват, но се спъват.

Обичат се, обичат се, убиват се

и мислят, че, и мислят, и разбират, че

от хаотичните проблясъци, на тласъци,

остават само кожни отпечатъци.

И всеки ще преболедува себе си във време,

което невъзможно е съвместно да поемат.

Тогава болките ще са аршин на стъпките

във фазата на едновременно отдръпване.

Ще искаме да сме могли да бъдем същите:

мигар отхвърлени, за кратко ще се връщаме.

И бих попила всеки спомен, ако само ми е ясно

че от сега нататък няма да ми бъде тясно.

И бих попила всеки спомен, ако зная

че няма повече да се поколебая.

И даже бих забравила една година,

ако съм сигурна, че утре ще те има.

И даже бих загърбила тъгата,

но тук е тя и аз съм тук, самата.

 

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

През октомври 2020 г.

Какви книги обичаш да четеш?

Чета почти всичко, само с фантастиката много не ми върви. И в художествената, и в нехудожествената литература търся някаква истина, нещо, с което да се свържа.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Всички любими поети са ми били в някакъв смисъл учители. Но повече влияние върху мен са имали хората, които са ме открехнали за добрата поезия изобщо.

Къде най-често те посещава музата?

В градския транспорт, защото винаги слушам музика и се унасям.

Кога написа последното си стихотворение?

Преди 4 – 5 месеца.

Коя е любимата ти жена?

Майка ми.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да се отпусне.

 

ХРОНИКА НА ПТИЦАТА ОТ ПАРКА „ЗАИМОВ“

Тази стая сякаш никога не е била размествана.

Нищо тук не се променя, нищо не помръдва.

Вещите събират спомени – дано минат теста

на времето. На моето закономерно тръгване.

Всичко тук остава същото – утеха за зрението,

което отслабва. Така слепешката откривам

чертежи за живота, който не следвам,

бъдеще, което ще загине в планиране.

Някой ден ще съм бръчките по лицето си,

ненаучените уроци, изкуствените си зъби,

загубата на смелост, патерицата до вратата,

нещата, от които постоянно се срамувам.

И все пак тук сънувам себе си като дете,

което чака бъдещето да се върне.

Освен когато заблудена птица нощем

променя честотата на съня ми.

 

 

 

Още едно музикално момиче. Боряна Нейкова завършва националното музикално училище „Любомир Пипков“ със специалности пиано и арфа и писането на поезия се появява в живота ѝ малко преди тя да спечели националния литературен конкурс „Веселин Ханчев“ с първото си написано стихотворение. Макар Боряна Нейкова да не е публикувала нищо поетично скоро, това не означава, че сме забравили стихотворенията ѝ. Надяваме се да имаме и нова доза за четене от тях.

Име: Боряна Нейкова

Години: 28

Родно място: София

 

 

 

 

 

С какво се занимаваш професионално?

Накратко с маркетинг.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

Сигурно пианистка, понеже детството ми мина в свирене. Но трябва да съм имала и резервен вариант, понеже много обичах да търгувам разни неща – играчки, рапани, фонокарти, списания, каквото намеря.

Кога написа първото си стихотворение? Ако да, помниш ли го, можеш ли да го споделиш?

Написах го късно, чак на 21, затова и добре си спомням как стана –прибирах се с тролей №2 в една неделна вечер през януари, в която изобщо не ми се прибираше. Мисля, че то си остана най-сполучливото, затова и кръстих на него първата си стихосбирка.

Кога излезе дебютната ти стихосбирка?

През 2015.

Какви книги обичаш да четеш?

Истории, които ме карат да се влюбя безумно в някой от героите. Или в разказвача.

Кои поети можеш да наречеш свои учители?

Сложно, но все пак при всички случаи Робърт Фрост, Тютчев, Бродски, Дилън Томас, Били Колинс, от българските Фотев, Рупчев, Борис Христов, Георги Господинов, Иван Ланджев.

Къде най-често те посещава музата?

На улицата, докато се разхождам, или в някой автобус, който пътува към непознато място.

Кога написа последното си стихотворение?

Може би преди 4 години.

Коя е любимата ти жена?

На този въпрос има само един верен отговор.

Какво би пожелала на твоето бъдещо Аз?

Да не се взима твърде насериозно.

 

Оранжев код за една магнолия

Дъждовете могат да разболеят овошките

предупреждават агрономи

но нали всяка капка дъжд по Гергьовден

беше жълтица

не разбирам от тези неща

но ако имах жълтица

бих я дала за да не заболее

магнолията с цвят на фламинго

която оставих един следобед

на брега на Вълтава