В последните години личността на Тодор Живков все повече се идеализира, носталгията по социализма взема превес над здравия разум и комунистическият режим в България става култ. Според редица българи по онова време се е живяло по-добре. Животът тогава е бил светъл, имало е работа за всички и така нататък, и така нататък.

Тъй като ни се налага да слушаме подобни монолози прекалено често, всеки може сам да завърши монолога за така наречените преимущества на живота по времето на соца. Преди няколко месеца дори Летящата Козила Ерато, чиито профил във фейсбук се радва на огромна популярност, беше споделила на стената си как учителката на детето й разказва на целия клас за светлия и хубав живот по времето на соца.

А сега излязоха и резултатите от проучване на изследователски център Тренд, резултатите от което са направо потресаващи.

Цели 41% от населението на страната би предпочело да живее в периода отпреди десети ноември.

Същият процент би предпочел да живее сега, а 18% не могат да преценят в кой от двата периода биха искали да минават дните им. В същото време 52% от запитаните признават, че режимът е извършвал престъпления спрямо хората. А предимствата на живота в този период са били наличието на работа, спокойният живот, безплатните здравеопазване и образование.

И тъй като във Възвишение на Милен Русков нееднократно се повтаря тезата, че основният проблем на българите са техните невежество и необразованост, не е ли редно да се запитаме дали това не основен проблем и днес? Проблем, който се съчетава с липсата на адекватно представяне на социалистическия режим на обикновения българин.

Липсата на музеи, които да са посветени на този период от българската история.

Липсата на познание на най-елементарни факти от историята.

Наскоро бях в Латвия и там посетих музея на КГБ. Едно място, на което човек може да научи доста за методите на тогавашната власт. Особено, когато се разхождаш в коридорите на бившото КГБ, виждаш палката, с която са били гражданите, разказват ти за психологическите мъчения. И те завеждат в една доста тясна стаичка, в която са били набутвани по 20 души. Или ти показват стената, на която са били извършвани  разстрелите. Впрочем в Латвия има и Музей на Окупацията, тъй като там се поддържа тезата, че целият социалистически режим е бил руска окупация. Но това са други държави… С друга история…

Българската държава е фалирала три пъти по времето на соца, но колко от тези, които са отговорили положително на въпроса дали им се живее тогава, знаят този факт? Колко от тях знаят, че тогавашните управници тайно са гласували присъединяването на България към СССР, което означава отказване от всякаква независимост, и въпросното присъединяване не се е случило само поради неподходящия исторически момент? Какво знаят повечето българи за лагерите? За чудовището ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, което все още активно участва в обществено-политическия живот в страната ни? Тази информация я има в книги, в сайтове… И въпреки това почти половината народ иска да се върне в това време…

В България още не сме изживели соца и това всеки, който си отваря очите, може да го види. По отношение на чиновника. По отношение към живота изобщо. Голяма част от българите чакат някой да им дава нещо, свикнали са, че държавата трябва да се грижи за тях и нямат елементарни инстинкти за поемане на самоинициатива. Друга голяма част са бивши кадри на партията, които заемат какви ли не властови позиции поради липсата на лустрация. Но най-големият процент от хората, които бленуват по соца, не знаят почти нищо за него. Или просто са забравили всички негативи на онзи живот.

Когато знаеш, че всеки около теб, би могъл да е агент на ДС. Когато много хора дори пред децата си не се осмеляват да обсъждат редица теми, защото се страхуват, че децата могат да кажат на учителките си. Когато за да ходиш с брада, е трябвало да имаш разрешение или да си бил актьор, който се снима в исторически филм. Когато за един виц си можел да влезеш в ареста, затвора или в лагер. Когато Партията е могла да те остави без работа, ако реши, че си неудобен.

Константин Павлов има едно стихотворение, в което се говори за боба, който все не иска да уври. Какъв е този боб ли? Това е бобът на този, който е останал без препитание. Станалият популярен с романа си Калуна-Каля Георги Божинов също е бил без препитание доста години. А Радой Ралин? И това са само трима от най-видните пишещи хора, които са пострадали от режима.
А всички онези, за които няма къде да прочетем? Всички, загинали по лагерите или останали без работа? Тези, които не са могли да си държат затворена устата, и затова устата им е била насилствено затваряна? Ами целият шепот на социализма?

Обикновено, когато кажа нещо за соца, ми се отговаря, че съм бил малък тогава. Може да съм бил малък, но помня шепота. Помня как хората масово шепнеха за редица неща, за да не чуят съседите. Да не чуят хората. Защото не знаеш кой би могъл да те чуе.

 

На мен много ми се иска да има машина на времето, за да онези, които си мечтаят за живота в соца, да опитат същия този живот дори само за ден, за няколко часа. И да видят дали ще искат да се върнат да живеят в тази държава. В която държавата може да ти направи проблеми за почти всичко. Разкажеш някаква смешна история, припознаят в нея някой виден комунист – хоп, хайде в милицията. Другарю, как може така! Излезеш с неподходяща дреха, правят ти или забележка, или направо карат с ножицата. Не плачете, другарко, а се обличайте прилично! И не спираш да си мечтаеш за някоя стока от Запада, защото на пазара няма почти нищо. А недай си боже да си неудобно дете. Тогава е твърде вероятно да не можеш да се изучиш или да си принуден да работиш работа, която определено не е за човек като теб, защото това е форма на наказание спрямо неудобния ти произход.

И това са само няколко неща, има десетки, стотици други.

Нямам нищо против хората да си мечтаят за соца. Днес живеем в демокрация. Всеки може да си мечтае за каквото иска. Обяснявам си го с нелекия живот и идеализирането на миналото. Отминалите времена обикновено са по привлекателни за съзнанието от настоящите. За съжаление обаче огромна част от тези хора носят соца в сърцето си. И продължават да го градят и днес. И после върви да разправяш, че соцът свършил.

Не. Той никога не си е тръгвал от главите на хората. Никога.