Предпочитам да мисля за Ла Ла Ленд, един от най-коментираните филми в момента, в музикални термини и форми. Ла Ла Ленд е джаз. Няма никакво значение, че на повечето хора не им пука за джаза. Режисьорът Деймиън Шазел използва характера му за идеологическа подложка и чрез филма си създава импровизация върху едни от най-популярните мюзикъли, съществували някога. Примесва ги с вариации върху класическо любовно клише – той и тя мечтатели трябва да решат да успеят поотделно или да се провалят заедно.

Джазът и Ла Ла Ленд имат много общо. Но не на ниво сюжет. Това че главният мъжки персонаж се поболява от носталгия по 20-те, когато Чарли Паркър е бог, а всички по опушените малки клубове – негови отдадени поклонници, е очарователен акцент, но нищо повече. Онова, което свързва филма на Деймиън Шазел с едно от най-експресивните музикални течения, е общата им ДНК. Защото Ла Ла Ленд е джаз. Във вените му текат синкопирани емоции и съчетава свободно различни стилове в себе си, като го прави с въображение и безкрайно чувство за ритъм.

Саундтракът на филма е един от най-страхотните, които сме чували някога. Всяка една от песните те кара да искаш да участваш в нея, да си герой в нейната история, да си муза за нейното създаване. Лесно е да повярваш в искреността на музиката от Ла Ла Ленд. И да станеш част от нея.

Рагтайм – американски музикален стил, считан за предшественик на джаза

Деймиън Шазел 32-годишен млад мъж, на когото идеята за пищен съвременен мюзикъл идва още, докато е студент в Харвард. По това време създава и джаз мюзикъла Guy and Madeline on a Park Bench (2009), в който голяма част от музиката е изпълнена на живо по време на снимките. Успехът на филма е символичен. Година по-късно Шазел започва да търси финансиране на първоначалната си идея. Никой обаче не желае да инвестира пари в млад артист, който желае да извади вода от пресъхнал на вид кладенец. На кого му е притрябвал скъп мюзикъл от неизвестен режисьор? 14 номинации за Оскар и 7 награди Златен глобус по-късно отговорът е ясен – на всички.

През 2014 друг филм на Шазел успява да го постави на картата с важни режисьори в Холивуд. Става дума за Камшичен удар, в чиито вени тече джаз, помита критици и зрители с гениалния си ритъм и яростната си емоция. Така пътят на Ла Ла Ленд към големия екран е отворен, а намирането на бюджет за него спира да бъде мисия невъзможна. Ла Ла Ленд изглежда ретро. Прилича на класика и, ако не бяха звукът на айфоните и модерните коли, най-вероятно никой нямаше да разбере коя година е всъщност.

Това е постигнато с феноменалните костюми на Мери Зофрес. Много преди началото на снимките режисьорът ѝ показва сцени от The Bandwagon (1953), Singin’ in the Rain (1952), Romeo and Juliet (1996), Strictly Ballroom (1993), Boogie Nights (1997) и Catch Me If You Can (2002). След като гледа целите филми, изважда любимите си кадри и прекарва няколко дни в разглеждане на модерни фотографии, които биха били полезни, Зофрес започва скицирането на костюмите сцена по сцена.

Цветовете са един от най-характерните елементи на Ла Ла Ленд. Те му придават характер, дързост и чар, който кореспондира на романтиката във филма. А романтиката е онова, което кара зрителя да си тръгне леко натъжен след края на филма и ако ти си го гледал, знаеш какво имам предвид.

Импровизация – процесът на съчиняване на музиката произхожда непосредствено във времето на нейното изпълнение

Всичко започва с „Another Day of Sun“. Лос Анджелис, поредният слънчев ден. Стотици хора, приклещени в поредното задръстване – типичният ритъм на мегаполиса. Но малко отклонение от равноделния размер на мелодията на ежедневието вдъхновява стотици души желаят да пеят и танцуват, въпреки че са заклещени в задръстване по средата на тежкото си ежедневие, задълженията и досадните костюми.

Песента и танцът са начините за справяне с действителността, бягството от мястото, където мечтите изглеждат кауза пердута, а битието е нищо повече от апатично съществуване.

Отварящата сцена на Ла Ла Ленд подтиква зрителите да започнат да потропват с крак в киното, да барабанят с пръсти по коляното си и просто да се отдадат на енергията и музиката, които не биха могли да развълнуват единствено изпаднал в клинична смърт човек. Този ритъм и тази зрелищна мащабност правят сцената една от най-важните и запомнящи се във филма, особено като вземем предвид, че друга подобна така и не се появява. Нейната работа е създаде ясен контекст за зрителя – това е мюзикъл, той е цветен, танцувален, красив и американски. И макар да намигва на много неща, които може би вече сме виждали, няма нищо общо с тях. Защото Ла Ла Ленд е пищна импровизация върху едни от най-красивите музикални моменти, които някога сме виждали.

Полиритмия – музикална техника, при която два различни ритъма се наслагват един върху друг

Мия и Себастиан (изиграни от Ема Стоун и Райън Гослинг) са млади, амбициозни и влюбени в изкуството. Тя желае да стане велика актриса, а той – да отвори джаз клуб на едно от най-важните места в джаз историята. В началото на историята и двамата са далеч от изпълнението на мечтите си и изкарват прехраната си с работа, която им носи нулево удовлетворение.

И двамата са умерено несправящи се с парите, и двамата туптят в различен ритъм. Мия е експресивна, емоционална, динамична. Тя е малка пружинка, която се навива и подскача из сложните механизми на Холивуд. Из работата си в кафенето на звездите, прослушванията, които винаги се оказват неуспешни и мечтите си, които изглеждат все по-далечни. Себастиан е спокоен, странен по своему, пестелив на емоционални изблици и по-затворен в себе си. Още в началото картите му са сложени на масата – искам да се занимавам с олдскул джаз и нищо друго.

Двамата са две различни мелодии, и двамата имат различен ритъм. Когато темпераментите им се съчетаят, се получава полиритмия. Случва се джаз. А джазът е магия. Независимо дали на Мия и Себастиан им е писано да са заедно, дали животът ще сбъдне мечтите им, това, което създават, докато са заедно, е произведение на изкуството, което всеки ще запомни. А това го прави вечно.

Конфликтът в Ла Ла Ленд е двустепенен. От една страна той е външен – Миа и Себастиан срещу света, който отказва да им предостави творческата реализация, за която копнеят. За сметка на това в лично отношение и двамата намират удовлетворение в лицето на другия. На по-късен етап от филма конфликтът става вътрешен – и двамата започват да си проправят път към професионална реализация, но това задръства взаимоотношенията им.

Суинг – отличава със силна ритмична част, средно бързо до бързо темпо и отличителния „приповдигащ“ ритъм, характерен за повечето форми на джаза

Райън Гослинг и Ема Стоун изкарват няколко месеца в танцови тренировки и уроци по музика. Той има повече опит от нея, тъй като танците са му хоби още от детските години, в които дори участва в телевизионни състезания. Ема Стоун пък притежава усет към ритъма, който е налице, въпреки липсата ѝ на голям опит. Енергията между Стоун и Гослинг се проявява за пореден път. Това е третият филм, в който двамата си партнират и спокойно мога да кажа, че това, че първоначалната двойка, избрана за филма (Ема Уотсън – Майлс Телър), впоследствие отпада, е най-доброто нещо, което можеше да се случи на Ла Ла Ленд. Макар Уотсън да е прекрасно същество, тя не притежава магнетичната чудатост на Ема Стоун. А Майлс Телър в ролята на съвършения мъж (нека не се лъжем, всяка жена знае, че е така) би било светотатство. Ако това се бе случило полиритмията на филм, щеше да бъде заменена от какафония.

Мелодичен минор

Лос Анджелис неглижира собствената си история, твърди Деймиън Шазел и решава да възроди на голям екран магията на града. В него режисьорът поставя двама души, които са проводници на изкуството и желаят да творят във време, в което талантът често отстъпва пред късмета и грубите правила на бизнеса. Ла Ла Ленд успява да създаде красота от меланхоличната неспособност на двама души да осъществят мечтите си. Засажда зрънце любов между Миа и Себастиан, които намират пристан един в друг, когато всичко около тях изглежда несигурно.

Минорните нотки на филма са облечени в красиви дрехи, ярки цветове и величествени гледки на града. В тъгата се раждат най-красивите мелодии и Шазел знае това. И именно поради това Ла Ла Ленд е нещо коренно различно от романтичен мюзикъл с елементи на комедия. Неговата мелодичност използва всички гами на минора, цялата му носталгична красота.

Ла Ла Ленд е филм с богат набор от сцени на магически реализъм. Танци в безтегловност, небе, което обгръща всичко наоколо, звезди, които поглъщат реалността. Във втората част на филма обаче магията изчезва и идва място на реализма – късни самотни вечери, приготвяне на вечеря, жилави и тежки разговори за бъдещето. Разминаване на двама души, които се обичат.

Близост до обикновения човек

Джазът е музика на народа. Всеки може да участва, всеки може да намери в нея личните си емоции. Ла Ла Ленд предлага същите услуги. Имаш мечта, която ти е трудно да осъществиш? Вярваш, че партньорът ти ще успее да се реализира професионално, дори когато той е загубил вяра в себе си? Обичаш някого, но трябва да направиш жертва? Ти си герой във филма. Танцуваш прилично добре или средно зле, обичаш да си тананикаш в банята. Смяташ, че изглеждаш зашеметяващо в жълта рокля. Ла Ла Ленд е точно толкова филм за теб, колкото е за Мия и Себастиан. С тази разлика, че разбираш какво се случва с тях накрая.

Всички обичаме Ла Ла Ленд. И има защо.