Важно да останем верни на себе си и честно да си казваме кои сме. Когато говорим за интереси, винаги можем да пропуснем факта, че обичаме да прекарваме неделя вечер с боулинг, вместо на изложба или че предпочитаме чиклити пред Достоевски. Всеки е свободен да размаха осъдително показалец, но в рубриката „за5лайка“ различни хора ще споделят какво наистина харесват, колкото и непопулярно да е то. И после ще ги оставим да се гордеят със себе си.

Ето и петте guilty pleasures на Диана Георгиева:

Тъпитийн сериали

Да, знам, знам. Бергман, Линч, Бойл,Иняриту, Михалков, фон Триер…. големите имена предлагат изтънченоудоволствие, издигат киното на следващото ниво и предлагат фина стимулация завсички възможни сетива, която превръща един-единствен филм в нещо далечпо-комплексно. И, заклевам се, мога да оценя всеки подобен гениален опит.Обаче… просто понякога нямам настроение за тежки истории, истерии или другинива на възприятие. Понякога искам да си почина, да ми е забавно и да не сенапрягам, докато окото ми гледа недобре скалъпени сюжети, красиви (и млади!) актьори,натъкмени за екрана в жестоки аутфитчета. Семплите истории, липсата наметафоричност и препратките към поп културата са ми забавни. А, може инескромно да звучи, но мисля, че усмивката ми отива.

Музикалнириалита

Знаем – удоволствията могат да бъдат емоционални илиинтелектуални. Физическите няма да ги броим, защото не са по темата. Така.Най-лесният начин да си докараш рейтинг, е да бръкнеш в струнната сърдечнасистема на публиката. Това е и доста евтино в един по-широк смисъл, обаче…работи. Впечталявам се от музика, от автентичност, радвам се на чуждите успехи- няма нищо по-красиво от това да видиш скромен и неуверен в себе си човек,който запява… и ти маха главата. И в това няма нищо лошо. Да съм човек, макар да е изтъркано, на мен си ми харесва.

Спорът

Има хора, които винаги се стремят да бъдат дипломатични илив устрема си да бъдат харесвани, често премълчават мнението си, а понякога даженямат такова. Аз пък съм онова, което по- на запад е известно като opinionated или с други думи- обикновено знам какво мисля и най-вече – защо. Това само по себе си нямаше дае проблем, ако си държах езика зад зъбите. За съжаление обаче, устата ми неспира да мели и така е, откакто се помня. Това обаче далеч не е всичко – знаетели, че спорът, воден от опитни и кадърни опоненти, може да бъде невъзобразимоудоволствие и незаменимо упражнение за малките сиви? То си е цяла дисциплина -да съумяваш да не губиш фокус, да запазиш добрия тон (не само външно, ами ивътрешно), да вкараш малко хумор, да обориш чужди аргументи, да ги хванеш, даги усучеш, за да ги превърнеш в защитници, малки неочаквани войници в твоята собственаармия и накрая да излезеш прав? Е, това не винаги се случва, но след такавачестна и красива ментална битка, на кой му пука за кого е медалът?

Черният хумор

Знаем, че да си саркастичен напоследък е модерно. И всичкисе правят, че са – с помощта на цяла поредица картинки от нета, красиви и гарниранис подходящо наострен текст. Обаче истината е, че много малко хомо-сапиенсиумеят да носят тежестта на подобно поведение, още повече, че то не носи лайкове.Честно – не носи. Може в някакви предварително уредени от протоколи наповедението малки групички (отцепници) да се срещне регламентираното и  безпроблемно промъкване на красивия дис на сарказма в общуването, но катоцяло – слаба работа. Още повече, че днешно време всички сме толкова политическикоректни, че то не ти остава мегдан за хубава, черна, неприлична и неуместнашега. А това, освен че те превръща в дебел потребител на Макдоналдс (тук неуместнопрепращам към стереотипа за тъпия американец, тоест: реднек), ти отнемаискрената усмивка и двете секунди шок, които я предшестват.  А какво казах – усмивката ми отива. Шокът също,няма майтап.

Бягствата

Човек трябва да знае кога да се откаже. Може да си многотъпо и упорито копеле и на всяка цена да искаш да продължиш по същия скапан пътбез изход (емперика – аз), обаче да си Лили Иванова или Слави Трифонов вживота, не е печеливша карта. Затова се налага да си изработиш система. Моятасе нарича – „майната ви, продължавам напред и ви желая всичко хубаво“.Затова, когато видя, че няма накъде повече да бутам, бягам, горя мостове и изчезвам,като летящия замък на Хайо Миядзаки (защото обичам странните приказни герои, незащото се правя на интелектуалка – и Дисни харесвам) и се отправям към някоедруго, дай боже – по-приятно измерение. За щастие – такива има. В по-свитсмисъл – бягам в колата, настъпвам газта, пускам силно музика и карам колкотоможе по-дълго – сама. Или пък ходя на пазар (пак сама) и си забравям чистоновия айфон в дънките, които пробвам. Такива неща.