Да хейтваш или да не хейтваш – това е въпросът. Или поне това е дилемата, пред която се изправят част от най-върлите фенове на „Междузвездни войни“ (на по-умерените им е все едно). Аз лично съм от тези, за които „Междузвездни войни“ започва с „Нова надежда“ и приключва с „Отмъщението на ситите“ – няма комикси, няма сериали, няма ги филмите на „Дисни“ (е, има няколко книги на Тимъти Зан, но само толкова). Не искам да обиждам никого, затова се опитвам да се владея, когато говоря за най-новите епизоди, още повече, че това кой какво харесва е въпрос на вкус. Но ако все пак дам воля на чувствата си, веднага ще бъда заклеймена като хейтър, и то не без основания.

Да те обвиняват несправедливо не е приятно. Още по-неприятно обаче е да осъзнаваш, че „обвинителите“ имат право и да не можеш да се защитиш. С наближаването на премиерата на поредния последен епизод на „Междузвездни войни“ все по-често се питах: Аз наистина ли съм хейтър? Какво толкова не харесвам на новите епизоди? Дейзи Ридли и Оскар Айзък са ми симпатични, музиката е прекрасна, „Rogue One“ беше сравнително приличен и така или иначе всичко се прави за пари (, ако подобно признание не е обидно за една чистачка, защо да е обидно за режисьор?). Критики към „Междузвездни войни“ винаги е имало, но въпреки многото недостатъци, това е може би най-обичаната филмова поредица. Затова не мога да не се запитам доколко моят отказ да приема новите филми се дължи на някаква непростима грешка в тях и доколко част от мен, съвсем по детски, просто не може да понесе, че Хан, Лея и Люк остаряха, че Мара Джейд изобщо никога не е съществувала и че историята, която завърши по толкова прекрасен начин, всъщност никога не е била завършена. Казвам „по детски“, защото само приказките имат истински край – онзи момент, в който всичко застива така, както е, и повече не подлежи на промяна. В реалния живот единственият край е смъртта, но и тя е край само за един, защото животът на останалите продължава. Ако приемем, че изкуството трябва да имитира живота (вместо обратното), трябва да приемем също, че една „семейна“ сага може да продължи, докато има поне един жив потомък на въпросния род (или поне на далечен братовчед на най-добрия приятел на някогашния главен герой). Впрочем точно така беше в „Дързост и красота“. Не, че намеквам нещо…

Аз не съм кинокритик и целта ми с този текст не е да правя разбор на епизодите на сагата, като ги сравнявам и давам оценки за режисура, сценарий и актьорска игра. Бих искала само да покажа, че не е задължително да си „хейтър“, за да не харесваш филмите на „Дисни“. Дори ми е малко трудно да разбера как един истински фен изобщо може да ги харесва. В тези филми аз не виждам абсолютно нищо от произведението на Джордж Лукас. Не казвам, че са лоши сами по себе си – просто това вече не е „Междузвездни войни“. Защото „Междузвездни войни“ беше филм на един бунтар, а точно бунтът липсва в новите епизоди. В това, разбира се, няма нищо изненадващо – властта винаги е успявала да потуши всеки бунт, като го превърне в мода (така се случи с хипитата, с рок музиката, с рапа, в момента се случва и с феминизма).

Вярно е, че всички „промени“ в „Междузвездни войни“ са предизвиквали гнева на голяма част от феновете, израснали с оригиналната трилогия – специалното издание на Епизоди IV, V и VI, както и предисторията и до днес карат някои хора да обвиняват Лукас, че едва ли не е убил детството им. Моят първи досег със сагата беше именно чрез специалното издание, по времето, когато по кината вървеше „Клонираните атакуват“ – следователно моето детство не е било „поругано“ от Лукас. По същия начин днешните деца, които гледат за първи път филмите на „Дисни“, ги възприемат като неделима (, а може би дори най-съществената) част от историята. И все пак ми се струва, че има нещо, което е отвъд субективното възприемане на филмите и което няма връзка с реда, по който човек ги е гледал. Това нещо е свързано с духа на филмите, който до голяма степен зависи от личността на създателите им, а чрез тях е и отражение на духа на времето, в което филмите са правени.

Да погледнем най-напред Епизоди I-VI: всички те са дело на един човек. Когато Лукас е започнал да пише сценария, може и да не е бил наясно колко точно части ще има неговият филм, но е знаел, че ще са повече от една (затова при подписването на договора с “Twentieth Century Fox” той се отказва от предложеното му допълнително финансиране в замяна на свободата да направи продълженията без намеса от страна на студиото), а три години след излизането на първия филм вече е бил сигурен, че ще има две продължения и предисторията ще е от три части (затова и номерацията на епизодите е такава). И шестте филма имат своя вътрешна логика и въпреки леките разминавания между оригиналната трилогия и предисторията (все пак първият епизод излиза през 1977, а шестият през 2005 година), това определено е един филм – замислен е като такъв и нито една част не е излишна, нищо не е „изсмукано от пръстите“ просто за да има повече. С новите филми („Възходът на Скайуокър“ е петият от 2015 година насам) обаче нещата не стоят така – режисьорите и сценаристите са различни и като цяло човек остава с впечатлението, че създателите на всеки следващ филм не са гледали особено внимателно предишните.

Джордж Лукас започва да твори в края на 60-те години на миналия век – времето на хипитата и сексуалната революция, войната във Виетнам и протестите срещу нея, негърските и феминистките движения, началото на рок музиката. Това е период на борба за социална справедливост на всички нива и във всички сфери на живота. Тогава Мартин Лутер Кинг заявява:

„Тъжно е, че заради удобството, удовлетвореността, нездравия страх от комунизма и склонността ни да се приспособяваме към несправедливостта, Западните нации, които първи пробудиха революционния дух на модерния свят, сега са крайно антиреволюционни. Това кара мнозина да мислят, че само марксизмът носи революционен дух. Следователно комунизмът е присъда срещу нашия провал да направим демокрацията реалност и да вървим по пътя на революциите, които започнахме. Единствената ни надежда днес е във възможността да си възвърнем революционния дух и да излезем в на моменти враждебния свят, заявявайки вечната си непримиримост към бедността, расизма и милитаризма.“

*Откъс от речта на Мартин Лутер Кинг „Отвъд Виетнам“ (1967)

Днес са особено актуални интерпретациите на антирасизма на Мартин Лутер Кинг, но не и на другите предателства спрямо „революционния дух“, който той иска да постави в „дневния ред на обществото“ с акцент върху основния християнски принцип – любовта към ближния (по нататък в речта си той цитира апостол Йоан). Една от тези интерпретации е в холивудските филми да има все повече актьори афроамериканци; друга, по време на футболен мач да не се чуват никакви нечленоразделни звуци.

Първият филм на Лукас – „THX-1138“ (1971) е в пълно съзвучие с „революционния дух“ на времето. Той ни показва един антиутопичен свят, в който хората имат серийни номера вместо имена, живеят в подземен град с камери навсякъде, всички се обличат еднакво и вземат хапчета, за да мислят, чувстват и да се държат еднакво, а любовта и сексът са забранени. Не и религията – всеки може да говори лично с Бог или, както се оказва, да слуша няколкото предварително записани изречения – еднакви винаги, независимо от това какво казва изповядващият се. А решението на всички проблеми и душевни терзания е съвсем просто: „Работи усилено, бъди продуктивен, не допускай злополуки и бъди щастлив“. На THX-1138 обаче това не му е достатъчно и решава да избяга, без самият той да знае накъде отива и какво го очаква там.

View this post on Instagram

#thx1138 #georgelucas

A post shared by Planet X Games (@it_came_from_beyond_planet_x) on

Споменавам този филм, защото според мен именно той е ключът за разбирането на „Междузвездни войни“. В него ясно се очертават двете линии в американската социо-политическа и културна история. Едната идва директно от тезиса на Калвин, според който вярващият е в света, за да „увеличава божията слава в него“. В модерния си вариант това означава свръхорганизирано общество, висока технологична култура и производствена ефективност, измервана при реализацията си на „свободния пазар“ (светът, в който живее THX, а по-късно и Империята). Това е система, при която демокрацията и бюрокрацията се сливат като втората поглъща първата (както се случва в Републиката и това спомага за издигането на Палпатин). В стихотворението „Вой“ Алън Гинсбърг я олицетворява със семитския бог – детеядеца Молох. Другата линия акцентира върху отделния индивид в живота му тук и сега; тя е насочена към любовта във всичките й измерения и, следователно, към мира. Оттам идва прословутият призив на хипитата „Правете любов, а не война“ (THX започва да се бунтува едва след като се влюбва; Вейдър се отвръща от Тъмната страна заради сина си).

„Междузвездни войни“ е още по-амбициозен. Докато в „THX-1138“ този конфликт се разгръща в един затворен свят, тук той е изнесен на „галактическо” ниво, като двете линии са въплътени в Империята и Бунтовническия съюз/Републиката. В Империята всичко е уеднаквено и строго регламентирано (бели мъже с еднакви дрехи, щурмоваци с маски, защото отделната личност е без значение – важна е само „функцията”, която изпълнява; всички се подчиняват на волята на Императора, чиято власт произтича от Силата (Бог)), докато в Бунтовническия съюз (и особено в Републиката, в предисторията) нещата са по-„шарени” (виждаме всевъзможни причудливи раси; има жени дори на ръководни постове) и обединението не е чрез сила, а според вътрешните убеждения на отделните индивиди. Но за разлика от първия филм, това не е просто критика на света, в който Лукас живее. Той се опитва да направи хибрид между класическите приказки, популярните фантастични сериали и вече позамиращите уестърни, като следва сюжетната линия на „Скритата крепост“ на Акира Куросава. И това – направено за 12-годишни, които тепърва навлизат в живота. Настолната му книга, докато работи над сценария, е „Героят с хиляди лица“ на Джоузеф Камбъл (1904-1987 г. – американски изследовател в областта на сравнителната митология). Афинитетът му към митологията се запазва и в следващите епизоди, появяват се и исторически препратки, източна философия и малко психология, като по този начин се добавят нови пластове в на пръв поглед тривиалната история за борбата между доброто и злото. В новите филми именно тези пластове липсват.

Нямам нищо против филмите на „Дисни“, ако се гледат сами за себе си – те са добре направени, с приятни актьори и хубава музика и ако целта им е да бъдат развлекателни, те я постигат (липсата на оригинален сюжет никога не е била проблем за подобен род кино). За мен проблемът е в това, че те просто не се вписват в линията на „Междузвездни войни“ (но пък ако заглавието беше друго, дали щяха да ги гледат толкова хора и да купуват тениски и екшън фигурки?). Разбира се, още по времето на Лукас се появява така наречената „Разширена вселена“ – стотици книги и комикси, spin-off филми, а през последните години и сериали – одобрени от „Лукасфилм“ и включени в междузвездния „канон“. Не всички от тях са добри – голяма част са си направо посредствени, но пък носеха пари. (Впрочем в интервю от 2004 година Лукас казва с лека самоирония, че и той като Дарт Вейдър се е превърнал в това, срещу което се е борил – искал да прави независимо кино, а създал най-мащабната блокбъстър поредица [„Империя от мечти: Историята на трилогията „Междузвездни войни“ (2004 г.]) И все пак „Разширената вселена“ си остана в периферията – можеше да си заклет фен и да не си прочел нито една книга или комикс. „Междузвездни войни“ си беше шест епизода и до 2015 година те бяха „неопетнени“. С новите филми това се промени – те не просто разводниха историята, но и преобърнаха представите ни за това, което вече сме гледали – оказа се, че нищо не е било така, както е изглеждало. Дали от това сагата е станала по-интересна, героите по-сложни, а посланието по-задълбочено, всеки може сам да прецени.

По всичко личи, че филми от поредицата ще има, докато носят печалба. Затова аз няма да гледам на кино „Възходът на Скайуокър“ – от моя билет няма да спечелят. Защото дори филмът да е добър (, макар че от резюмето останах с друго впечатление), дори да дава логично обяснение на всичките глупости от предишните два, дори да е изпипан до съвършенство, това вече не са моите „Междузвездни войни“. Историята, която ме плени като дете, вече имаше своя грандиозен завършек преди близо 15 години. Гледала съм всеки епизод десетки пъти на различни възрасти, в съвсем различни периоди от живота ми и вместо да ми омръзват, аз ги обиквах още повече и всеки път откривах по нещо ново. И не само аз. И макар че има много по-добри филми, малко са тези, които могат да въздействат по такъв начин. Защото „Междузвездни войни“ на Лукас не е просто филм, не е дори просто „модерна митология“ – това е магия. Магия, направена от един изключително амбициозен и ерудиран бунтар. При всичките му недостатъци като режисьор и (особено като) сценарист, Лукас съумя да обедини религия, история и философия с научна фантастика и чисто приключенски елементи, без това да изглежда съшито с бели конци. Резултатът е едно блестящо произведение, в което има от всичко по много, без обаче да създава впечатление за претрупаност или снобизъм. Като цяло в „Междузвездни войни“ има за всекиго по нещо – кой колкото успее да види и от колкото има нужда душата му.

Тази магия вече я няма. Остана само желанието за печалба. Нискобюджетният филм за деца, направен с много любов и напук на всички, се превърна в машина за приходи, където водещият принцип е „Дайте на хората това, което искат, и те ще дойдат пак за още“ (и по-точно: „Върнете всички любими герои, най-вече умрелите“). Защото всички сме наясно, че „Възходът на Скайуокър“ няма да е последният филм от вселената на „Междузвездни войни“. За пореден път „властта“ потушава „бунт“ като го обхваща и подменя същността му. До последно Лукас държеше да прави филмите си така, както той си ги представя (с дете в главната роля в Епизод I и с Джар Джар в една от най-трогателните сцени в Епизод III) – критиците го приемаха с насмешка, дори и феновете го оплюваха. За някои хора „Междузвездни войни“ беше антоним на „качествено кино“. И въпреки това сагата беше страшно обичана. Новите филми се правят, както трябва (тоест с елементи на социална поръчка) – с повече афроамериканци и китайци, с повече жени, с по-малко неща, над които да се замислим (освен ако под „мислене“ не се разбират усилията, които човек полага, за да търси логично обяснение на нелогични неща) и с далеч по-малко въображение.

Парадоксалното е, че това, което враговете на сагата не успяха да постигнат за 40 години, хората от „Лукасфилм“ го направиха за 5 – с любезното съдействие на феновете, за които количеството се оказа по-важно от качеството, а „модерната митология“ се сведе до „нек’ви се бият в космоса и музиката е много яка“. Преди много години Джордж Лукас удари шамар на Холивуд, настоявайки да прави каквото той иска, както иска и да печели от него. „Империята“ най-накрая отвърна на удара.