Срамните мисли са като срамните болести. Гордееш се един вид, ама и не викаш наляво и надясно, че си хванал трипер.

Всъщност всичко започна с един блендер и една мечта. Не моя. Гаджето ми искаше да мина на диета, защото нямало да живеем вечно, но можело поне да опитаме според едно немско списание, което тя получваше ежемесечно от една нейна приятелка. По повод живеенето вечнo й отвърнах с цитат на капацитета по всички въпроси Албус Дъмбълдор: ”Смъртта е просто началото на следващото приключение” или нещо от тоя десен… Последва скандал и обвинение, че не искам да се променя, че сам съм си виновен, че изглеждам както изглеждам и пренасочване към оная литература за самопомощ, която по-скоро бих изял, отколкото прочел. За да туширам стреса излязох, изпуших една цигара в малкия ни двор, докато тя ме гледаше с нещо средно между неразбиране, ненавист, отчаяние и предсмъртна загриженост и се прибрах готов на компромиси. Тя ме виждаше като един ходещ мъртвец, един огромен магнит за тумори и всякакви невероятни болести. Държеше брошура за първа помощ при инфаркт на нощното си шкафче…

Последваха преговори на високо равнище, резолюции, прессъобщения по фейсбук, телемост с приятелки, протестни ноти от моя страна, тръшкане и реване, заплахи, събиране на багажи, стрес, нерви и секс. Накрая купих блендера. Онзи блендер от списанието, което нейна приятелка от Германия й пратила преди шест месеца. Купих го онлайн от чужбината и го чаках да дойде по предсказание на интернета – след седмица. Не дойде. Чаках още два-три дни и писах на обслужване на клиенти на ангажираната логистична компания. Те ме увериха, че всичко е наред. Уви, приятелката ми не мислеше така. Тя вярваше, че аз саботирам доставката на тоя обект на нейните и евентуално моите трепети за един по-добър живот. След петия ден, в който блендерът закъсняваше, тя каза, че ако не се прибера утре с него – просто няма да ме пусне вкъщи.

Паникьосах се.

С помощта на гугъл, намерих електронната поща на директора на логистичната компания. Сътворих горе-долу следния текст:

“Уважаеми г-не,

Пиша ви по повод разбитото си сърце. Аз преследвам една мечта. Мечтата да живея здравословно. Общо взето от тая мечта зависи и семейното ми щастие. Ако утре тоя блендер не у нас, ще спя пред входа. Обектът на моето материално желание според страницата на вашата компания, се намира във вашето депо. Уви то е на 60 км.от мястото, на което живея, a аз нямам шофьорска книжка. Би било изключително мило от ваша страна да направите каквото е в силите ви. Иначе казано ситуацията е такава, че при първия удобен случай ще дойда до вашия офис и ще започна да обръщам бюра и да ви вдигам на ура” – завърших аз в стил Иванка Курвоазие.

Битовият оттенък на моята молба, заедно с леката заплаха, върнаха отговор, който ме уверяваше, че на следващия ден ще получа пакета.

Получих го. И кошница с плодове и извинителна картичка. До тук добре. Прибрах се с блендера и кошницата. Вратата конспиративно се отвори около два сантиметра и се проведе следният разговор: “Носиш ли го?”, “Нося го.” и допълних “и кошница плодове нося.” Вратата се открехна, аз, кошницата и блендерът влязохме, оставих последните две в кухнята, изух си обувките седнах да си почина. Сега, мислех наивно аз, семейното щастие е пълно. С мисъл за разни благинки като ракийка и салатка, се насочих към хладилника.

Отваряйки вратата към епикурейските наслади, разбрах, че там се е нанесъл нестихващият ентусиазъм на приятелката ми. Вместо обичайните луканки, сирене, бутчета и т.н., там имаше само пъпеши, дини, портокали, ягоди и прочее. Тук е моментът да отбележа, че таях съмнение за подобна подривна дейност от нейна страна, но не очаквах реакция толкова бърза и подла. Мислех си, че ще има преговори. Уви, това беше моят Ньой и трябваше да си потопя и подводниците. И така, от тоя ден нататък не съм сдъвкал нищо. Дори дъвка. Всичко у нас минава през тоя блендер.

Аз почнах съответно да го сънувам. Последния ми сън с негово участие беше като “От местопрестъплението”, с блендера в ролята на Хорейшио, а аз в ролята на лошия, който е изял подкова суджук и оставил обелките на кухненската маса. Не съм мрънкало, но имаше един период, когато ми идваше да стана, да се облека в костюма за работа, да си спретна обяда, да изям закуската с дългогодишната си приятелка (ака гаже) и да се хвърля пред експреса в 8 и 27. Егото ми и самолюбието не ми позволиха. Все още имах мечти, но те бяха семпли – къс хляб със снежанка, луканчица, руска салата… Три месеца по-късно аз съм пет килограма по-слаб и петдесет нюанса по-нещастен. След което тя откри палео-диетите…

Тоя път ни трябваше мелачка за месо. Същата, като оная от списанието, дето нейната приятелка й пратила от Германия. Да сме правели всичко сами, защото не знаеш какво има в купешкото месо. При цялата несъстоятелност на Български пощи, как веднъж не затриха тия списания, майка им…

Почна същото ходене по мъките. Поръчахме онлайн, фирмата за доставки предварително се извини за закъснението и помолиха да не им вдигаме офиса на ура. Аз разпечатах тоя мейл и й го показах, но съмнението в нея пак оставаше. В деня на доставката седях в офиса, силно притеснен дали от доставчика няма да ми пратят цяло агне. Слава богу беше само един замразен кравешки бут.

Няма нищо по-трудно от това да се криеш цял ден от рецепционистка, която има всичките ти номера и иска да те удуши или да те пребие до смърт със замразен кравешки бут. 

След края на работния ден, който прекарах, криейки се в тоалетната, аз, месомелачката и около 25 килограма необработено месо, се прибрахме вкъщи. След като оставих всички неща по местата им, реших да проведа един сериозен разговор с приятелката ми, който протече горе-долу така:

“Това не може да продължава по този начин!!! Всеки два месеца измисляш нова диета, трябва да инвестирам в поредната кухненска придобивка, а още не съм купил алуминиева дограма.“

“Алуминиевата дограма няма да ти помогнат да живееш дълго!”, съскаше тя. “Нито ще те обичат така, както аз!”

Разговорът стилово се прехвърляше към римейк на Вдовицата в бяло, а нейната логика се приближаваше до тая на поддръжник на Атака.

“Нямам думи!“, казах аз и запалих цигара в къщата, въпреки изричната й забрана.

“Преди беше блендер, сега месомелачка, машина за спагети не знам още к’во…” Тя стоеше там вцепенена от тая моя дързост – да запаля цигара между стените на нашия дом, олицетворяваща вековна красота на половината човечество.

“Как смееш…” запелтечи тя “как си позволяваш…”

Аз излязох, за да не я дразня повече. Бях постигнал желания ефект.

На другия ден се прибрах от работа. Тя беше смелило щастливо всичките 25 килограма кравешки бут, носеше бяла престилка като в комбинат, беше опаковала всичко в малки пликчета, които от своя страна бяха намерили своето място във фризера.

С широка усмивка на лице тя ми сподели:

“Всичко това, котенце, ще го ядем сурово, защото нашите прадеди така са правили”. В тоя точно момент се сринах. Причерня ми пред очите и паднах. Тя се изплаши, започна да ме кара да кашлям – мислеше си, че получавам инфаркт. Казах й да викне линейка. В болницата ме сложиха на системи и един възрастен лекар дойде и започна да ми снема анамнеза. Прекъснах го и му споделих всичко, което се беше случило до тоя момент – и за блендера му казах, и за месомелачката, и за бута, и за стoенето в тоалетната, и за месото, и как сме щяли да го ядем сурово… Всичко, което се четеше в очите на тоя доктор, беше съчувствие и желание да ми помогне.

“Ще взема мерки, не бойте се!” каза той с оная спокойна решителност, с която сигурно казва “Скалпел, моля!”. Седмица по-късно бях изписан. Тя се държеше приятелски. Когато се прибрах от болницата, първото нещо, което ме впечатли, беше миризмата на пържени кюфтета. “Докторът ти в болницата беше много прогресивен, написа ти диетата за следващите пет месеца” каза тя и ми подаде три листа: “сутрин – 30 мин бягане – закуска – сок, варено яйце, плодов шейк, обяд – свободна програма, първа вечеря – салата с минимум 50гр. ракия или 2 бири и пържени картофи, вечеря – лека по избор, задължително с месо. Пациентът да не се лишава от нищо.”

“Супердоктор“, помислих си аз, „и за бирата е помислил.”