На пръв поглед Ню Йорк наистина е като ябълка. Лъскава и изкусителна, мамеща те да я разрежеш и да я опиташ. Да заситиш сетивата си с нейната уж сочна сърцевина, наречена Таймс Скуеър. В днешно време обаче прочутият площад има твърде пластмасов вкус. Поток от около 50 милиона туристи годишно щрака с фотоапаратите и пазарува като в зомби транс, облян от студената изкуствена светлина на десетки, а може би и стотици реклами.

Като опитни мишки в стерилна лаборатория, голям процент от преминаващите по Таймс Скуеър вероятно не подозират, че преди по-малко от половин век в същия този район, който сега прилича на декор от Дисниленд, е текла лепкава река от похот, сласт и перверзия. А нейният най-буен приток е бил 42-ра улица, позната още като The Deuce.

Първоначално дом на бурлеската, а по-късно ескалирала в арена на греха, разврата и, меко казано, нестандартните забавления, улицата е един от най-характерните белези върху лицето на стария Ню Йорк. През 70-те години на миналия век, малко след премахването на строгия цензурен кодекс на Хейс, киносалоните на 42-ра трупат пари благодарение на провокативни и често нискобюджетни заглавия, изпълнени с насилие и секс.

Там и тогава с пълна сила избухва Златната ера на порнографията. На голям екран се прожектират множество филми, които изцяло подчиняват сюжета на първичните страсти и стремежа към моментална физическа възбуда. Но тази своеобразна сексуална революция в киното е възможна главно заради продукциите, които демонстрират и определени художествени достойнства, като по този начин печелят вниманието на по-широката публика.

Заглавия като Син филм (1969) на Анди Уорхол, Дълбокото гърло (1972) на Джерард Дамиано, Отварянето на Мисти Бетовен (1976) на Ранди Мецгър – това е една съвсем, съвсем малка част от филмите с откровено сексуално съдържание, чиято слава излиза извън пределите на района около Таймс Скуеър и 42-ра улица и понякога стига до най-популярните телевизионни предавания и страниците с филмова критика на най-уважаваните издания.

Наред с тези знакови за секс индустрията продукции, в нюйоркската родна бърлога на порнографското кино продължават да оперират и автоматите с кратки мръсни филми на предприемчивия Крал на пийпшоуто – Марти Ходас. Още през 1966 година той разполага из магазините за порносписания своите машини, на които срещу няколко монети човек може да наблюдава разнообразни сексуални изпълнения.

Материалите за автоматите, а и за порнофилмите, показвани на голям екран, обикновено са „собствено производство“ на 42-ра улица, по чиито тротоари всяка вечер тракат токчетата на местните леки жени. Сводниците им са сред първите, които осъзнават, че заснетият сексуален акт и представянето на акт пред публика на живо са многократно по-доходоносни начинания от обичайните услуги заради големия брой потребители-воайори.

Потенциалът на порнографските филми е осъзнат и от мафията. Всъщност точно мафиоти са продуцентите на повечето известни заглавия от епохата, като емблематичен е случаят с Дълбокото гърло. Филмът е продуциран от Лу Пераино, свързан с една от Петте мафиотски фамилии в Ню Йорк – Коломбо.

Снимана за няколко десетки хиляди долара, продукцията с Линда Лавлейс носи огромни печалби за мафията, като се посочват суми от порядъка на стотици милиони. Най-оптимистичните сметки обаче не отчитат факта, че повечето кина по 42-ра, а и повечето други порносалони, са практически под контрола на мафиотите, служат за пране на пари и числата на приходите им нерядко са умишлено надути.

И ако гангстерите, сводниците, проститутките, работниците в легендарни кина като Риалто, Уърлд и Аполо, както и останалите разпространители на порнография са сред най-интересните обитатели на джунглата около стария Таймс Скуеър, не по-малко любопитни образи са и полицаите (корумпирани или не), наркодилърите, наркоманите и съдържателите на барове.

Цялата тази пъстра и жизнена картина, разбира се, се допълва от всички авантюристично настроени хора, избрали да се слеят в организма на The Deuce. Защото дори и да не ви се вярва, умъртвената от добрите нрави улица някога е била дишаща, пиеща, биеща, размножаваща се и много, много жива.

 

Интермисия: 3 филма за възхода и падението на порното

 

Буги нощи (1997)

От феноменалния дълъг кадър, който го открива, до финалната сцена, представляваща нещо като порно-поклон пред Разяреният бик на Скорсезе, вторият пълнометражен филм на Пол Томас Андерсън е впечатляваща хроника на последните дни от Златната ера на порнографията. Макар и калифорнийски по дух, а и по пейзажи, Буги нощи е точен портрет на всички звезди, режисьори и екипи от порното през 70-те, които смятат себе си за творци на стойностно секс кино и изпитват погнуса от пошлото настъпление на видеопорното. Именно видеокасетите, вкарали хардкор еротиката в домовете на зрителите, в крайна сметка обричат на гибел 42-ра улица във вида й от 70-те и дават тласък на превръщането й в територия на стандартен семеен туризъм.

 

Народът срещу Лари Флинт (1996)

Творбата на Милош Форман за издателя на списаниe Hustler не дава елементарни отговори, а оставя зрителя сам да си изгради мнение относно противоречивата фигура на бизнесмена – малко случайно превърнал се в борец за свобода на словото, но и експлоататор на най-низки страсти и противник на Playboy-естетиката (В един момент от филма Лари Флинт казва за едно от момичетата на Playboy: „Гърдите й изглеждат добре, но не изглеждат истински. Не разбирам това списание с неговите натруфени снимки и статии на Бог-знае-какви-теми)“. Накратко – Лари Флинт не продава еротика, той съвсем откровено продава порно. И го прави адски добре, за ужас на пуританите.

 

В дълбокото гърло (2005)

Документален филм за култовата продукция от 1972 година, до голяма степен разкрепостила нравите в масовото кино. Макар че художествените качества на Дълбокото гърло не са кой знае какви, филмът все пак има по-усложнени сюжет и структура от повечето съвременни порнозаглавия, а гигантското му влияние върху вкусовете на публиката е безспорно. Може да се каже, че именно заради филми като този шоу индустрията в САЩ прави скока от строга цензура до вмъкването на подробни сексуални сцени дори и в продукциите, предназначени за най-широка аудитория.

 

Обратно на 42-ра улица с Нюйоркска комбина

Десетилетия след преобразяването на Таймс Скуеър, продуцентът Марк Хенри Джонсън се запознава със Стийв Д’Агроса – итало-американец, съдържател на бар (наречен Tin Pan Alley) през 70-те години в Ню Йорк. Стийв и неговият брат близнак Джони са били замесени в порнографския бизнес на мафията и управлението на публичните й домове. Точно тяхната история става основа за оригиналната продукция на HBO – Нюйоркска комбина (на английски – The Deuce).

В сериала, създаден от Джордж Пеликанос и Дейвид Саймън (Наркомрежа), главният герой е 42-ра улица, в пълния й упадъчен, седемдесетарски блясък. Ню Йорк от онези години напълно отговаря на прозвището си – „град, който никога не спи“, а не спи, защото през цялата нощ и целия ден е зает с пиянство, секс и насилие, както и с филмите, свързани с всичко това.

Под звука от стъпките на Джеймс Франко и автомобилните клаксони пилотният епизод съживява по изумителен начин улицата, където през 1971 година мирно съжителстват шедьоври като Конформистът на Бертолучи и софт порно заглавия от рода на Thar She Blows! (1968). Светлините на тогавашните кина рекламират и други култови филми като мръснишкия Mondo Trasho (1969) на Джон Уотърс и Птицата с кристални пера (1970) на Дарио Ардженто, както и по-малко популярните Hammerhead (1968) и Trader Hornee (1970).

Реализмът на продуцирания от Саймън сериал със сигурност ще впечатли и най-взискателната публика, още повече че е постигнат най-вече с практически ефекти. Амстердам Авеню в Уошингтън Хайтс (Северен Манхатън) изпълнява ролята на 42-ра улица, като мексикански ресторанти и салони за красота са превърнати в порнографски магазини, сборни пунктове на леки жени и хотели със съмнителна слава. Всеки един детайл – от порносписанията до боклукчийските кофи – е внимателно съобразен с епохата и допринася за пълното потапяне на зрителя в кипящия нюйоркски живот от 70-те.

Същото до известна степен важи и за актьорските изпълнения в Нюйоркска комбина. Сцената от пилотния епизод, в която се преплитат пътуването на Винс Мартино (Джеймс Франко) от Бруклин към Таймс Скуеър и „обработката“ на млад клиент от проститутката Кенди (Маги Джиленхол), е монтирана така, че персонажите сякаш се сливат в един. Техните съдби са подобни на „притоци“ към главния герой – улицата.

 

И докато Джиленхол почти не улучва фалшива нота с играта си, Франко разбираемо изглежда затруднен от сложната актьорска задача да оразличи братята близнаци Винс и Франки Мартино. Актьорът, който се очаква да получи признание на предстоящите награди Оскар за работата си по The Disaster Artist, все пак се справя прилично с двойната си роля, като гради Винс от касетите със спомени на Стийв Д‘Агроса, а задлъжнелия заради хазарта Франки (Джони Д‘Агроса) базира и на Джони Бой – героя на Робърт де Ниро от Жестоки улици (1973).

 

Полъхът от киното всъщност се усеща не само в актьорските превъплъщения, но и в режисурата на сериала. Дори и без да слуша интервюто на режисьорката Мишел Макларън пред подкаста The Rialto Report, в което тя споделя откъде е черпила вдъхновение за дейността си по Нюйоркска комбина, човек лесно ще забележи препратките към филми като Треска в събота вечер (1977), Шофьор на такси (1976), Паника в Нийдъл парк (1971), Френска връзка (1971), Серпико (1973), Кучешки следобед (1975) и много други класики от 70-те. Джеймс Франко пък, който се изявява и като режисьор на продукцията, директно признава любовта си към седемдесетарското кино и благородно завижда на Мартин Скорсезе, задето е можел просто да отскочи до 42-ра улица, да сложи камерата където си поиска и кадрите му да изглеждат страхотно.

Нюйоркска комбина обаче е много повече от сбор на визуални цитати и това като че ли се дължи преди всичко на уникалния творчески поглед на създателя Дейвид Саймън върху темата за прохождащата секс индустрия. В интервю, предоставено от HBO България, Саймън си припомня и разсъждава:

„В сериала започваме историята през 1971 година, когато съм бил на 11 години. Но първият ми спомен за видяни от мен сексуални изображения е на нещо, което сега изглежда изключително невинно – списание Playboy.

 

Аз се опитвах да се докопам до списанието, което баща ми купуваше… но там голо женско тяло се виждаше само от кръста нагоре. Нямаше снимки на гениталии и със сигурност нямаше снимки на симулиран секс или нещо от този сорт. Така че когато на 12 години четях Playboy, бях адски объркан относно това как в действителност се прави секс. А ако сега си хлапе на 12 или 13 години и имаш интернет… е, сещате се… Порно индустрията промени начина, по който хората гледат на секса…

 

И другото, на което [порно индустрията] със сигурност повлия, е превръщането на секса в стока и употребата му като средство в бизнеса, както и на способността му да акумулира приходи.

В днешно време не продаваме дори и бутилка бира без рекламни мотиви – които даже и да не са открито порнографски – се коренят в шаблоните на порнографията. И всичко това идва от индустрия, която в един момент беше скрита като в хартиен плик, предлагаше продукцията си „под тезгяха“, а в следващия внезапно беше обявена за легална и легитимна.

 

Затова е интересно да се разсъждава върху тази трансформация – не само върху социализацията на порнографията и вмъкването й в масовата култура, но и върху разгръщането на икономическия й потенциал. Старият Таймс Скуеър отдавна го няма, но порнографската индустрия ще бъде завинаги с нас. Тя е бизнес за милиарди долари“.

 

В тези си заключения Саймън е почти напълно прав. Почти – защото старият Таймс Скуеър дълго време го е нямало, но с Нюйоркска комбина отново е тук и е също толкова жесток, пълен с истории и неустоимо мръснишки.

Ако и ти нямаш търпение да се гмурнеш в потайностите му, можеш да го сториш всеки понеделник в 21:00 часа по HBO, а в онлайн платформата HBO GO – пак в понеделник, но още в 04:00 сутринта. И по всяко време.