Джефри Мур е канадски писател, който стъпи за пръв път на българска земя вчера. Поводът е литературното му турне (ебати гадното словосъчетание), а предната му спирка е била Истанбул. Днес Мур най-вероятно вече е в Пловдив и пие кафе някъде из Капана. Дано си почива, защото вчера определено му е бил напрегнат ден. Срещи с медии, гостувания в телевизии, представяне на втория му преведен на български роман… Човек би си помислил, че гостуването на такъв писател е важно събитие. И не би сбъркал.

Аз съм първата, която се среща с Джефри след водещите от сутрешен блок по национална телевизия. Чувствам се сякаш отивам на концерт на любима група. Преди години чаках с фанатизирана маниакалност излизането на Творците на памет. А днес вече съм убедена, че ако избирам с кои писатели да се напия до безпаметност и да прекарам часове в разговори за живота, музиката, книгите, природата и вселената, Джефри Мур ще е първият в списъка ми.

 

Авторката с Джефри Мур

 

Чела съм, че Творците на памет е вдъхновена от реални събития. Ще ми разкажеш ли за тях?

Всичко започна с нещо, което ми се случи преди години. Родителите ми имаха проблеми с паметта. Бях свидетел как прогресивно започваха да я губят. Помня как веднъж с баща ми вечеряхме и някак си стана дума за сертификатите, които има от курсовете си по фармакология от Института по психология Сейнт Луис в Мисури. И тогава баща ми ме погледна с празен поглед. Каза ми, че не помни такова нещо. Ядосах се. Погледнах го и му казах да спре с глупостите. Отидох до мазето, грабнах един от рамкирани сертификати и му го показах. Лицето му остана непроменено. Погледът му остана непроменен. Просто ми каза, че не си спомня. Тогава с ужас осъзнах, че нещо не е наред. Че нещо тотално не е наред.

По това време същото започна да се случва и с майка ми. Нея я блъсна кола на улицата. Мисля си, че… тя имаше час при лекаря. Но поради някаква причина беше забравила да върне часовника си с един час назад, точно тогава се сменяше времето. И постоянно се чудя какво щеше да стане, ако го беше направила. Ако не беше забравила.

Творците на памет е моят начин да се справя със загубата на родителите си. Преживях катарзис.

Сигурна съм, че е било трудно…

Трудно беше, но после прочетох за обратната страна на загубата на памет – хипернезия. И осъзнах, че съм открил сюжета си: герой с амнезия среща герой с хипернезия. Прочетох и за случая в Русия – за първия човек, диагностициран със синестезия. След това се оказва, че е имало още много такива случаи. А когато разбрах, че и Набоков е страдал от нещо подобно и го описва в книгата си Speak Memory, си казах, че имам ясен сюжет.

Така че може да се каже, че всичко започна от лични причини.

Трудно ли е да различиш факта от фикцията?

Всяка научна информация, която съм използвал в Творците на памет, е стопроцентов факт. Не съм си измислял нито едно от нещата за състоянията на героите. Най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да даваш грешна информация на хората. Като например да не използваш лавандулови аромати в банята, защото ще полудееш.

Останалото е чиста фикция.

Фикцията вид лъжа ли е?

Авторът на художествена литература е лъжец. Стопроцентов. Аз съм брилянтен лъжец още от дете. Майка ми се обръщаше възмутена към мен с думите: „Джефри, ти си един малък лъжец“. Като пишеш, можеш да лъжеш спокойно, без някой да ти се ядосва или без да те арестуват за това.

Мисля, че писателите наистина трябва да бъдат лъжци.

Хм, мисля, че най-слабата литература се появява, когато писателите пишат твърде автобиографично. Когато те си мислят, че животите им са толкова впечатляващи и вълнуващи… Но няма как да са по-далече от истината. Трябва да се съсредоточат върху нещата, които не са се случили, да си измислят какво би могло да бъде вместо да стоят и да описват скучните си животи.

В Творците на памет едно малко момиче пита един от героите има ли някакъв съвет към начинаещите писатели и той отговаря:

Не пишете нищо преди да навършите 30, недейте да повръщате личните си дневници и да ги наричате романи. Никой не иска да чете дневници. И не си споделяй мечтите. Те значат нещо единствено за теб. За никой друг.

Така смятам и аз.

И аз смятам същото. Знаеш ли, има много млади български автори, които правят точно това. Изливат личните си дневници, наричат ги романи и очакват хората да ги четат. Не могат да създадат свят, различен и по-голям от личния им.

Няма как да съм по-съгласен с това, което казваш. Разговарял съм с много автори на научна фантастика и фентъзи и съм ги питал вплитали ли са автобиографични елементи в книгите си. Урсула Ле Гуин ми каза, че го е правила, но много индиректно, много деликатно. Някое чудовище напомня на някой кофти учител, например… Всичко е базирано на личния ни опит и знание, но трябва да имаш въображение, за да пуснеш тези неща на свобода, в дивото.

Можеш да доукрасяваш, да изобретяваш, да видоизменяш. Но трябва да правиш нещо. Кой иска да чете автобиографии на тотално непознати?

Какво прави един пишещ човек писател?

Може би повечето от пишещите имат сравнително добре развито въображение и знаят какво представлява добрата история, но в края на краищата опира до това да умееш да пишеш елегантно. Това отделя добрите от лошите писатели. Водил съм курсове по творческо писане и съм се чувствал лицемер. Не мисля, че нещо такова може да бъде научено. От курс от 20 души съм бил убеден, че само един има талант. Трите неща, които са нужни, са яснота, събраност и благозвучие.

Повечето писатели не притежават тези качества. Помага много и ако имаш усет към музиката и си свирил на някакъв инструмент. Като цяло разликата между пишещия човек и писателя е в стила и звука. Добрият писател умее да накара читателя да се понесе по течението на текста сякаш слуша мелодия, сякаш има ритъм. Не казвам, че аз умея тези неща. Но това са нещата, които авторите, които харесвам, притежават.

Кажи ми някои от тях.

Уилям Тревър, Ани Пру, Набоков, Сол Белоу, Иън Макюън, Мартин Еймис.

Спомена и музиката. Каква музика харесваш?

Бях в Истанбул за 4 дни и постоянно се молих някой да спре радиото. Музиката беше някаква безсмислена смесица от арабски ритми с хип-хоп… някакъв странен гювеч с неща, взети оттук-оттам. Мразя и религиозна музика. През цялото време, докато бях там, съжалявах, че нямах и нямаше как да нося тапи за уши.

Класическата музика би била подходяща за толкова много места. Като летищата например. Чудя се защо не го правят.

Музиката на 21 век клонира и имитира някакви готови семпли и съвсем обърква нещата. За да се върна на въпроса ти – много харесвам музиката на 60-те, начело с Бийтълс, разбира се. Следващите две десетилетия също са сред любимите ми. Британската нова вълна. Нирвана. Но като изключим това, според мен всичко върви надолу. С малки изключения всичко е с много ниско качество. Лично мнение, разбира се.

Свирил ли си някога на музикален инструмент?

Когато бях малък свирих на тромбон в един местен оркестър.

Сериозно? На колко години си бил?

Започнах, когато бях на 12. Бях голям колкото тромбона кажи-речи. А сега, когато съм на купон и около мен има китара, свиря и на нея. Когато съм пиян, си мисля, че звуча добре. Но когато съм трезвен, знам, че не е така.

 

Колкото повече говорим, толкова повече общи неща намирам между нас. И аз обичам да свиря по купони, само че на пиано, и си мисля, че звуча добре, а всъщност съм пълен ад.

(след като се смеем известно време и си разказваме кой какво свири и пее, се връщаме на темата за новата книга…)

Клубът на изчезналите видове е вдъхновена от смъртта на моя котарак Хъксли. Подозирам, че е бил убит от ловец. Може би просто за забавление. А може и да е било породено от факта, че когато попадна на заложен капан за диви животни, го унищожавам.

И така се започна. В околността живееше един човек, който имаше куче. Съвсем мъничко куче, завързано на съвсем къса верига. Винаги там, винаги на едно и също място. Изглеждаше ужасно и тъжно. Един ден реших да се престоря на член на Hell’s Angels и да напиша заплашителна бележка, в която ясно обяснявах какво щеше да се случи на собственика, ако не се погрижи за кучето си. Оставих я в пощенската му кутия. Два дни по-късно кучето беше изкъпано, нахранено и тичаше наоколо щастливо. Помислих си, че бих могъл да направя същото нещо, но по по-мащабен и забележителен начин. Помислих си, че бих могъл да го направя чрез книгата. Като тип отмъщение за моята котка и кучето на онзи човек.

Така започнах проучване за нелегалното ловуване и за капаните. Попаднах на ужасяващи истории за човешката жестокост.  Тогава разбрах и че жлъчките на кафевите мечки са много популярен продукт на азиатския пазар. И че го използват, за да лекуват какво ли не. А това води до отвратителни неща, които се случват на тези животни.

В Клубът на изчезналите видове се разказва за един доста прецакан мъж от Ню Джърси. Жена му го съди, тъй като иска да вземе парите му. Той зарязва всичко и тръгва към Канада с един очукан ван. Целта му е една изоставена църква, където смята, че ще бъде оставен на мира.

(тук Джефри Мур ми разказва подробно сюжета на романа, но смятам, че е редно да не ти го споделям. Ще прочетеш сам какво се случва, нали?)

Каза, че са тежки времена за музиката. А за литературата?

Вече е наистина трудно да измислиш нещо ново. Древните гърци не са разсъждавали толкова дали изобретяват нещо, или не. Те просто са надграждали постижения от миналото. Мисля, че в момента се случва точно това. Честно казано, смятам, че след Бдение над Финегън на Джеймс Джойс нищо няма какво да се направи. Тя напълно деконструира литературата. Но дори самият Джойс казва: „Не изобретих нищо. Но и не забравих нищо“.

Днес просто рециклираме материали от миналото. Някой може да поспори, че има нова вълна на научна фантастика и сходни жанрове, които са революционни за литературата. Чайна Миевил често е даван за такъв добър пример. Но не съм убеден, че е може да говорим да нова ера в литературата.

Въртим се в кръг?

Склонен съм да мисля така, да. Броят на нотите е ограничен, съответно и броят на комбинациите им. Нещо подобно е и с книгите. Но не съм историк, не съм литературен критик. Просто когато слушам за някои от новите много важни книги, изпитвам усещане за дежавю. Едно звучи като Оруел, второ като нещо друго. За хората, които не са чели много, подобна книга може да звучи революционно оригинална, но когато познаваш моделите, по които функционира романът, нещата изглеждат по друг начин.

Творците на Памет и Клубът на изчезналите видове са издадени от Жанет-45.