Да кажем, че всичко тръгва от Париж би било неприемливо преувеличение на фактите, но и добро начало за история. И то именно за тази, която стои зад проекта „Как живеем“, избран сред 23 други от седемчленното жури на Министерство на Културата за националното участие на България във Венецианското биенале тази година. Проектът е предложен от кураторът Вера Млечевска и художниците Рада Букова и Лазар Лютаков. Срещата на последните двама във френската столица, постоянен адрес за единия и временен за другия, обаче, е една от онези случайности, които после се превръщат в история. С нея започва разговора и самата Рада Букова:

„С Лазар се запознахме почти случайно, докато той беше тук в Париж на резиденция и много бързо започнахме да си говорим за най-различни неща, не само които аз и той правим, но и за отношението ни към дадена среда, различни проекти, намерихме доста допирни точки като референции, ситуации, автори. Общуването ни се получи изключително лесно, което доведе и до този проект. Така че запознанството ни мина основно в работа по него.“

Снимка: Катя Ангелова, (от ляво на дясно) Вера Млечевска, Лазар Лютаков, Рада Букова

За родената и израснала в София на 80-те и 90-те Рада Букова, изкуството идва с ателието на баща ѝ, художникът Никола Буков и часовете прекарани в него. После със специалност „Сценография“ в Националната художествена академия и работата в няколко театъра, докато „чувството, че нещо липсва“ не я отвежда към Висшето училище за изящни изкуства в Париж (École nationale supérieure des beaux-arts), от където се дипломира през 2002 г. За незапознатите с игрите на думи, значения и асоциации, които художничката непридирчиво влага във всяка творба, последната ѝ изложба „Каква енергия влагаме, за да трансформираме нещата с нескрито удоволствие“ в галерия Sariev Contemporary в Пловдив предлага удобно място за обръщане на посоката. Концентрирани в няколко творби и една запомняща се инсталация в католическата църква Свети Йосиф, се намират някои от основните теми и посоки на търсения, които не спират да занимават художничката. Сред тях, все по-настойчив, изплува въпросът за начинът на живот днес и формите, които той може да приеме. „След индустриализацията навлязла окончателно в живота ни се появява една повтаряемост, при която като че ли всичко подлежи на принципа на модулното изграждане, така наречената нормализация. Нашето съвремие е организирано по този начин, трябва да си купиш едно нещо, към което трябва после и второ и трето, които са направени така, че да си пасват. Самия труд чрез който можеш да придобиваш блага е панелен, сериен, без цялостна гледна точка.“

Серийността, за която говори Рада Букова намира израз в творбата „Как живеем“(2018),  представена заедно с „Как бихме могли да живеем“(2018) и „Механично съществуване“(2018) в изложбата в галерия Sariev. Именно тази работа дава и името на проекта за Биеналето, който в този момент вече е разработван и на място, в палацо Джустиниан Лолин (Palazzo Giustinian Lolin). „Една голяма част от диалога с Лазар и Вера премина в опит да разберем сами за себе си как се позиционираме на тази международна сцена, на това биенале като автори и като държава, която представяме. И от синтеза на тези въпроси стигнахме до това как живеем, как се живее в момента не само в България, но и като цяло, за това глобално общество, за универсалните начини на живеене по целия свят, за процеса на стандартизиране на средата, за налагането на едни и същи мерни единици. Работата „Как живеем“ се появи в разговора съвсем естествено около „Пътят на пясъка“ на Лазар. И двете, в някакъв смисъл, разработват точно тези въпроси на съвремието, които непрекъснато се проявяват в материалния ни свят.“

Един от материалите, от който е направена творбата „Как живеем“ и който присъства в проекта за Биеналето, екструдираният полистирен, познат още като фибран, художничката открива случайно, в магазин за строителни материали. Заинтригува я първо цветът му, тюркоазено синьо, една „абсолютна антитеза на това, за което служи“, после модулното му представяне, на „листове“ с еднакви размери, които „можеш вкараш в комбинаторно решение и да размножиш като мотив. Получава се и една оптична измама, има нещо, което изглежда не чак толкова перфектно за една абсолютно индустриално изработена повърхност, по която едни много дребни детайли, го правят съмнителен в неговата висока технологичност.“

Рада Букова, „Как живеем“, проект за 58-то Венецианско биенале, 2019

А технологичен и функционален, полистиренът определено е. Любимият изолационен материал на Югоизточна Европа не струва скъпо и се произвежда лесно и бързо от нефт. От полистирен се правят и една голяма част от пластмасовите продукти, от чаши и прибори за хранене, самобръсначки до различни детски играчки. Евтиното му производство обаче не прави рециклирането му по-малко скъпо или трудоемко, нито проблемът с намаляването на употребата на пластмаса, по-лесно разрешим. „Много интересно се получава, когато сложиш този материал във Венеция, където е забранен. Така се появява и неговата същинска стойност на нещо, което пречи и няма място в този свят.“ Въпреки, че не търси да заеме определена позиция по все по-спешните екологични въпроси, които търсят отговор днес, Рада Букова не спира да се пита. „Идва и въпросът – сега ще сложиш тази пластмаса в тази изложба, а после какво ще стане с нея? Плоскостите, с които работя са до известна степен намерени, аз нямам конкретна намеса върху тях. Те идват готови, а аз ги събирам в нещо, което има смисъл. После когато ги махнеш от изложбеното пространство, те пак могат да влязат в кръговрата на строителните материали. Това се оказа някакъв основен принцип напоследък при мен. Каквото и да правя, то после пак може да се върне в кръга на потреблението.”

Едновременно ефимерни в съществуването им като творби и неразградими в материално отношение, произведенията от синтетични материали на Рада Букова почти неволно задават и въпроса за нашето собствено съществуване и наследството, което ще оставим, имайки предвид краткотрайния характер не само на предметите, но и на целите, които си поставяме днес. А внесени в контекста на едно венецианско палацо, построено през 14-ти век и реновирано през 17-ти, а накрая и през 20-ти век, работите провокират и с естетическата си намеса в пространството и възприятието, което посетителите имат както към него, така и към целия град. Един от най-важните, в този смисъл, постижения на Венецианското биенале е може би способността му да провокира множество диалози между идеите за сега и преди, устойчивост и ефимерност, фантазия и реалност.

Палацо Джустиниан Лолин, снимка Рада Букова, 2019

***

Очаквай Част 2: Лазар Лютаков и дизайнът в модули

Венецианското биенале ще се проведе от 11 май до 24 ноември 2019 г.