Винаги е забавно да наблюдаваш как с възторжени песни бойните медийни редици се престрояват, „черната нерадост” на истината, дето пише Смирнески, се прекроява и медиите вече не са онова, което бяха. След като Бърни Сандърс, сега на 78 години, спечели първичните избори на демократите в щата Ню Хемпшир, изпреварвайки значително доскорошните медийни фаворити Джо Байдън и Елизабет Уорън, беше време медиите да престроят бойните редици. Как иначе да обяснят, че той не е онова, което е. Как да обяснят, че нищо чудно на изборите есента Тръмп да се окаже умереният и предсказуем кандидат 2.

Как става това?

Първоначално залп дава Пол Кругман, както си му е редът, който още през 2016 обяви, че след избора на Тръмп ни чака глобална икономическа рецесия, на която не й се вижда краят. След като това не се случи, Кругман, колумнист в Ню Йорк Таймс и естествено икономист от световна класа, смекчи тона и преди няколко месеца заяви, че „има доста сериозен шанс за рецесия някъде около следващата година.”

На 5 септември 2019 година написа, че „Тръмп е лош за бизнеса”, на 24 октомври 2019 обяви, че икономическият бум при Тръмп най-сетне е приключил, а след това каза, че икономиката ще се оправи, ако импийчнат Тръмп. Тъй де, Кругман, знаете.

Естествено, че рецесия е възможна, ала когато съпоставите календарно данните за развитие на икономиката в САЩ със статиите на Кругман по темата, попадате в два различни свята, единият очевидно излишен.

В момента САЩ преживява една от най-дългите икономически експанзии в историята си. Безработицата продължава да е на най-ниското си ниво от половин век насам. Заетостта е на изключително високо ниво. Но да не ви засипвам с данни и т.н. Председателят на Федералния резерв коментира, че показателите за 2020 потвърждават очакванията, че икономическият растеж ще продължи. Разбира се, любеният от демократите Кругман е на различно мнение, но от началото на ерата Тръмп въпросният господин няма вярна прогноза.

Принципно погледнато, рецесии в САЩ има през определен период и нищо не би изключило скорошна такава. Само погледнете цикъла на рецесии: 1960-61, 1969-70, 1973-75, 1980, 1981-82, 1990-91, 2001, 2007-2009. Когато следващата се случи, Кругман ще обвини републиканците, което е и негова работа, читателите му не очакват друга позиция. Ще добави и нещо за климатичните промени, които отдавна не са наука в устите на заинтересованите, а новата религия, която печели гласоподаватели. Но това е нормално.

Както и един от последните материали на Кругман, озаглавен „Бърни Сандърс не е социалист”. След въпросната победа в Ню Хемпшир е време за преосмисляне на позицията, току-виж Сандърс – романтично влюбеният в Социалистическата работническа партия в САЩ през 1980 и 1984 година – се окаже номинацията на демократите за президент и се изправи срещу Тръмп. В онези години, припомнят анализатори, докато демократите подкрепяха Джими Картър (1980) и Уолтър Мондейл (1984), Сандърс беше зает с псевдосоциалистическите идеи на странната Социалистическа работническа партия в САЩ. Ала това е минало, факт.

Не е ясно как миналото ще играе за Сандърс при евентуални избори срещу Тръмп. Не че миналото на Тръмп е по-чисто, но всичко срещу него беше вече използвано от Хилъри Клинтън и резултатите са очевидни. При Сандърс е по-интересно. Никой няма да му спести идеите от 80-те, когато зовеше за премахване на американската армия, за национализация на частния сектор, премахване бюджета за отбрана, закриване на ЦРУ („опасната институция, която трябва да си отиде”). Тук не става дума за защита на ЦРУ, която особено в онези години има редица спорни решения (особено в страните с тогавашни що-годе демократично избрани лидери като Иран и Чили). Става дума за какво може да се очаква от Сандърс, ако бъде избран за президент. Никой не казва, че той и сега чете и подчертава с молив трудовете на Троцки, както май е било през 80-те, забавното в случая е либералният уплах, че „социалистическите” забежки на Сандърс могат да му изиграят лоша шега, ако евентуално бъде избран за номинация на демократите и се изправи срещу Тръмп.

Да обясним. Как гласуват в Америка. И за кого гласоподавателите не биха гласували. Осем процента не биха гласували за жена, като с годините този процент по-скоро не се променя. 38 процента не биха гласували за мюсюлманин. 40 процента не биха гласували за атеист. Но цели 50 процента не биха гласували за социалист.

Което и обяснява скорошното обръщане в либералния медиен лагер, предвождано от Пол Кругман. Сандърс не е социалист, не е бил и няма да бъде. Това е новата мантра, интересна за анализ.

Кой би предположил, че точно Демократичната партия, все пак интелектуално-прогресивна, ако не винаги достатъчно икономически успешна, би номинирала кандидат, който иска да засили правителствения контрол над сектори като енергетика и здравеопазване. Да национализираш двата сектора, които генерират растеж в момента, звучи наистина интересно. Става все по-трудно демократите да извадят умерен кандидат, който да се пребори със Сандърс.

След победата на Тръмп, влиянието на партиите като политически организации отслабва и подобна тенденция се наблюдава както в Републиканската, така и в Демократическата партия. И колкото и да не им харесва, демократите нямат коз, който да спре изборния триумф на Сандърс.

Както често се случва, особено в години на икономически възход, съществува и едно друго подводно течение, което подхранва социалистическите идеи в Щатите. Никой от демократите не би признал, че икономическата паника от 2008-ма година продължи, заради изключително бавното икономическо възстановяване, дирижирано от администрацията на Обама. Провалените правителствени регулации, субсидиите, грешната монетарна политика са част от причините, но в главите на демократите единствената причина са пазарите. Да не забравяме, че Обама по-скоро подкрепяше движения като „Occupy Wall Street”, отколкото да съживява залинялата икономика.

И колкото и в Америка да има насложени предпоставки за отхвърляне на социалистическите идеи (дори начинът на провеждане на избоори за президент е една от тези предпоставки, има някаква странна и продължителна любов към индивидуалното над общото, което противоречи със социализма), възход на любовта към левия социализъм е възможна. В същото време, възможностите да промениш социалния си статус чрез труд (да го наречем „американската мечта”) никога досега не са създавали почва за избуяване на социалистически идеи. Което, разбира се, не значи, че това няма да се промени. Както вече се случва. Младите са обладани от социалистическите идеи на Сандърс, а Кругман и останалите чак сега осъзнаха, че тяхното поведение трасира пътя за това.

Ами да – как американските индивидуалисти да заобичат колективното, ако не чрез медии и академични среди, които наистина създадоха подходяща среда за кандидат като Сандърс да вирее, че и печели. Кой друг, ако не медиите и интелектуалците, би могъл да направи атаката срещу капиталистическия пазар да изглежда секси в очите на младите. Медийно ухажван, обличан в други дрехи и академично оправдаван, социализмът изведнъж пак се харесва на младите, досущ като едно време.

За целта помогнаха и дебелите книги – на първо място трудове като книгите на френския икономист Томас Пикети, които дойдоха тъкмо навреме. Пикети говори за бреме, за неравенство, за задлъжнялост, предвещава не особено светло бъдеще, „… крайно време е въпросът за неравенството отново да бъде поставен в центъра на икономическия анализ..” и т.н. Накратко, зареден с тонове таблици, Пикети заключава, че богатите стават по-богати, останалото го знаете. Сандърс говори за същото. Само дето единият е умерен, другият радикално настроен. Нещо като Тръмп на демократите.

И дума да не става против Пикети, не ме разбирайте погрешно. Фактите му са толкова неоспорими, че няма кой да ги обори. Както е и неоспорим стремежът към равенство, предизвикан от малки вълнения до войни с десетки хиляди жертви. Да промениш работата, да създадеш условия на онеправданите да работят, да получават по-висока надница, съвсем не означава, че работата като такава от 9 до 5 е най-доброто откритие на човечеството. Колкото повече получаваш, толкова повече си окован в клопката на „от 9 до 5” и така нататък, темата е дълга. Както е кратка темата от превръщането на всеки успял бизнес в корумпиран бизнес, което се харесва на избирателите на Сандърс, но не би се харесало на множеството избиратели, необходими да го изберат за президент. И все пак шансовете му се увеличават.

Интересно тук е демитологизирането на Сандърс, което трябва да се случи, за да се повишат шансовете му. Иначе съществува опасност да попадне в реториката „кой е по-лош, Тръмп или Сандърс, май вторият.”

Погледнато така, шансовете на Сандърс се увеличават, тъй като расовата, политическата, сексуалната, климатична революция са теми, които вълнуват гласоподавателите и се използват по-добре от него, отколкото от Тръмп. Именно демократите, учените, които подкрепят демократите, медиите, които подкрепят демократите, академичните среди, които правят същото, създадоха – къде правилно, къде не – тази медийна среда, таргетирана директно в днешните млади, които на драго сърце биха гласували за кандидат, който се „вписва” в ценностната им система.

Това, че богата Америка е целенасочено расистка, че не вярва в климатичната идеология и сексуалната флуидност, се подкрепя както от безумните туитове на Тръмп, така и от академичната среда, създаваща среда за растеж на Сандърс. И изведнъж, сякаш неочаквано, демократите изпаднаха в Сандърс-капан, който не е ясно къде ще ги отведе. Независимо за какво иде реч (от климатични промени до сексуална ориентация), решенията трябва да са радикални и подобна идеология се изповядва от Сандърс, не от Тръмп. Което отваря нов фронт срещу сегашния президент.

Интересно е, че медиите, подкрепящи демократите, първоначално някак задружно се зарадваха на неуспеха на Джо Байдън, който – впрочем – единствен не се подхлъзна по евтината плоскост на мантрите, които Сандърс споделя и които очевидно печелят гласоподаватели. Сега пък нещата се обръщат, все повече анализатори са някак уплашени, че именно Сандърс превзема Демократичната партия и я превръща в неин заложник, подобно на това, което Тръмп направи с Републиканската партия. Идеята, че центрист с умерени възгледи може да победи Тръмп, се изпарява с всеки предварителен избор. Нещо като Пит Бътиджич, който аха и да спечели някой предварителен избор, нищо чудно, изненади ще има.

Но кой е по-безопасен, Тръмп или Сандърс? След първи мандат в Белия дом, нищо чудно да се окаже, че по-безопасен е първият, какво стечение на обстоятелствата. Тръмп да изглежда „нормален кандидат”, дори той би се обидил. Всъщност, Сандърс прилича все повече на Тръмп – собствената му партия го подценяваше до един момент; той всъщност не е неин член; да не говорим, че има интереси в недвижимите имоти.

Битката в Демократическата партия сега се ориентира към един друг тип щати като Невада и Южна Каролина, Индиана. И онзи дългоочакан супер вторник, когато 14 щата, между които Калифорния и Тексас, ще гласуват на 3-ти март.

Накратко – именно супер вторникът на 3-ти март е мястото, където за разлика от предимно „белите” щати Айова и Ню Хемпшир, кандидат като Бърни Сандърс може да привлече висока подкрепа. И така, някак неусетно, единственото спасение на демократите може да се окаже Майкъл Блумбърг, за когото ще поговорим следващия път.

Бетинг-компаниите към момента дават 26.6 процента шанс на Блумбърг да спечели номинацията срещу 43.6 процента за Бърни Сандърс.

***

Още по темата:

Блумбърг вече е в играта и това не се харесва на останалите демократи в САЩ