My name is Norman Bates, I’m just a normal guy повтарят с мелодична настоятелност британците Landscape в своя фантастичен сингъл от 1981-ва, посветен на главния герой от Психо на Хичкок – филм, за който още не е измислен подобаващ суперлатив.

Той е и първото, което изниква в съзнанието на почти всички ни щом чуем името на Антъни Пъркинс. В пъти повече от нас вероятно са онези, на които то не говори нищо, но биха разпознали лика на Норман Бейтс…

… което в случая съвсем не е трагедия ала Марк Хамил (преди последния Междузвездни войни да го ексхумира), или примерно Том Хълс (Амадеус). А и как да се оплакваш, че те свързват с една роля и филм, когато този филм не е Сам вкъщи, а Психо!

И въпреки признания като „играл съм в немалко скапани филми”, Антъни Пъркинс реално превръща детските си мечти в 40-годишна кариера, участвайки в близо 60 кинопродукции, някои от които освен признание му носят и престижни награди. Обвит в своето тихо самообладание, стройният двуметров очаровател пристъпва внимателно към избора на ролите си, търсейки жанрово разнообразие, без да пренебрегва дебнещите на всяка крачка оферти да играе всякакъв калибър ненормалници, психари и вредни идиоти.

Дълги години Пъркинс вежливо, но твърдо отказва да говори за личния си живот пред медиите. Това, разбира се, го прави още по-загадъчен в очите на широката публика. Журналистите често пускат слухове за него – от странни до скандални – с надеждата да провокират реакция или коментар. Актьорът обаче, не реагира, нито коментира. Някои от близките му го описват като високо интелигентен, чувствителен и романтичен… други като особен, емоционално затормозен и сексуално потиснат…Често намекват че в истинския Антъни Пъркинс има и малко Норман Бейтс…

Колко малко обаче? Да видим…

Антъни Пъркинс е роден в Ню Йорк на 4-ти април, 1932 г. Майка му се казва Джанет Рейн. Баща му Осгуд Пъркинс е известен театрален актьор, който участва и в редица холивудски филми, предимно неми.

Поради естеството на професията му, Осгуд често отсъства от дома, в резултат на което малкият Антъни се привързва към майка си повече отколкото трябва. Става така, че когато татко Пъркинс си е вкъщи, детето ревнува от него до степен, че му се ще той да пукне!

И един ден Осгуд Пъркинс прави тъкмо това – получава удар и умира! Актьорът си отива едва 45-годишен. Синът му Антъни е на пет… В клетата му главица няма съмнение, кое е подлото лайно, причинило трагедията! Дълго време след това изпитва смазващо чувство за вина.

Оттам-нататък връзката между майка и син се изражда в нещо, за което Пъркинс се решава да говори чак през 1983-та – четири десетилетия по-късно: Майка ми не беше зла, нито пък лоша, но винаги налагаше своето. Беше властна и доминантна. Контролираше всички аспекти от живота ми, включително моите мисли и чувства. Непрекъснато ме докосваше и галеше. Пипаше ме навсякъде, без да си дава сметка как ми действа това.

Емоционално потиснат и объркан, той намира спасение в професията на покойния си баща.

Докато растях, постоянно слушах за успехите на татко и безгрижния му живот. Реших и аз да стана актьор, но не просто актьор, а един от най-великите. Оказа се идеална професия за мен, тъй като не харесвах нищо у себе си, но превъплъщаването в други образи ме правеше безкрайно щастлив.

Кариерата на Пъркинс започва в театъра, където влиза като 15-годишен стеснителен младеж и излиза строен и красив 21-годишен момък. През 1953-та дебютира на големия екран в Актрисата, партнирайки на Спенсър Трейси. Филмът е касов успех, очарова критиците и печели призове, а играта на новото момче от Ню Йорк среща универсално одобрение.

Втората му роля е в Приятелско убеждаване (1956) заедно с Гари Купър, чието звездно присъствие е гаранция за успех. Купър е обичан и от филмовите критици, които го считат за „сериозен” актьор. Поредното му класно изпълнение не е изненада за никого. Всички рецензии обаче, отличават „поразителната” игра на Антъни Пъркинс, наричайки го “оригинално и ободряващо присъствие, напоено с нещо вълнуващо, но неуловимо за простото око, което само го прави по-интересно.’’

За ролята си в Приятелско убеждаване Пъркинс печели Златен глобус за изгряващ актьор и номинация за Оскар.

Скоро разбира, че е хванал окото и на акули от музикалната индустрия, които отлично знаят, че младост + атрактивна външност = конвертируем продукт с голям търговски потенциал. Печените костюмари ентусиазирано обясняват как „Тони ще изкара кратък интензивен курс по музика с първокласен учител, ще го понаучим да пее, а останалото ще свършат музикалните ни продуценти.”

Това, в общи линии, е стратегията. Лесна работа…

…и става още по-лесна, когато се оказва, че хубавият Антъни има и хубав тембър, пък знае и как да го ползва, защото той всъщност може да пее!

Така, почти изневиделица започва мимолетната, но продуктивна поп кариера на Tony Perkins. За по-малко от две години той издава цели три албума и пробива в Топ 30 с хит сингъла “Moon-Light Swim” (номер 24 в Billboard Hot 100).

Поп идолът Tony Perkins по никакъв начин не пречи на изгряващата кинозвезда Антъни Пъркинс. Дори напротив. Докато единият се раздава по сцени и студия, другият така се е развъртял на снимачната площадка, че бълва филм след филм, близо десет за отрицателно време, поне пет от които един ден ще определи като „непростимо тъпи”.

Тук някъде фокусът се размива и губи… следва известно объркване, леко залитане, кратко лутане из тъмен лабиринт, чийто изход е врата към истината…

… а тя, в случая на Антъни Пъркинс, се нарича Психо!

Най-повратното събитие в кариерата му всъщност трае по-малко от минута: Един ден през 1960-та ми се обади моят агент и ми каза: Хичкок те иска в новия си филм. Това беше! По онова време една дума от Хичкок бе достатъчна и всички тичаха. Нямаше актьор, който да му откаже. Алфред не викаше никой на интервю, не правеше прослушвания, нито дори четения. Нямам идея защо – дали от суеверие, отегчение или просто така му беше по-забавно. Знаеше се че ако ти се обади, ролята е твоя.

По собствените му думи, през 1960-та Антъни Пъркинс престава да бъде “обещаващият млад актьор”. След Психо животът му завинаги се променя. Стана толкова бързо. Лягаш си един човек и се събуждаш съвсем друг. Така стана с мен. Ролята ми беше съвършено написана, сценарият бе съвършен, филмът, режисирането на Хичкок – съвършени!

Изпълнението на Пъркинс също е съвършено и дори не съм убеден, че това е точната дума за него. През годините то многократно е попадало в списъци, класации и дискусии за най-великите роли в историята на киното. Фактът, че не е удостоено с Оскар, днес звучи невероятно и почти престъпно. Неофициалната версия е, че изпълнението е било „прекалено убедително’’, а образът твърде ‘’смущаващ’’ за разбиранията по онова време и особено за лъскава галацеремония като връчването на Оскарите.

Ролята на палавия Норман все пак носи на нашия дългуч много повече от една прехвалена статуетка – тя го прави световноизвестен, богат и значително по-щастлив. Армии от обожателки въздишат по него, а няколко екранни богини са го набелязали, без да подозира. И през ум не му минава, че скоро ще ги срещне една след друга, вследствие на решението си да се махне от Щатите за известно време.

Американската публика недоумява защо някой би прекъснал кариерата си тъкмо когато е нацелил десетката”. Истината е, че Пъркинс до голяма степен е принуден да търси работа другаде, тъй като след Психо Америка иска той да изиграе и всичките ѝ други психопати. Телефонът на агента му непрекъснато звъни, но офертите са еднотипни, а Антъни Пъркинс съвсем не е еднотипен актьор.

Бях поласкан от интереса към мен, но усещах, че искат да ме набутат в категория horror, без да ги интересува, че това би затрило едни други 70% от актьорския ми капацитет.

Никой не го вижда в комедия обаче. Самата идея ги втрещява. Хаха, представете си – Норман Бейтс в комедия! ХА-ХА!

Скандално наистина. Актьор проходил на театралната сцена в поредица от интелектуални комедии… Кой би помислил, че става за друго освен филми на ужасите! Такива като Психо, който по думите на Хичкок „всъщност е комедия”.

Ето защо през 1961-ва Пъркинс пренася в Европа върлинестната си персона, с целия ѝ талант, интелект и чар. На Стария континент – тази люлка на културата – ние, стилните европейци, закърмени с книги и класическа музика, за разлика от израсналите сред говежда тор американци (хахаха, спрете ме! – бел.а.) – ние го приемаме като свой, ценим го и му даваме свободата, която така жадува! Оле!

Всъщност Антъни наистина обиква Европа и прекарва тук цели четири години. Богат творчески период, с роли в драматични трилъри, романтични драми, мелодрами и един филм на Орсън Уелс.

Oще първата година гостенинът от Ню Йорк печели Златна палма за най-добър актьор. Филмът е Goodbye Again – европейски дебют за Пъркинс и първата му среща с Ингрид Бергман. Тя деликатно му подсказва, че пламенният романс, който двамата симулират на екрана, би могъл да се превърне в реалност извън него. Това хвърля в паника и без това стеснителния актьор, който оттам-нататък внимава да не остава насаме с Бергман, особено когато репетират любовни сцени.

Тя ме канеше в нейната гримьорна всеки ден, за да репетираме една от по-страстните сцени. Аз винаги стоях до вратата, която държах отворена.

Шведката е озадачена и докато се чуди какво се случва и дали изобщо се случва, снимките приключват и Антъни се омита.

Но киноиндустрията през 60-те е минно поле от фатални жени и един филм по-късно, милото момче се натъква на София Лорен. В своите мемоари тя го описва като “мил и възпитан, но излъчващ един странен мрак”. Мрак с добри обноски? I would. София също. Но Антъни се дърпа. Иначе си прекарват чудно и след края на снимките се разделят като приятели.

Бил съм и в по-напечени ситуации, за които вие сигурно си мечтаете, казва с усмивка Тони. Веднъж в Австралия, Ейва Гарднър ме покани на интимна вечеря в хотелската ѝ стая. През цялото време се тресях от ужас и накрая отказах десерта. А Джейн Фонда беше брутална – прилъга ме в гримьорната си, ужким да репетираме и направо се съблече гола, след което започна да си пудри тялото, докато аз панически криех лице в сценария.

Но дори и най-плъзгавите рано или късно си намират майстора. Така и неуловимият Тони един ден се оказва приклещен натясно… този път от Бриджит Бардо! Случва се по време на снимките на Une ravissante idiote (1964), в който те са главните герои.

В средата на 60-те Бардо е най-известната, скандална и желана филмова звезда в света. Знае се, че хич не си поплюва щом нещо или някой ѝ хареса. Антъни Пъркинс определено ѝ харесва. Тя го кани в луксозния ѝ пентхаус в Париж и ясно дава да се разбере, че е готова да го разкъса.

Беше ад! В един момент просто виждах как скачам от десетия етаж и се размазвам на тротоара са думите, с които Тони Пъркинс описва чувството да бъдеш желан от най-голямата секс-бомба на 60-те.

Това вече, съгласи се, е прекалено. Какъв трябва да си, за да БЯГАШ! от тези жени?

Трябва да си напълно луд е логичният отговор.

Или просто гей е верният.

Какъвто разбира се е Антъни Пъркинс през 2/3-ти от живота си. Сред любовниците му са Рок Хъдсън, Таб Хънтър, Джеймз Дийн, балетиста Рудолф Нуреев и танцьорът/хореограф Гроувър Дейл, с когото имат шестгодишна връзка.

По онова време – особено през 50-те и 60-те – да бъдеш открито гей или бисексуален, е немислимо. Особено в Холивуд, където подобно разкритие означава публично засрамване и край на кариерата ти. Затова всички старателно се прикриват. Много от тях се женят, за заблуда на противника. Мегазвезди като Кари Грант имат по няколко брака и вилнеят като Казанова, за да поддържат публичната персона, която Америка очаква от тях.

Антъни Пъркинс също внимава да не го надушат, но намира влечението си към своя пол за съвсем естествено. Жените са тези, които го притесняват и дълги години не знае как да реагира, когато те проявяват сексуален интерес към него. Чак когато е 39-годишен се престрашава да си легне с жена, прекарвайки четири бурни нощи с актрисата Виктория Принсипал.

Този епизод го променя завинаги. През 1972 г. по чиста случайност на едно парти среща младата фотографка Бери Беренсън, която е харесал година по-рано от неин автопортрет в списание Vogue. Оказва се, че тя като тийнейджър е била луда по него и стаята ѝ е била облепена с негови плакати. Двамата се влюбват от пръв поглед и година по-късно се женят.

Живеят щастливо влюбени почти двайсет години, до 1992-ра, когато Антъни Пъркинс умира от СПИН.

Диагнозата му е направена две години по-рано, но той предпочита само най-близките му да знаят: Стори ми се, че на света има много по-важни неща от проблемите на един възрастен актьор и не е редно да занимавам хората със себе си – гласи част от прощалното обръщение на Антъни Пъркинс. В него той казва и следното:

По време на това двугодишно приключение в света на СПИН-а, срещнах невероятни хора, от които научих толкова много за любовта, себеотрицанието и човешкото разбирателство, колкото не успях за цял живот в един свят на конкуриращи се главорези.

Съпругата му Бери Беренсън загива на 11-ти септември, 2001 г. Тя е сред пътниците на Полет 11 на American Airlines, превзет от терористи, които го блъскат в северната страна на Северната кула от Световния търговски център.

Антъни и Бери имат двама синове – Oз и Елвис. Първият е актьор и режисьор, а Елвис, разбира се, е музикант.

Не тормозя децата. Не ги карам за си лягат рано например. Когато дават Психо по някой от нощните канали, го гледаме заедно. После, ако ги е страх да заспят, им напомням, че АЗ съм Норман Бейтс и те живеят под един покрив с мен. Какво още би могло да им се случи?