„Твърде много хора купуват неща, които не могат да си позволят с пари, които нямат…за да впечатлят хора, които не харесват“-Уил Смит

Photo by Daniel Thiele on Unsplash

И ако поне веднъж не си попадал на този цитат в социалките, то най-вероятно нямаш профил в мрежите. Динозавър! Поствани и препоствани тези думи носят истина, която усещаме, но не правим нищо за да променим така създадената реалност, чийто продукт са хора, живеещи извън себе си.  Консуматори, свели живота си до полза другиму. А, този друг остава все същият – капитализмът. Или по-скоро неговият „брат близнак“. Майсторът, злоупотребяващ с нашите центрове на удоволствието, каращ ни да искаме неща, от които нямаме нужда. Система заключена в цикъла производство-консумация. А принципът е  колкото повече расте потреблението, толкова по-мащабно е производството. Но има ли край това? Можем ли реално да променим нещо? Възможно ли е в океана с полирани акули в прекрасни костюми да сме фактор?

Историкът и експерт на тема зависимости д-р Дейвид Кортрайт обяснява модерната дрога и дава отговри на тези въпроси в книгата си Ерата на зависимостта: Как лошите навици се превръщат в голям бизнес.  Издание на Университета в Северна Флорида.

В книгата си Кортрайт описва историята на възхода, на т.нар. от него „лимбичен капитализъм“. Определението произлиза от Лимбичната система. Анатомично понятие свързано с мозъка или онази част от органа, отговаряща за чувствата, мотивацията и дълготрайна памет.

„Не можем да живеем без лимбичната си система и не можем да се възпроизвеждаме без нея, затова тя еволюира. И все пак, същата тази система в момента е податлива на „злоупотреба“ от корпоративни интереси по начин, който всъщност работи против дългосрочните възможности за оцеляване. Това е парадоксът.“ – обяснява Кортрайт.

„Злоупотребата“ той обяснява като прийом за предлагане на продукти, които спомагат за бързо отделяне на допамин „по начин, по който това обуславя и в крайна сметка променя мозъка, развивайки определен вид зависими поведения, с увреждащи резултати. Хората винаги са продавали продукти, които са потенциално пристрастяващи. Но това, което се случва в последните 100 и повече години е, че все по-масово тези търговски стратегии произлизат от изключително добре организирани корпорации, които правят проучвания на високо ниво, в търсене на повече начини да маркетират въпросните пристрастяващи продукти и услуги.“

Photo by Bernard Hermant on Unsplash

С развитието на науката, психологията и неврохимията, бизнес компаниите напредват стремглаво в използването на инстинктите ни за увеличаване на собствената си печалба. В това число всички мобилни приложения и платформи създадени специално за да привличат вниманието ни посредством допаминови бустери и съответно събирайки данните ни. Ако си забравил, припомни си тук.

„Лимбичният капитализъм“ е моето обобщено определение за глобални индустрии, които практически поощряват прекомерната консумация и дори зависимост. Всъщност, това може да бъде сведено и до по-висока степен, а именно, че те не само поощряват, но са стигнали до там, че ги моделират.“ – обяснява автора.

Лимбичният капитализъм е съществувал винаги под някаква форма, но това, което го отличава днес от една страна е усъвършенстваната методика, а от друга масовия обхват на пристрастено поведение.

В интервю за Vox, той обяснява, че не е анти-капиталистично настроен. Напротив. Целта му е да разграничи т. нар. лимбичен капитализъм от, да го наречем, този в традиционната му форма като предлагане на „градински гребла или косачки или пирони, в което няма нищо нередно и всъщност дори свободният пазар е много добро средство за дистрибуция на подобни стоки. Това е сила за човешки прогрес.“

Определя лимбичната му форма като „лошият брат близнак на капитализма“ или онази, предлагаща „продукти, възнаграждаващи определени центрове на мозъка ни, което води до вид патологично усвояване, наричано пристрастяване и това е особено опасен вид капитализъм.“

Бизнес моделите, които се възползват подобна форма на зарибяване разширяват обхвата си с времето. Така например „преди половин век, бих казал, че в това число предимно влизат алкохолни компании, тютюневи и различни други дроги. Но в последните 20 или 25 години се наблюдава голяма експанзия на концепцията за пристрастеност. Така ние вече не говорим само за зависимост от наркотици, а и за такава към порнография, компютърни игри, социални мрежи, храна и всякакви други неща.“ – твърди авторът.

Photo by Mika Baumeister on Unsplash

Четвъртата индустриална революция, дигиталната, е безспорен напредък за човечеството, но крие опасност от дистопично развитие. Правилата на играта се въвеждат в момента. Момент на напълно непозната нова реалност. Според Кортрайт през последните няколко десетилетия сме свидетели на „експлозия от технологични иновации, масова продукция и масово маркетиране и, от по-скоро, възхода на интернет, който наистина ускори процеса и отвори нови пространства за лимбичен капитализъм с прихващане вниманието ни и продажбата на повече продукти.“

Проводници на допаминовия кик в дигиталната ера безспорно са социалките. Заветният лайк, ретуит и пр., но за да имаме шанс в противодействието, а според Кортрайт имаме, трябва да съумяваме да разграничаваме инструментите на лимбичния капитализъм. Така например, той поставя въпроса дали сме зависими към интернет или към устройствата, посредством които имаме постоянен достъп. И краткият отговор е „и двете.“, като пояснява:

„Има традиционни комерсиални пороци като порнография, или алкохол, или наркотици, които са достъпни в интернет. Но има също и устройства свързани с интернет, които сами по себе си изпълняват роля, подобна на машини за хазарт, които постоянно те известяват. Непрестанно получаваш съобщения, заинтересован си от харесвания, чудиш се какъв е последния пост на, имаш един страх да не изпуснеш, да не изостанеш.

И това е ключът: ти не само реагираш на тези устройства, ти си в постоянно очакване спрямо тях. Това е друга страна на пристрастеното поведение: то не просто предлага възнаграждение, а също така свежда до предразполагащо състояние. Смарт телефоните постигат този ефект по-добре от всеки друг продукт познат в човешката история.“

 

Това обаче поставя въпроса за още едно разграничение – създадените нови изисквания и удовлетворяването на изисквания, които вече са част от нашето съществуване, като храненето например. Гладът е физическа нужда и въпрос на оцеляване. Естествено, трябва да се храниш за да оцелееш, но не и с крайно обработени или изкуствени храни. Добавените продукти, често изкуствено добити, стимулират освобождаването на допамин, посредством който ставаш подвластен на вече неподвластно на теб настроение и съответни реакции.

Кортрайт дава пример със захарта или солта и двете навремето „сравнително оскъдни и ценни стоки“. В момента същите са повече от масово достъпни и в същото време безкрайно пристрастяващи, вредни над определени количества. Принципът остава все същият: търсенето и предлагането. Да, ти си гладен и е нормално да търсиш храна, но можеш ли да разчиташ на хранителната индустрията да нахрани само тялото ти без да въвлича онази част от мозъка, която ще те пристрасти? Можеш ли без да прибягваш към обработени храни? „Това е границата между обикновен маркетинг и лъжите на лимбичния капитализъм“, който между другото в примера с хранителната промишленост стъпва на добре познатото оправдание за пренаселената планета. С други думи – естествена смърт от глад или от „свръх доза“? Разликата е, че при вариант две умираш „спокоен“, че си спомогнал израстването на едрия лимбичен капитал, разбира се не и без да преминеш през фарма индустрията първо.

Photo by Laura Ockel on Unsplash

И докато храненето е от първостепенно значение за съществуването, то интернет зависимите социалки не са. Или поне не бяха. Днес благодарение на тях оценяваме времето си далеч от устройствата, за достъп. Богатството все повече се измерва в свободно време. Може би именно преоценяването на подобни пориви на духа и волята е един от много малкото последвали плюсове на дигиталната дистопия.

Според Кортрайт има място за оптимизъм, съсредоточено във вярата към законодателството, което дори в САЩ е назадничево по отношение на технологиите, но по този начин човекът остава в центъра на правдата. Може би… Така или иначе „борбата ще е тежка“.

Ако обаче всичко, което той е обследвал е толкова масово и в крайна сметка прави хората продукт на различни зависимости, не е ли време да се замислим и върху намаляващата ни способност да изпитваме емпатия? И след като сме зависими от изкуствено създадени стимуланти, не е ли време дори изкуствено да започнем да си налагаме съвсем естествени неща, осмислящи развитието ни?

Photo by Simone Pellegrini on Unsplash

***