Сред най-големите имена в историята на футбола има едно, което днес е почти забравено, а за милиони фенове на играта е съвсемнепознато. Името на Джордж Ийстъм. Доста по-значимо от това на КристианоРоналдо например. Не, не се шегувам. Дори самовлюбеното лайно Роналдо би сесъгласило с мен, защото именно Джордж Ийстъм е причината днес португалеца иколегите му да се радват на фантастични заплати, приказна слава и безмернасвобода.

Днешните ритнитопковци са мегазвезди, на коитовсички завиждат и дори по-некадърните им колеги от долните дивизии водятпо-добър живот от повечето обикновени хора.

Невинаги е било така обаче. О, съвсем не.

Затова нека се върнем към „Тъмния век” нафутбола и онзи, когото наричат „бунтовник по принуда”.

Джордж Ийстъм е роден в Блекпул през 1936-тагодина. Баща му и чичо му са професионални футболисти, което донякъдепредопределя бъдещето му. И все пак, когато подписва първия си договор, сполупрофесионалния Ардс (СевернаИрландия), 17-годишният Ийстъм едва ли планира един ден да бъде човекът, койтоще промени любимия на повечето от нас спорт завинаги!

Днес звучи невероятно, но в началото на 60-тегодини професионалните футболисти имат статут като на крепостни селяни отсредновековието. Нещо повече – няма изгледиза промяна в действащата от почти век архаична система, която държи играчитевързани за клубовете. На практика те нямат права и са роби на своите богати господари.

Ето какво разказва Томи Лоутън – легендарен нападател,забил 260 гола в 433 мача между 1936-56, приет в „Английската футболна зала наславата” през 2003-та:

„Един от клубовете, за които играх бешеЕвертън. В последната година от договора ми с тях, реших че е време да сменяобстановката. Споделих с помощник треньора и той ме прати в кабинета на старшитреньора. Почуках, отворих вратата и понечих да вляза, но шефът ми се разкрещя: „СТОП! МАРШ НАВЪН! ЗАТВОРИ ВРАТАТА СЛЕД СЕБЕ СИ! СЛЕД ТОВАЩЕ ПОЧУКАШ! И ЩЕ ЧАКАШ! ДОКАТО НЕ ТИ КАЖА ДА ВЛЕЗЕШ!“

Направих както ми заповяда и почуках вторипът. Той каза: „Влез!“ и още преди да съм стигнал бюрото му, изръмжа: „Какво искаш, Лоутън? По-бързо, защото нямам време!“

– Договорът ми скоро изтича и мисля да премина в друг отбор. Дочух чеАрсенал и Челси питат за мен…

– Недрънкай глупости, Лоутън! Никой не се интересува от теб. Ето какво ще направишти – днес следобед ще се явиш на тренировка, утре също, както и следващатаседмица, както и идния месец и месеца след него. Ще идваш докато АЗ не ти кажада не идваш. И забрави за друг отбор! Ясно ли е?

Представяте ли си някой да държи такъв тон на съвременнизвезди като Неймар или Меси! (Не че би било лошо от време на време.)

Джордж Ийстъм прави съвършено резюме на оназиепоха:

„В началото на 60-те години, играчите все още сеобръщахме към собствениците на клуба със „Сър“, докато онези ни говореха на фамилни имена, в моя случай „Ийстъм“ и така-нататък. Футболистите не бяхме свободни,дори след изтичането на договорите ни. Не можехме просто ей така да си сменимработодателя. Реално клубът можеше да те държи колкото си иска и ако много сеоплакваш, те пращаха да гниеш при резервите. В такива случаи системата имдаваше опцията изобщо да не ти плащат, докато не те върнат в първия отбор.

Договорът тиможеше да бъде доживотен, стига те да поискат. Затова ги наричахме „робски договори”. Нямахме никакви права и в много случаи изкарвахмепо-малко пари от обикновения зрител на стадиона, който беше и много по-свободен.Един учител например, можеше да напусне работата си ако реши и да си намеринова, а ние – не.”

Още по-нерадостни са перспективите сред приключванена кариерата – нещо, в което Джордж Ийстъм се убеждава отрано. Когато чичо муХари – титуляр в състава на Ливърпул – е принуден да се откаже преждевременновследствие на тежка контузия, той изпада в крайна бедност, защото клубовете неплащат осигуровки на играчите. Осигуряват им жилища, но само докато са активнисъстезатели. След това безцеремонно ги изхвърлят на улицата, каквато е итъжната съдба на чичо Хари.

„Щом остареят, футболистите трябва да бъдатзастрелвани,” гласи популярен по онова време израз.  

Мижавите заплати на играчите са в рязъкконтраст с финансовия бум, на който се радва футбола в следвоенните години,когато стадионите са пълни и средната посещаемост е 40-50 000. Големите клубоверегистрират тлъсти печалби и стават всепо-богати, борда на директорите весело се угоява с парите на феновете, докатофутболистите – заради които хората всъщност са на стадиона – са принудени даработят странични неща за допълнителен доход.

Целият този средновековен абсурд рухваблагодарение на един-единствен човек – техничният и чуплив нападател на НюкасълЮнайтед, Джордж Ийстъм. След четири сезона с екипа на „свраките”, младиятталант вижда редица причини да скъса с клуба и нито една да остане. Той исемейството му са „настанени” в прогнила съборетина, набедена за апартамент, шефоветене му разрешават да пътува с младежкия национален отбор на Англия, а за допълнителнидоходи от клуба са го „уредили” да обикаля кръчмите, предлагайки им да купуватстъкло! След поредния ъпгрейд на тозифантастичен лайфстайл – спиране на безплатните билети за мачовете, полагащи сена роднините му, в края на 1959-та Ийстъм се „осмелява” да поиска трансфер вдруг клуб.

Нюкасъл Юнайтед наказва това небивалонахалство като поставя своя футболен работник практически под домашен арестпрез следващите две години. На ръба да се предаде, Ийстъм вместо това взима смелорешение – зарязва футбола и отива в Лондон, където работи във фирма на неговприятел. Накрая Арсенал решава да го избави от футболното изгнание и предлага наНюкасъл сериозна сума за него.

В този момент към каузата му се присъединяватводещите печатни медии, както и Асоциацията на професионалните футболисти. Теприканват Юнайтед да освободи Джордж и призовават Английската футболна асоциацияда премахне „робските договори” от футбола. Онези се дърпат, но в крайна сметкатрябва да отстъпят и Ийстъм получава своя трансфер в Арсенал.

Този прецедент означава,че оттам-нататък всеки футболист с изтекъл договор става свободен агент!

Следва нова победа – премахването на тавана при заплатите на играчите,което им дава възможността да се борят за по-добри условия.

Тук Джордж Ийстъм би могъл да се оттегли от ролята на бунтовник и „да си гледа футбола”. Но тойзнае, че има шанса веднъж завинаги да срине феодалната система, разяждащалюбимия му спорт. „Премахването ѝ със закон, това бе целта!”

За да я постигнеДжордж Ийстъм трябва да предприеме правни действия срещу бившия си клуб.

Делото „Ийстъм срещуНюкасъл Юнайтед” ще се окаже от монументално значение за бъдещето напрофесионалния футбол, но тогава – през 1963-та, то остава в сянката наскандала около „Аферата Профюмо”, разбил мита за моралните устои наКонсервативната партия. Медиите отделят много повече внимание на дъртитеразвратници от парламента, луднали по тийн компаньонките Кристин Кийлър и МандиРайс-Дейвис.

„Съвсем разбираемо– освен много по-известни, Кристин и Манди бяха и несравнимо по-красиви от мен,”признава тогавашният диригент в халфовата линия на Арсенал.

В съда ДжорджИйстъм се изправя срещу бившия си треньор, тираничния президент на клубаОлдерман Маккиъг и цяла глутница директори. Тази внушителна на вид делегация отсевероизточна Англия се оказва зле подготвена, изкуфяла пасмина истерици, коитоси противоречат помежду си, особено в показанията за отношенията между борда иИйстъм.  

Най-пищна еизлагацията на президента Маккиъг, който категорично отрича някога да е пречилна футболиста да осъществи трансфер в друг клуб. Адвокатите на Ийстъм гоизобличават и съсипват с изрезки от различни таблоиди, където идиотът нахъсаносе заканва, че „този футболист ще напусне Нюкасъл само през трупа ми” и доризаплашва: „Момче – ще те затрием и изхвърлим от футбола завинаги!”.

Крайното решение насъда също е категорично – Нюкасъл Юнайтед са виновни в неправомерно възпиранена футболиста да упражнява професията си. Отказът на клуба да освободи Ийстъм следизтичането на договора му, лишава последния от правата, предоставени наработници в други професии.

Този вид контролнад служителите е обявен за незаконен и моментално забранен. Премахнатизавинаги са и всякакви опции и права на клубовете да удължават годишнодоговорите на футболистите без да ги питат и противно на желанието им.

Съдията Уилбърфорсзакрива делото с думите: „Най-после и футболистите ще имат права на хора от20-ти век!”

Това се случи 32години преди правилото Босман …