По-долу публикуваме в текст интервюто с Камен Донев в рубриката Културен портрет на предаването Нова култура по Дарик. В аудио формат, разговорът може да се чуе в подкаста в сайта на радиото.

 

Наскоро завършиха снимките на вашия филмов проект, разкажете за него.

Първоначално идеята беше за филм по повестта на Йордан Йовков Жътварят, но не бях подкрепен от държавата за пореден път, свикнах с това и реших да финансирам собствен филм. И се спрях върху три мои едноактни пиеси, които преработихме, заедно с моя приятел Борис Радев и се получи филмът Уют. Това са едни семейни, тежки взаимоотношения – в комедиен аспект. Мисля, че се получи това, което аз исках. Моето чувство за хумор и моя светоглед, към нашия бит.

Кои са темите на филма Уют, който ще можем да видим догодина?

Темите са взаимоотношенията със съдбата, с парите, със съседите, бъдещето, как живеем, с какви темпове, с какви обороти, какво даваме, какво искаме, как се разминаваме, такива неща.

Кои актьори участват във филма Уют?

Много добри артисти, мои любими през годините – Албена Колева, Валентин Танев, Захари Бахаров, Стефка Янорова, Бойка Велкова, Ники Сотиров, много хора, едно младо момиче, изключителна актриса – Патриция Пъндева от Пловдивския театър, хора които бяха на мястото си. Радвам се за тоя филм, че го има.

Камен, вашият спектакъл – За народното творчество всъщност е най-успешното представление в историята на съвременна България. Играли сте го над 400 пъти (463 – бел.ред.) и над 10 пъти в Зала 1 на НДК. Какъв е ключът към успеха му?

Истината е че няма ключ. Когато човек прави нещо и го прави със сърце – това изключва формули, готови схеми и варианти за успех. Няма такова понятие в изкуството – гарантиран успех. Според мен е грешно човек на изкуството да се занимава с това какъв успех ще има. Успехът идва от само себе си, когато това, което си направил е от сърце и е честно към хората. Тогава няма начин да няма успех. И разбира се, когато е даровито. Защото, когато няма дарба – тогава, колкото и желание да имаш – нещата не стават.

Обаче, има и други даровити артисти, които не успяват да напълнят зала Арена Армеец няколко пъти или пък НДК…

Не знам, това вече е магия. Това се случва между изпълнителя и публиката. И то не подлежи на формулировка. И слава Богу, че е така, защото има неща на този свят, които не трябва да бъдат анализирани или поднесени с етикет и дефиниция. Това е шесто чувство или неща, които се усещат с други сетива вътре в човека – те са тези, които ни дават особена стойност на деня и въобще на нашето съществуване. Това, което човек изпитва, когато е влюбен, когато е очарован от нещо, когато е пленен от някого, от някакво изпълнение или постижение.

Защо започнахте със спектакъла Народното творчество?

Това е моята сила. Това е морето, в което плувам свободно, дори по време на буря. Фолклорът, българските песни и танци – са ме формирали такъв какъвто съм. За хубаво или за лошо. Мисля за хубаво. Научиха ме на много неща. Българската народна музика ми отвори сетивата и за световната музика. Първоначално лекцията трябваше да бъде за това как песните и танците могат да ни помогнат в ежедневието. Идеята беше да е една лекция, учителски сеанс към публиката. И се оказа, че тази форма, лекционна, направена с добро техническо умение, което аз смея да кажа, че притежавам, и разбира се, с текст, който е роден от мен – мисля че се получи това, което исках. И съм щастлив от това – че хората оцениха моя труд и му се радват, и го искат.

Кое от народопсихологията ни, от фолклора ни е дотолкова важно, че може и трябва да бъде разказвано и днес през интерпретацията на съвременните артисти?

Всяко нещо може да стане важно, зависи как го извадиш, как го уголемиш, как го поднесеш на хората. Аз съм малко по-различен човек, да не кажа творец, че е много сериозна дума. Аз подхождам към съвременните проблеми на българина и на човека въобще с малко повече язвителност. С възмущение, с нерв, с агресия. Не съм привърженик на галенето с перо. Аз съм привърженик на твърдия подход. На това че трябва да се преборим с нашите недостатъци и проблеми, много бързо и много крайно. И нямаме време, защото виждаме как много бързо минаха годините, откакто имаме демокрация. И много от нас останаха недоволни. И за мен изкуството е свързано повече с думата „възмутете се“. С възмущението. С гнева.

Във вашите спектакли това работи чрез иронията, сарказма, сардоничността понякога, чрез острия хумор към наши недостатъци и слабости. Кое в характера ни ви дразни и искате да промените?

Мързелът. Предателството. Простащината. Лекомислието. Безотговорността. Арогантността. Тая сляпа самоувереност на „патриота“ в кавички. Патриотът, който марширува и се тупа в гърдите, че е патриот, а реално – какво прави за своята страна?

За мен истинския начин да се чувстваш и да бъдеш щастлив – това е да градиш.

Да правиш нещо съществено – да оставиш нещо – било то книга, или ето, предаване, което остава на запис, било то филм. Всеки, човек който гради и оставя нещо – това е патриот. Този, който само говори, само крещи „Да живее България“ – това не е патриот. Аз се боря срещу лъжата, срещу лозунгите, срещу показния живот, който е глупав, лицемерен, безсмислен, който губи времето на хората. За съжаление нашите политици дават лош пример в това отношение – правят точно това, което не трябва да правят. Те не работят за нас. Те презират народа си – те го грабят, лъжат го и го псуват. Това не може да бъде управляваща класа.

Тези политици обаче са представители на този народ. И проблемите, за които говорите са отпреди 150 години. За тях говори и Захари Стоянов в Записки по българските въстания, и Иван Хаджийски…

… и Ботев.

Дори и Милен Русков, който изследва чрез литературата народопсихологията ни – там има същите проблеми – продажничеството, предателството, патриотарството…

Точно в това е въпросът. Народът излъчва едни хора с надежда да се справят с проблемите. И когато те забравят, че това е тяхната мисия и основна дейност – тогава се въртим в кръг. Няма смели хора. Всичките са страхливци. Не казвам всички буквално. Но май така се оказва. И когато едни хора, които са сложени там – не се преборят за твоята майка, за неговата майка, за нашите дядовци, за нашите деца, когато те нямат топките (с извинение) да го направят – тогава на нас какво друго ни остава, освен да се емигрира, да се занимаваме с глупости, да лъжем държавата; българинът почва да търси начин как да оживее.

Само че Камен Донев е останал в България, не е емигрирал, прави това, което може, то достига до хората и това е добър пример.

Добър пример е, обаче на мен ми е жал за хората, които живеят лошо, жал ми е за хората, които са изгубени надежда. Днес слушах разговор за това, че много младежи били демотивирани. Ето, за това ми е жал. Били около 300 хиляди човека.

Които нито учат, нито работят…

Да, които не учат, не работят, не плащат данъци, седят като на един клон, на едно дърво и се клатят.

Какво бихте им казали?

Предполагам, че между тях има и много свестни хора и не бива да се обобщава. Но бих казал това – нещата са в твои ръце, приятелю, вземи ги! Направи нещо! Животът е един и той минава. Не можеш да седиш и да те брули вятъра като суджук. Нямаш право да си безотговорен към времето. Направи нещо със себе си, с живота си, завърши някакво образование, почни от някъде. Вземи една метла, карай такси, карай камион, нещо прави. Но недей да чакаш. Много се възмущавам на таксиметрови шофьори, които отказват курс, защото бил кратък. И какво като е кратък курса? А после мърмори, че това ми било скъпо, онова му било скъпо. Даже съм му казвал – ще ти платя двойно. Пак не ще! За какво говорим!? Мързел. Същевременно искат да взимат големи заплати. Говорил съм с мои приятели от бизнеса, които имат предприятия. И те ми казват – идват хора, които искат да взимат големи заплати, но не знаят език, не може да кара кола, не борави с компютър, но иска 2 хиляди лева заплата. На какво отгоре? българинът трябва да приеме, че нещата не стават само с – искам. Трябва да запретнеш ръкави и да действаш.

Каква е разликата между фолклора и чалгата?

Една от причините за оглупяването на голяма част от нашия народ, за неговото деморализиране и за неговото опошляване – носи поп-фолка. Тази простащина, която се изливаше и продължава да се излива с години, не с такава сила, но цялата тази мутряшка история, тази кал, която формира възгледи за живот, лайфстайл, това донесе голям проблем.

Кои от тези възгледи са проблематични?

Чалгата е жалък пълнеж на време. Една доброволческа смърт духовна. Да си губиш времето да слушаш тая простотия – това е все едно да гледаш Big Brother. За мен това е тотална простотия и няма никакъв смисъл. И не мога да разбера защо хората гледат подобни неща. Съзнавайки, че животът ти е един, че ти живееш сега и имаш дете, жена, трябва да им се радваш, да ги обичаш, да им даваш нещо всеки ден, да се развиваш самия ти… и да седнеш да гледаш нещо подобно – това е духовно самоубийство.

Последният ви спектакъл е За сватбите! Песни, танци и истории из балканските земи. Кое е общото между нас тук на Балканите?

Една красива детска безотговорност. Една особена ураганна любов към живота, към всички негови нюанси, към внезапното, към спонтанното, към крайните чувства, към крайните емоции, много неща са общи между нас. На Балканите се е проляла много кръв. Ръка за ръка с това вървят и толкова красиви мелодии, толкова хубави танци, предания, легенди, занаятчийство, нещата са свързани. Може би народите са минали през много закалки, за да родят такива уникални творения. Това е, което ни обединява.

Камен, кажете ни повече за радостта. Създавате радост за хората и получавате радост от тях.

В Библията пише, че гордостта не е хубаво нещо и затова аз наистина съм приел думата радост. Когато нещо стане, било то по моя инициатива, или по инициатива на приятел, постижение, не казвам че се гордея, а че се радвам. Знаеш ли, в какво се заключава в крайна сметка това, осъзнах го и си го повтарям всеки ден – колко е хубаво да работиш с хората, които харесваш и обичаш и да извличаш от тях максимално това, което те умеят. Смея да кажа, че аз работя с едни от най-добрите музиканти и певици в България, но и в европейски и световен мащаб. Много силни музиканти, много силни певици и танцьори. За мен радостта е именно в това – посредством тях да изкажа себе си. Да направя така, че те да ме допълнят, да ме развият пред публиката. Да им дам дам такива задачи, които не работят самоцелно. Танцът например е нещо, което те отваря, което вкарва допълнителен кислород в цялата картина. За мен радостта е в това съпреживяване, в това съприкосновение с колегите и с публиката. Всеки ден благодаря на Бога, че срещам хората, с които винаги съм искал да работя. Те вече 10 години са плътно зад мен. Творците, техническият екип, моя мениджър, хората, които са ми като братя и сестри.

Разкажете ни една история от бъдещето – как според вас ще изглежда животът ни след 25-30 години?

В България мисля, че няма да има никаква разлика. Но това, което ми се иска да разкажа, въпреки че вероятно няма да е така, а ще изпадна в една детска утопичност и някой ще каже – Камен нещо не е в ред да говори такива неща и все пак – представям си как всички хора от големите градове вече са ги напуснали и живеят по селата, отглеждат животни и там, между всички села вървят едни малки теснолинейки, хората си ходят на гости, в повечето къщи умеят да свирят на кавали, на гъдулки, на гайди, а децата не са обути в маратонки, а тичат боси. Ето така ми се ще да видя България, ако съм жив след например 35 години.

Това може би е една от рецептите за оцеляване, ето в София в момента дишаме ужасен въздух.

Не е само въздухът. повечето неща са много особени. Но да не бъдем черногледи. Има много читави, свестни, интелигенти хора в България и слава Богу. И моята надежда е в тях.

Вие пишете сценариите за вашите спектакли, така е и за филма. В спектаклите има важни послания, препратки към литературни произведения, които пресъздавате на сцената. Как достигате до тях?

Пиша едно такова представление от 2 до 3 години. И то не защото не мога да го напиша по-бързо, а защото оставям нещата да ги роди животът, който аз живея. Това, което ми се случва – хубаво, лошо, трудно. И живеейки, аз чета списания, чета книги, сблъсквам се с различни имена, с различни хора, съдби, намерения, разочарования – всичко това си го записвам. И след това, с някакъв вътрешен мой филтър, който не знам как се е формирал – той някак си изчиства това, което на мен не ми трябва и остават тези неща, които смятам за значими. Фокусирам се върху тях и така изграждам структурата. Но важно за мен е времето. Важно е да не се бърза. Чел съм, едно време майсторите художници, скулптури, писатели, архитектите – те са нямали бърза работа. Те са оставяли работата да отлежи. Вярвам много в тоя подход. По този начин човешката душа, която е притискана от много неща и е много треперлива – започва да си избира и да слага ръка върху важните, значими неща за този период.

Кои са важните произведения, артисти, които са ви повлияли?

Вим Вендерс с филма Париж, щата Тексас, Еторе Скола, Марио Моничели, Фелини, големите автори в литературата – Чехов, Гогол, Достоевски. Много обичам също да се лутам в чужбина, без да имам дори карта, обичам да се изгубвам. И спирам оградите, прозорците на къщите и се опитвам да си представя какво семейство има вътре, как живее, какво си говори, ето, това са значими неща за мен. Както някой път се разплаквам от някаква човешка постъпка, от някаква добрина, която в новините казват. Всичко това – оставям само да рефлектира. Не се насочвам конкретно нанякъде,

обичам да съм в хаос. В една нерегламентирана свобода, която не подлежи на нищо. Като едно гълъбово перо, което вятъра го разнася нанякъде. Така се спирам, върху някои неща.

Освен, че вашите спектакли са базирани на текст, на отработен сценарий, който изпипвате във времето – имате и такива парчета, които са джаз, джем сешън, свободни интепретации, които правиш в интернет, там става дума за свобода също.

Да, импровизацията е най-висшата свобода. И аз много мисля, да ти кажа, напоследък, колко прекрасно нещо е да нямаш правила. Свободата на човешкия дух. На импровизацията. Този полет на мисълта, който не може да се сравни с абсолютно нищо.

Най-голямата радост, а и изпитание е, когато усещаш, че правиш нещо, а то е извън тебе. Следващ някаква сила, някаква благородна инерция.

Следваш стъпка, следа на някой, който те води в тази импровизация и съзнаваш, че това не е изцяло твоя заслуга. Особено докосване до нещо.

Импровизацията не е просто да  говориш смешки или несвързани неща и безсмислици. Импровизацията бих определил като една частица барут, която постоянно избухва, която винаги е пълна с енергия.

Избухва винаги в неподозиран момент. И е нещо много важно.

Тодор Колев пее в песента „Клоунът““На мене ми се смеят, но и аз се смея. По този начин – чувствам, че живея”. Тодор Колев също е джазмен, артист, един от вашите учители.

Светла му памет. Ние бяхме добри приятели, имам страхотни спомени с него, той беше мой вдъхновител като дете, като юноша. Невероятен човек. И много скромен човек. Тих, прибран, същевременно изключителен чешит. Изтънчен, фин. Със страхотно присъствие. За мен актьорът трябва да бъде актьор навсякъде. Не говоря да играе и да се маймуни, и да гримасничи. Имам предвид това – актьорът трябва – дори седейки в едно заведение – да радва хората. Трябва да ги кара да поискат да дойдат при него, да му стиснат ръката. Не да го хвалят или да го обожествяват. Актьорът е медиатор, той има изключителна отговорност. Той свързва два свята – светът на имагинерното, на красивото, на абстрактното, на крайно възвишеното и на изящното – с живота на хората, с бита, с ежедневието. Хората обичат актьорите, а актьорите са длъжни да знаят, че те са много важни – те са като докторите. Те не трябва да бъдат простаци и палячовци. Те трябва да бъдат много сериозни и много истински.

Филмът на Камен Донев – Уют ще се появи през 2018 година

Спектакълът на Камен Донев За сватбите! Песни, танци и истории из бълканските земи – може да се гледа на 16 декември 2018 в Арена Армеец. Билетите са в продажба. Билети за представлението през 2017-а – няма.

 

***

В проекта Стиховете остават Камен Донев прочете и преписа поезия от Владислав Христов

 

***

Не мога да сбъркам звука на токчетата ти

Дали така добре ще разпознавам потракването на твоя бастун

***

Партньори на Нова култура по Дарик и проекта Стиховете остават са:

БНП Париба

Снимките са с новия Samsung Galaxy Note 8

Стихотворенията от проекта ще бъдат включени в специалното издание на Сиела – Антология на съвременната българска поезия