Empire magazine – 5 звезди, IGN – 10 от 10, The Guardian – 5 звезди и т.н., и т.н. са измежду зашеметяващите първоначални оценки за Жокер, режисиран от Тод Филипс. Световната премиера на лентата се състоя на 31-ви август по време на 76-тия Филмов Фестивал, част от венецианското биенале, последвана от представяне в Торонто на 9 септември, по време на Международния Филмов Фестивал (TIFF) там. Жокер спечели голямата награда на европейска почва – Златен лъв за най-добър филм (Todd Phillips), както и тази за най-добър саундтрак (Hildur Guðnadóttir).

View this post on Instagram

Magical night. #joker #venezia76

A post shared by Todd Phillips (@toddphillips1) on

Четейки ревютата на различни медии сякаш най-впечатляващото във филма е и най-рисковото за актьор от подобен ранг – представянето на Хоакин Финикс, след Леджър и Никълсън. Не напразно се заговори веднага за Оскар. За главна мъжка роля, that is. След премиерата в Торонто режисьорът Тод Филипс дори сподели, че е написал ролята за актьора преди дори да го срещне… може би това е част от обяснението. Останалата част от около 99% са таланта на Финикс. В интервю след премиерата във Венеция той определя филма като многопластов и от самото начало е ясно, че всеки зрител ще намира своята истина по индивидуален и различен начин в лентата. През целия спектър на смеха от болка, на усмивката, криеща плача вътре, на истеричния кикот от безсилие…

Героят на Финикс – Артър се бори с демоните си, които възстават успоредно с масови протести на движение „заможни“, гореща тема отекваща от новинарските емисии в Готъм. Движение, което в крайна сметка го приема за своя фигура. Контрапункт на сина, на Томас Уейн (, чиято роля беше отказана от Алек Болдуин поради сходства с настоящия президент на САЩ, повече тук), онзи богат магнат и враг. Изроден образ на разсмиващия, неподлежащ на подражание или идеализиране. Мразен от всички. Осмиван от любимият си водещ на толкшоу (Робърт Де Ниро) и случайни зрители, пребит от улична банда и Уол Стрийт измамници. Фигура, събирателна за група от хора, които искат да се обединят около образа, без да знаят кой всъщност стои зад техният лидер. Добра за тях само за това, което представя.

View this post on Instagram

Finishing touches.

A post shared by Todd Phillips (@toddphillips1) on

Според Алиса Уилкинсън за VOX филмът е „добре режисиран сюжет от емоции с неповторимо превъплъщение в центъра, но не повече от маска, криеща баналност.“ Докато за други е дръзка покана за обич към чудовището…

Него ще познаеш по ламинираната карта с надпис: Простете смеха ми. Имам заболяване. Пие по 7 различни медикамента всеки ден. Иска да стане комедиант, но се разпада на сцената. Иска да е аниматор, разсмиващ хората, но е уволнен. И така съдбата му се развива в действия определени от поведението на враговете му – игнориране, присмиване, смърт.

Вдъхновението на режисьора Тод Филипс идва от Шофьор на такси (1976 г.) и Кралят на комедията (1982 г.) – шедьоври на Скорсезе. Подобно на Травис Бикъл (Робърт Де Ниро), Артър Флек се противопоставя на неоновия Готъм, докато понася ударите срещу славата си като Рупърт Пъпкин (Робърт Де Ниро). Според NYTimes, героят на Де Ниро в Жокер – Мъри Франклин би бил осъществената мечта на Пъпкин днес.

Ролите на злодей не са чужди за Де Ниро и той споделя, че разбира нуждата от подобни персонажи. Актьори и зрители, според него, продължават да бъдат привлечени към тези образи, което не ги прави Травис Бикъл, например. „Хората разбират чувството. Понякога тези неща са очистващи.“

Злодеят по пътя към правдата или ангелът на отмъщението, сред граждански смут под гръмки заглавия като „Убийте богатите“. Готъм е опожарен и изпълнен с бунтове по улиците, посрещайки раждането на eпогея на омразата в телевизионното студио. На мен ми звучи повече актуално, отколкото банално…

“I used to think my life was a tragedy, but now I realise it’s a fucking comedy.”