Георги Тенев е нещатен писател (виж по-долу размислите му за това). Автор е на романите Партиен дом (Награда за български роман на годината на фондация ВИК, 2007), Кристо и свободната любов, Господин М., Български рози и на сборника с разкази Свещена светлина (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център). Популярен е и като водещ на телевизионните проекти на БНТ 1 – Библиотеката, Голямото четене и Ръкописът.

Най-новата му книга е сборник с разкази – Жената на писателя.

В новия ви сборник с разкази влизате в хипотетичните образи на личности като – Патриарха, Главния архитект или пък служител на Националната агенция за държавна сигурност. Каква беше мотивацията ви да пишете например именно за тези три образа? Как избирате чия душевна стенограма да пресъздадете в белетристика?

С тези разкази в Жената на писателя желая да подаря някакво наслаждение, храна за ума. На мен ми е трудно да се преборя с травмите и неразрешимия дисбаланс на живота ми. В писането намирам вид духовна разкрепостеност и разнообразие на мисълта. С писането искам да дам забавление и на хора като мен, такива, каквито вярвам че съществуват и бих могъл да обичам.

Вие тук обръщате внимание на трима от многобройните персонажи в тази книга. Добре, да вземем тях. Тези герои, напълно фикционални като биография и проявление, могат да вълнуват сърцата и умовете на съвременния човек, защото са представители на области, в които аз се усещам в криза (а и всеки съвременен човек, предполагам). Става дума на първо място за духовното живеене – въпросът „сам ли съм в тоя свят“ и „какво ще стане с мен, ако нещо се случи“, „има ли граница за мисълта и моя дух“. Това е вероятно темата, която се въвежда от фигурата на Патриарха. Споменавате и Главния архитект – човекът, чрез когото аз задавам въпроси за феномена на съжителството, наречено град. Мегаполисът, градът-държава София, тя е не просто сюжет, тя е игрално поле на повечето ни сюжети днес. Или пък този служител от несъществуващата НАДС (Национална агенция за държавна сигурност). Той е въпросителната, която ни тревожи, когато мислим за това кой бди над свободата ни. С каква част от тази свобода плащаме лукса да се наричаме свободни? Знаем, че именно хора, а не машини извършват тази работа. Не се ли плашим, че в един миг „хора като машини“ могат да я поемат…

Георги Тенев заснет от Владимир Явашев

В разказа Читателите четем: „Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха“. Доколко вие разчитате на читателите си за съавторство?

Определено съществува талантът да си читател. Това е способност да допускаш образи в съзнанието си, да им даваш свободата да съществуват вътре в теб. То е като вътрешен театър, сцена на ума. Въображението е природната способност на слушащия и четящия човек, върху която се крепи възможността за разказ и споделяне. Друг е въпросът, че различните средства за общуване и медиите като място на срещата, са довели употребата на въображението до странни, вече забележително странни форми. До голяма степен публиката е собственик на съдържанието. Тя го предопределя. Чете се и се гледа това, което е създадено по образ и подобие на нашите потенциални вкусове. Ако анализираме тази връзка, ще видим една змия, захапала опашката си. Това е спирала, водеща надолу. На този фон, ми харесват изключенията, хора, които нарушават правилата. Но в света на все по-тоталния пазар, срещата с такива екземпляри ще става на много тясна територия. И тя се смалява и смалява.

В друг ваш разказ пише: „Гласуват се светкавични закони без обсъждане. Демокрацията е заменена с военновременни методи. Независимата съдебна власт изчезва в глуха улица. Гласът й не се чува, въпреки че се погазва конституцията, която съдът се е заклел да пази.“ Доколко и как писателят трябва да бъде ангажиран със съвременни проблеми на обществото? За какво може да послужи литература подобна на вашата днес?

Този цитат е фрагмент от въображаем манифест, написан от един младеж, персонаж в историята. Но нима не мислим и не си говорим такива неща? Нима не се погазва конституцията наистина, в реалността? Нима със съда всичко е наред? В този смисъл, първобитното определение, че „изкуството е отражение на живота“ ще се окаже май самоочевидно. Не мога  да си представя някой да пише съвременни истории и да подмине чувството за обреченост, което тегне над този социален ред, в който се намираме. В цитирания откъс се говори за ситуация, близка до тази, която стана спусък за протестите преди няколко години. Неуспехът в търсенето на някаква промяна вероятно се дължеше и на това, че все още липсват именно тези младежи, за които пиша в разказа „Новите леви“. Не става дума непременно за леви или радикални или някакви други познати клишета от жаргона на политологията. Опитвам се да си представя образа на хора, които са достатъчно млади, че да нямат генетична травма от живеенето в несвободата на тоталитарния социализъм и от друга страна, да притежават зрялост. Засега в едно тяло ги няма събрани и двете качества. Въпрос на историческа връзка, въпрос на реалност. А може би и някаква метафизика. Дали не е писано да стоим в буксуващ режим? Дали няма да е така, докато не осъзнаем нещо по-важно от ненаучените уроци на праволинейната демокрация и правилния пазарен ред?… Ние все мечтаем за невъзможната обществена хармония, в която да не крадеш е въпрос не на страх от закона, а на някакъв вид култура. И това изглежда много, много голямо. А май е малко.

Георги Тенев – снимка на Triumviratus t.a.g.

В разказа Сватбено пътешествие вплитате няколко съдби в история между два пръстена и Еър Би Ен Би. Как вие преживявате екзистенциалната ситуация, в която съвременните градски хора, които живеят в столицата на България например, намират все повече сходства с подобни на тях хора по света, отколкото със сънародниците им, от които ги разделят дълбоките демаркационни линии на различни цивилизационни и културни избори?

Езикът, езикът е това, което ни прави различни. И пак – езикът, словото, е това, което ни обединява в човешки, хуманен био-организъм. Езикът ни отличава от цялата останала природа. Всички други прилики и отлики са само версия, продължение и частно проявление на този феномен. В разказа „Сватбено пътешествие“ главното е, че две млади жени се намират в особена връзка помежду си. Любовта също е език, тя може да разделя и да свързва. Даже, като се замислим, именно влюбването най-радикално променя кръговете, в които се движим. При влюбване, внезапно едни стари, устойчиви приятелства избледняват, някой иззема първенството, вниманието ни е насочено към нов източник на светлина и щастие…

Георги Тенев с приятелите си Пейо Колев (вляво) и Михаил Заимов (вдясно). Снимка на Виктор Чучков.

В разказа Жената на писателя, героят литературен критик разсъждава относно един конкретен роман така: „Освен това като изказ е неритмичен. Писан е без желание за логическа чистота“. Това би могло да бъде прочетено и като своеобразна реминисценция към собственото ви творчество и по-ранни ваши произведения. От друга страна, вие също сте писател и също имате жена. Кога в литературата ви заработват авторефлексии?

Корица от Светлана Мирчева

Притеснявам се от нарицателното съществително „писател“. По-опасно от това е само „поет“. Да бъдеш писател не е като да си професор или лекар, например, или инженер. За някои неща се изисква дисертация, ценз и веднъж постигнат той няма как да ти бъде отнет. А тъй нареченият „писател“ е писател само тогава, в момента, когато създава някакъв текст. Няма никаква гаранция, че и утре ще може да го прави, че ще иска и ще е на нивото на изискванията за това. Представям си какъв ужас е било, в същината си, това да бъдеш щатен писател при социализма, в годините на Народната република. Да имаш работно време, тъй да се каже. Да са ти зачислили жилище и кола, в замяна на очакването, че ти ще създаваш книги. Или още по страшно – книги със стихове! Писането до голяма степен се оказва работа с травмата, с вътрешното ни нещастие. С енергията, която не можеш да овладееш. Как се прави професия от това? Кой би имал смелостта (наглостта?) да твърди, че може да я управлява. Обикновено, вещерите и магьосниците се провалят накрая. Ако те е страх от корупцията вътре в теб, не можеш да се прикачиш към някаква професионална подреденост…

Казвате че фокуса на литературата ви в този сборник са желанията. Кои са енергийните точки между нашите желания и реалността, които изследвахте чрез средствата на литературата?

Желанията и притежанията ме вълнуват. Те вълнуват всекиго. Ние до един сме изтъкани от желания. Това, което на мен ми е интересно, е как се променят до неузнаваемост тези желания с времето, с модата, със сезона. Какво беше важното преди седмица? Коя страст ни държеше в треска преди година или две? Какво искахме до полуда преди десетилетие? Помним ли тези неща? Сравняваме ли състоянието на умовете и сърцата си тогава и днес? Защо не се опитаме да направим прогноза – на базата на елементарния преглед на нашите собствени еволюции в искането – и да разберем, да предвидим накъде ще ни тласне вятърът на желанията утре? И нещо друго – ние винаги притежаваме нещо, дори когато буквално нямаме едно или друго. Дори в крайната си беднота, все пак запазваме тъкмо желанията. Тази връзка май е пропорционална…

Това ме вълнува и това ми харесва донякъде – да желая разни неща, да ги пожелавам през моите персонажи, през героите, които си позволявам да следвам. Затова се осмелявам да направя книга, насочена към човека днес, към онзи, който е жив сега и желае сега. Не съм се опитвал съзнателно да създам широк спектър от герои или представителност на различни групи, „социални слоеве“, но така се е получило – в книгата се срещат различни гласове, разни жизнени пътища. Проектът ми като автор е да въвлека четящия в тази система от истории и да му дам възможност – както и на самия себе си – да живее разнообразните желания на хора, с които иначе не го свърза нищо друго, освен общото време, в което всички съществуваме. А дали пък не ни свързва и нещо повече?

Сборникът Жената на писателя ще бъде представен на 29 август от 19:00 в La Maison, Созопол. Издаден е от изд. Colibri и струва 14 лева.