Ървин Олаф е един от водещите визуални артисти на нашето време.
Самостоятелните му фотографски изложби са представени в големите музеи игалерии по целия свят. Като фотограф работи за издания като Vogue и The NewYork Times. Негови рекламни фотографии за кампании на марки като Levi’s,Microsoft, Disel, Lavazza и Nokia са награждавани на рекламния фестивал в Кан.

Носител е и на множество международни художествени и медийнинагради като Фотограф на годината на International Color Awards, 2006, първомясто в конкурса Young European Photographer през 1988, артист на годината вХоландия на списание Kunstbeeld през 2007 г., холандската награда Йоханес Вермеер през 2011 г., американската награда Luice за цялостнотворчество.

Тази есен, на фестивала Фотофабрика бе показана изложбата му Четири серии в Националната галерия. Олаф беше и специален гост-лекторна конкурса Mtel Media Masters. егоист проследи Ървин Олаф по траекторията надвижението му в София. Разговаря с артиста. Записа неговите позиции, вдъхновения,влияния и мотивации в работата през годините.

егоист: Кариерата ви започва с журналистика, в Утрехт, Холандия, предида се профилирате като фотограф. Как обаче работата ви на фотограф е свързана сжурналистиката?

Ървин Олаф: Това за мен е наистина важен въпрос, защото научих много,учейки журналистика, чрез наблюдение на ситуации и хора. Това познаниеинтегрирах в моята работа. А в последните две години работата ми е прякосвързана с действителността. Реагирах активно на това, което се случва вЕвропа. Целта ми беше не да правя политически послания, а да представя как сеотразяват събитията върху човешките лица. (Виж видеото в края на материала – б.а.)

През годините използвате различни медии и технологии -инсталации, скулптури, видео, аналогова и цифрова фотография. Как технологиятави разви като артист? До 2007 година работех само с аналогова фотография. А три отсериите ми за изложбата в София са правени с цифрова фотография. Другото, коетосе промени за мен е композицията и то за добро. Защото с цифровата фотография можеш да представиш работата си в по-голям мащаб. Но тъй като технологиитенаправиха фотографията достъпна за всеки, това пък накара мен да се върна къмтъмната стаичка. Това е тенденцията и при други колеги – да се връщат назад къмтрадиционното проявяване на фотографията. Защото само си представете – на денима 10 хиляди прекрасни снимки публикувани в Instagram и Facebook. Носъщевременно, днес всеки студент по фотография трябва сериозно да си зададевъпроса какво иска да покаже със своите произведения. Тази демократизация въвфотографията кара артистите, тези които се занимават професионално с изкуство ифотография – да преосмислят какво е това красота. Какъв е нейният смисъл? Каквое посланието й. Каква е стойността на красотата? Всъщност това един отнай-интересните въпроси, които можете да зададете.

Какъв е смисълът на красотата? (Смях) Само да знаех! Аз съм пристрастен към красотата. Игледам на нея като на един посланик на диалога. Не знам какъв е смисълът накрасотата. Но със сигурност съм пристрастен към търсенето на отговор на тозивъпрос. И не говоря за красотата на моделите и красавиците. Аз търся красотатанавсякъде.

Защо правите снимки? Ето това е труден въпрос! Най-вероятно, защото съм твърдеглупав, за да правя нещо друго. Наистина, това е страст! Когато съм в тъмнатастая и образа изплува от тъмнината, от ваничката – това е магия. Но и всеки пъткогато видя свои перфектно отпечатани дигитални снимки – изпитвам нова емоция.И това се случва не само с моите творби, а и с други.

По какво работите в момента? Смятам да изляза от студиото и да се посветя на работа на теренв Берлин и Шанхай. Подготвям пълнометражен филм. Той е посветен на единхоландски роман, за Казанова. За история от втората половина на 18 век иистинската, единствена, голяма любов на Казанова. Има исторически факт, че тяизчезва внезапно от живота му. Става дума за младо момиче, което се разделя сКазанова, защото е обезобразена от шарка. Затова започва да се крие отобществения живот, но става обект на желание на много мъже. Тази история ме привлечесъс самата тъкан на повествованието. С пътуването назад във времето. Любопитнами е и темата за това как хората понасят физическите дефекти. Планът е филмътда излезе през 2019 година, когато ще празнувам 60 години.

Какво мислите за работата на друг голям фотограф, който започвада режисира и филми – Антон Корбийн? Мразя неговата работа! (Смях) Работата на Антон като фотографтръгва от действителността. Докато аз следвам фантазията. Тоест, пътят ни есъвсем различен. Но той е ярък пример за мен, защото пък успява да пресъздадемечтите си във филми и да бъде режисьор. И много го уважавам като колега.

Кое е най-важното за вашата работа? Обожавам да създавам истории без да разказвам историята. Всичкиелементи водят до една неразказана история, която дори аз не знам. Освен това,за какво става дума в историята до голяма степен зависи от зрителя. А запостигането на това използвам всички налични елементи – светлина, пространство,декор, език на тялото.

ИСТОРИЯТА НА ЪРВИН ОЛАФ ВЪВ ФОТОИСТОРИИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

1972 Много е важно какво виждаш и от какво се вдъхновяваш, когато симлад. Когато аз бях на 13 и се борех с моята сексуалност – Дейвид Боуи беше потелевизията. Той имаше огромно влияние върху мен като артист и фотограф. Същоличности като Грейс Джоунс, Иги Поп, Секс Пистълс. Музиката оказа голямовлияние в израстването ми. А в края на седемдесетте имаше голяма свобода вХоландия. Политиците се рекламираха по време на избори чрез плакати с голижени. Тогава бяха и първите демонстрации за правата на жените, на гей хората.

1978 Когато отидох да живея в Амстердам на 19, по улиците имашебунтове. Същевременно, открих нощния живот и моята среда станаха пънковете.Започнах да уча журналистика за печатни медии, но ми беше трудно.

1981-87 През 1981 свободата да бъдеш себе си и да заявиш своятасексуалност беше атакувана от СПИН. В тези сурови времена, аз посещавах МузеятРайкс в Амстердам с художниците от холандския Златен век в изобразителнотоизкуството – Вермеер, Рембранд. Когато пък за първи път посетих центъра Помпидув Париж бях впечатлен от работите на Пикасо, Джакомети, Ив Клайн и разбира сепоп-арта на Анди Уорхол и Рой Лихтенщайн. По едно време един от преподавателитеми по журналистика ми каза – ти пишеш много зле. Защо не дойдеш в моя клас, зада учиш фотография? Тогава започнах да гледам филми. Например, тези на ДжонУотърс. Филм, чиято естетика ми направи огромно впечатление беше Портокал счасовников механизъм. Филм за нашето модерно общество и насилието в него.Също, филмът или Сало или 120-те дни на Содом на Пазолини. Най-шокиращиятфилм, който съм гледал. Защото той беше хем естетически издържан, хем многобрутален филм за фашизма. Същевременно се отнасях с много театрални филми, катотези на Фелини, който бива постепенно забравян. Но той беше създал свят набляновете, който много ми повлия. Същото мога да кажа и за филмите на Жак Тати,който стилизираше и критикуваше проблемите на модерния свят във филми като Моят чичо или Време за забавление. Но два филма всъщност ме накараха дастана фотограф. Филмът Фотоувеличение на Микеланджело Антониони, койтопоказва идеализирания свят на фотографията през една мистерия. А филмът, следкойто окончателно реших че ще бъда фотограф и ще създам свой собствен свят беше Очите на Лора Марс. Това е филм за жена фотограф, рядко срещано явление потова време, която фотографира брутални сцени. Сцени на насилие, които обаче сабазирани на фотографиите на Хелмут Нютон. Фотограф, които имаше от една странанаистина сексистки послания с фотографиите си, но от друга страна, работата мубеше много освобождаваща за фотографията въобще. Фотографии, които тецапардосват в лицето и ти показват нещо ново. За мен тези фотографии бяхапросветление. Показваха ми свят, в който и аз исках да бъда. Друг такъв фотографе Робърт Мейпълторп. Това е човекът, който преобърна представите на света зафотография. Дотогава тя беше визуализация, илюстрация на текстовете всписанията и вестниците. Чрез Мейпълторп фотографията стана изкуство. Чрез него- фотографията започна да се среща по стените. Той фотографираше мъжки членове,но и цветя. И ги третираше по един и същи начин. Друго голямо вдъхновение замен бяха снимките на Джоел Питър Уиткин. Той фотографираше безформени човешкисъщества или хора. Това бяха снимки, които променяха начина, по който гледамена хората.

Започнах кариерата си като фотожурналист. Заснемах нощния животи хората около мен по време на партита и концерти. Първо бях доброволец към гейдвижението. Забавното е, че гей хората са навсякъде и постепенно започнаха да мидават работа, например в новинарските агенции. Така започнах да работя и запари.

Тази снимка ме накара да започна да снимам в студио. Защотоиначе винаги има нещо на заден план, което не искаш да виждаш.

Снимките на тела без дрехи ми дадоха идентичност, към която сестремях като фотограф. Открих, че това, което ме привлича е човешката кожа.Снимах много голи тела, но не заради сексуалността, а защото бях запленен откожата и това колко красиво е човешкото тяло. От това, колко вариации има то.Когато слон гледа към нас си казва само едно нещо – “Това е човек”. Илинай-много – “Дано тоя да се махне бързо”. Когато обаче ние гледаме един къмдруг – виждаме толкова много неща. И така, започнах да викам в студиото сиразлични хора, които срещах нощем. Мои приятели, на които предлагах да сезабавляваме в студиото.

1985 Това например е първата снимка, която направих смоя нов апарат Haselblat. По това време това беше бавен фотоапарат. Още повече- правеше снимките в квадрат. И си беше предизвикателство да композирамобектите само в квадрат. Но с него снимките, човешката кожа изглеждашепревъзходно, с дълбочина и детайли.

С тази снимка станах известен. През 1985-а хората започнаха да си я изпращат навсякъде по света, за да се поздравяват за празници. Защото на нея имаше шампанско.

1987 Това е една от първите ми рекламни фотографии. Трябваше даснимам обици. Но помислих, че не са чак толкова хубави, затова ги поставих вустата на красиво момиче.

1988 Публикувах първата си книга Шахматист. Тогавасрещнах на улицата преподавателя ми по фотография, който ми каза: “Вече непреподавам, но работя в издателство. Защо не издадем книга с твои фотографии!”Това беше голям късмет за мен, но му казах, че нямам достатъчно добри снимки. Атой отвърна – “Няма проблем, ще издадем книга с 64 страници, като половината щеса бели, тоест, трябва да имаш 32 фотографии”. И няма да повярвате, но същатавечер, вкъщи, слушах радио и един човек обясняваше как играта на шахмат е играна война с 32 фигури. Казах си – 32 фигури! Ще фотографирам играта на шахмат! Стази серия спечелих първа награда на конкурса за млад европейски фотограф. Товаме стимулира да работя като артист.

1990 По това време пушех много джойнт. Знаете, в Холандия това ставасвободно. Та, бях пушил, след което си взех един душ и ми хрумна – какво щестане, ако снимам черно върху черно. Бях фен на Джанет Джаксън, сестрата наМайкъл. Тя пееше – “В тъмнината всички сме равни. Само познанието ни разделя”.Тогава си казах, че това е добра тема и трябва да направя серия, в която данаправя всички черни, но с участието на екип – дизайнер, гримьор, стилист.Например, това момче го направихме напълно черно. И то преди ерата на Фотошоп.

1995 Започнах да експериментирам с фотографията и медиите,чрез които тя достигаше до хората. Така например, с дизайнера и архитект РемКолхаас направихме публична тоалетна. Все още можете да я видите в Грьонинген.

1998 Приемам и да ми възлагат работа. Има артисти, които казват – азсъм само артист и не работя за пари. Аз казвам друго – има поръчки, в коитоработиш за пари, но така сдобиваш независимост, да си правиш каквото си искаш.Има и нещо друго – поръчковата работа сменя мисленето ти. Тази реклама правихза джинси на Diesel. Дотогава те бяха работили с Дейвид Лашапел, който винаги емного цветен и ярък. Но пък Diesel смениха агенцията си, която съответно искашеда смени начина на работа – от цветни и ярки реклами, към по-тъмни и злокобни.И тогава извикаха мен. Рекламата се казваше Мръсен стар деним. Тази снимкипромени мисленето ми, защото разбрах че и в студиото можеш да работиш кактоработят фоторепортерите. Да чакаш за тази секунда, в която всичко е перфектно.Допреди този кадър нещата вървяха на зле – мъжът преиграваше, правеше ужаснинеща. И аз казах – “Млъкни! И играй че спиш!” Той направи точно това, послеподканих жената да го сграбчи за топките. И визуалната шега се получи не оттова, че тя си сложи ръката върху него, а от начина по който го погледна.

Това пък ми даде друга идея. Да снимам по-възрастни жени, катоpin-up модели, които обаче са чакали за фотографа 30 години. Сякаш съм казал намоделката – „Изчакай ме малко, ще отида да изпуша една цигара”, след което съмсе върнал чак след 30 години. Тази серия пак е свързана с кожата. И това как тяизглежда. Пусках реклами във вестниците за моделите, които исках да снимам. Стази серия започнах да използвам фотошоп. И то не за ретуш, а за цветовинастройки.

2000 През 2000-ата година, десет години след като направих серията Черни се преместих в ново студио, което беше много бяло и светло. Затовареших да направя и такава серия – бяла. За серията Бяло в студиото ми идвахамодели с техните портфолиа, някои от които бяха тийнейджъри. И тяхната кожабеше толкова чиста! Но си казах, че искам да направя нещо, което като го видиши да си кажеш – това е фотошоп! Това е нереалистично! И интерпретирах темата заубитите кралски особи и благородници. В студиото се появи момиче, което страшноприличаше на Лейди Даяна. Реших да използвам това и да си направя шега. Нокогато снимката беше публикувана във Великобритания и Австралия – получих многописма от ядосани хора. И разбрах какво влияние могат да имат иконичните образи.Как през последните 20 години образите могат да достигат до огромен брой хора.И да променят начина по който гледаме на хората днес. Как икони могат да бъдатхора като Лейди Даяна или Ким Кардашиян.

2001 В музея Прадо в Мадрид разглеждах творчеството на Рубенс. Внеговите картини жените са голи, може би защото е топло, а мъжете изнасилватжените. Хрумна ми да направя сесия в парти центъра Парадизо в Амстердам, вкоято всички да са като клоуни. Клоуните изглеждат добре, когато не се потят.Обаче в 3 през нощта, когато са пили много – те започват да изглеждат ужасно. Итака, навсякъде имаше зли клоуни, но и жени – голи, чисти и уязвими. По тозиначин интерпретирах и темата за свободата на словото, за това кои сме и каквиможем да бъдем. Показвам жена, но имам друго предвид. Освен това, използвамдокрай възможностите на фотошоп. Едно такова изображение е съставено от многолейъри във фотошоп.

За серията с клоуните – хората бяха толкова добре гримирани, че щеше да е голяма загуба, ако неги бях потретирал. В цялата лудница реших да ги снимам много отблизо. А колкотопо-близо отидеш, толкова по-бързо можеш да фотографираш. Получи се своеобразноизследване на това, от колко близо можеш да направиш портрет, така че все още давиждаш идентичността на тази личност. Аз мисля че можеш да отидеш толковаблизо, че да видиш душата на човека.

2003 Бях помолен от германския дизайнер Инго Мауер данаправя проект с неговите лампи направени от кутии на супите Campbell. В случаяне бях вдъхновен от Анди Уорхол, а по-скоро от работата на американскияхудожник, илюстратор Норман Рокуел. Тогава все още бях доста ядосан от това,което се случи с кулите близнаци в Ню Йорк. И исках да направя нещо повече.Защо? За моята страна е много важно това, че след втората световна война, ниебяхме освободени от американците. И въпреки че те могат да бъдат критикувани помного линии през годините, американците отстояват свободата. Свободата насловото. Свободата да бъдеш този, които си. И това за мен като артист бешемного важно.

Това, което се е случило на вас е нещо различно – руснаците са виокупирали. И това ви се отразява и днес. И на нас също ни се отразяваисторията. И си помислих, че ужасни атаки на 9/11, трябва да направя нещо, скоето да празнувам САЩ. Опитах да пресъздам щастието, както го прави НорманРокуел, но не се получи. И това беше нов старт за мен. За новия Ървин Олаф. Затова, да правя не толкова шокова фотография, а по-скоро по-интимна, по-интровертна фотография. За това, какво става вътре в човека.

2004 Така направих серията Дъжд през 2004. Тя беше посветена натова какво се случва с нас като човешки същества. Исках да фотографирамисторията на момента между действието и контрадействието. Например. Какво сеслучва с момчето, когато момичето му каже: “Не те обичам вече”. И точно предитози момент идва моята снимка.

2005 Друга подобна серия е Надежда. Нарекох я “надежда”,защото бях започнал да бъда по-добър в използването на светлината. А и за първипът правех филмова постановка в моето студио. Исках да създам перфектнатафилмова ситуация и след това да я разваля. За Надежда създадох не само сцени,но и портрети.

Този портрет е много важен за мен, защото показва колко важна евръзката между мен и модела. Винаги се надявам да се влюбя в нея, в модела,надявам се и тя в мен, за една секунда. Или една минута. Когато кажа “Би лизастанала до тази врата” – аз не мога да й кажа как да застане. Но тя го прави.Този жест с ръката върху рамото например, който е нещо типично за една жена. Тозимиг беше пробив за мен, в начина ми на мислене без ограничения, за да се получинаистина хубав портрет.

2007 Американската ми галерия ме попита дали бих могъл данаправя други серии Дъжд и Надежда. Но не можех, понеже вече бях експлоатиралтемата повече от достатъчно. Но бях запленен от енергията на времето през 60-е,когато Джон Кенеди идва на власт. Също така, фотографията се беше променила. Отфотография на светкавицата, към фотография на наличната светлина. Ако видитеснимките на Жаклин Кенеди от това време, ще видите тази мека светлина в тях.Пък и харесвах стила и модата на това време. Бях вдъхновен и от картините наМондриан. Спомням си момента, в който разбрах че Кенеди е убит. Тогава за първипът изпитах скръб. Какво се случва в момента на първата сълза. Когато напримерзатвориш телефона и разбереш, че мъжът ти е мъртъв. Или пък се е случилакатастрофа. Тази серия имаше голям успех за мен в Америка. А и беше първата, вкоято започнах да снимам дигитално. Вече можех да преценявам нещата не от малъкполароид, а на голям екран. Така можех да използвам светлината по-добре и дакомпозирам по-добре. Затова съм и доволен как технологиите се развиха. Тогавазапочнах и да използвам по-малко фотошоп.

2012 Хората ставаме все повече. Над 7 милиарда. Но колкото повечеставаме, толкова по-малко ни интересува живота на другите. И исках да работя потози въпрос. Да заснема домовете на хората, където те се карат или пък спят,или правят любов. Работих по това, но резултатът беше боклук. Но на снимачнатаплощадка на проекта видях с крайчеца на окото си едно дете, което беше отегченои гледаше през ключалката какво се случва. И го заснех в гръб. После помолих идругите модели да се обърнат с гръб. Забавно е какво става, когато помолишнякого да не гледа в обектива. Защото всеки има свой начин да се обърне. И такасе получи серия за семейство, което крие тайни. С времето започнах да искам всеповече да поставям фотографията в нова среда. Затова създадох тази инсталация,с две врати от двете страни. Когато погледнеш през ключалката – започваш давиждаш филм. В единия от филмите – мъж взима дете в скута си, а в другия жена.Но не се вижда много ясно. И какво се мислиш, докато гледаш? Инсталацията бешекупена от музеи в Южна Корея и в Холандия.

2013 Берлин. В един от проектите си изследвам периода между дветесветовни войни. Между двете войни има огромен художествен бум. Получихнационална награда за фотография и реших да изляза от студиото си и да отида вБерлин. Интересуваше ме времето, в което се задава нова буря в историята. Носъщо така и силата на децата. Резултатът беше сюреалистичен.

2014 Днес всички са свързани. И никой вече не чака. През 2014 бях налетището и видях как всички се взираха в телефоните си. Имам много приятели, новсичките винаги са заети. И исках да направя нещо, за чакането, за очакването.Затова, в студиото си създадох ситуации за три жени, които имат среща и чакат.В този проект исках да изследвам и разликата между фотографията и филма. Къдеспира фотографията и къде започва филма. С едната от жените, азиатката,направих и инсталация, с видео от две камери, за нейната интернет среща, коятотя очаква. Когато зрителят влезе в пространството с инсталацията – може сам данаправи монтаж – в каква последователност да гледа различните видеа.

2015-2016 В последните две години мисля много политически, зарадитерористичните атаки. Исках да участвам в програмата на парижката Бяла нощ,празник, посветен на съвременните изкуства, нещо като Нощ на музеите. И мепомолиха да направя видео-инсталация върху 30 от прозорците на кметството вПариж. Реших да изразя моите притеснения около тези терористични атаки срещуевропейската култура. Моята култура. Реших да направя инсталация от променящисе фотографии, която да проследява промяната в изражението на човешкото лице,което преживява терористична атака. Помолих 15 човека с различен пол, раса ивъзраст да участват във видео, в което те се изправят, сякаш се събуждат, за дапокажат своята уязвимост, но по силен начин.